Bakunin-1


Целият живот на Бакунин е своего рода героичен епос, който

запазва своята величественост и е в състояние да събуди в

новите поколения най-добрите чувства, призовавайки ги към

подражание в името на безпощадна борба със света на гнета и

експлоатацията.”

Юрий Стеклов



КОЛЕКТИВ НА ФАБ


БАКУНИНОВАТА

ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА

НА СОЦИАЛНАТА

РЕВОЛЮЦИЯ





ШРАПНЕЛ 2014



СЪДЪРЖАНИЕ:


TESTAMENT...................................................................................... 5


НАМЕСТО ПРОЛОГ,ОТКЪС ОТ СПОМЕНИТЕ НА РИХАРД

ВАГНЕР ЗА БАКУНИН ОТ ЕВРОПЕЙСКАТА ПРОЛЕТ НА

НАРОДИТЕ (1848 – 1849 г.)................................................................7

ВЪВЕДЕНИЕ.....................................................................................12


ГЛАВА I

УСЛОВИЯ И ПРИНЦИПИ НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

СПОРЕД БАКУНИН.........................................................................18


ГЛАВА II

ПОТЕНЦИАЛ, СТИХИЙНОСТ И ОРГАНИЗАЦИЯ В

РЕВОЛЮЦИЯТА...............................................................................31


ГЛАВА III

ПРОГРАМАТА НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ АНАРХИЗЪМ.

ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ Е

УНИЩОЖЕНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА........................................68


ГЛАВА IV

ЗАРАЖДАНЕ И КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПАРАЗИТИЗМА

И СЪЩНОСТ НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДЕЛО.АНАРХИЯ

ИЛИ ДИКТАТУРА.............................................................................81


ГЛАВА V

ИДЕЯТА 3А КОНТРАЗАГОВОРА..................................................86


ГЛАВА VI

ЗА МЕТОДА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА......................94


ГЛАВА VII

ВОЙНАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА (ФРЕНСКО-ПРУСКАТА

ВОЙНА ОТ 1870 г. И ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871г.).....112


ГЛАВА VIII

ДВУБОЯТ МЕЖДУ БАКУНИН И МАРКС И КРАЯТ НА

ИНТЕРНАЦИОНАЛА....................................................................136

ЗАКЛЮЧЕНИЕ..............................................................................175


МИХАИЛ А. БАКУНИН ВЪЗВАНИЕ КЪМ РУСКАТА

АРМИЯ..............................................................................................185


АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ - “МИХАИЛ БАКУНИН” ...............198


АНАТОЛИЙ ГОРЕЛИК - “АНАРХИСТИТЕ В РУСКАТА

РЕВОЛЮЦИЯ“…………................................................................237

Посвещавам на моя учител по случай

200 години от рождението му


TESTAMENT

Планът за настоящата книга е отдавнашен, но когато в 2014 г. прис-тъпих към осъществяването му констатирах, че съм “закъснял за вла-ка”. Затова, под моето вещо ръководство”, тя се превърна в колективен труд на автори, компилатори и… плагиатори – последователи, симпатизанти, неутрални или врагове на Михаил Александрович

Бакунин. В нея си позволих да “редактирам”, съкращавам, добавям

или променям някои техни текстове, там където ми се стори, че те

изкривяват мисълта или изневеряват на неговия дух, като поех цялата отговорност за тези си интервенции с калема и ножиците.

Не съм цитирал имената на живите “сътрудници”, които са от различни народности и поколения: 1) защото не съм търсил съгласието

им и 2) защото мисля, че идеите нямат собственици, още повече, че

ние, както казвал Прудон, разглеждаме собствеността, като кражба!

Интелектуалната не прави изключение…

Като пролог прибавих спомените на Вагнер, а студията на Алексей

Боровой – за финал. Включих “ВЪЗВАНИЕ КЪМ РУСКАТА АРМИЯ”. Бакунин го е писал през 1870 г. заедно с избягалият от Русия

Нечаев, който успява да му внуши: 1) че там е създадена мощна революционна организация, чийто представител е и 2) че страната е в

предреволюционна ситуация. Когато Бакунин разбира истината, упреква младия Нечаев, че не му е разкрил истинското положение. Той

не би се поколебал да отправи същото възвание, но би го написал по

начин, който го прави по-приемливо и въздействащо в перспектива.

Независимо от това, възванието е силен документ, с най-пряко отношение към Теорията на революцията. Затова препоръчвам на читателя да го прочете, даже преди да е наченал книгата.

Друг документ, поместен също в нейния край, е статията на Анатолий ГОРЕЛИК - “Анархистите в руската Революция”. Тя е

свидетелство на участник в нея. Той доказва, че разликата между

“марксическите шарлатани” – Ленин, Троцки и Сталин не е толкова

голяма: Сталин е “законното продължение” на първите двама, които

му проправиха пътя към овакантения престол на Романовци.

Книгата е предназначена за всички, които биха пожелали да разберат

кои сме, от къде сме тръгнали, къде сме и накъде отиваме, а у нас да

предизвика интереса ни към един съвременен “ПРОЧИТ НА БАКУНИН В НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК”, от който могат да извлекат

още много полезни идеи и импулси за колективно творчество и дела, ако имаме интелектуалните сили и трудоспособност да актуализира-5

ме теорията на революцията с оглед всички дълбоки промени, настъпили в света и след кървавите експерименти през 140-те “пост-бакунистки години”, и най-вече, ако имаме волята и дързостта да до-ведем заедно с “Петото съсловие”, лумпенпролетариата и “нисшите

класи” (от незавършения “Апокалипсис – кога?” ) революционната

“практика” до логическия й завършек.

Същевременно, тази книга е моето завещание към МЛАДИТЕ ПОКОЛЕНИЯ, които сигурно ще имат щастието да участват във ВЕЛИКАТА УНИВЕРСАЛНА, ИНТЕГРАЛНА, ПЕРМАНЕНТНА

СОЦИАЛНА ИЛИ АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮ-

ЦИЯ, която и да не бъде “край на историята”, ще постави “КРАЯТ

НА ДЪРЖАВАТА И КАПИТАЛА” (както бях кръстил сборника от

статии за Роботронната Революция (Р.Р.)

СОФИЯ, 2014 Георги Константинов


6



НАМЕСТО ПРОЛОГ, ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ВАГНЕР ЗА БАКУНИН

«Отдавна бях заинтересован от този необикновен човек. Преди

много години името му изплува пред мен от вестникарските страници, в съчетание с някакви извънредни обстоятелства. На едно

събрание на полските емигранти в Париж, в своята реч той беше

заявил, че не отдава никакво значение на различията между поляка

и руснака и че е важно само едно: човек иска ли да бъде свободен

или не. Впоследствие узнах от Георг Хервег, че произхождайки от

аристократично семейство, той се е отказал от всякакви лични

средства, и оставайки на улицата с два франка в джоба, веднага

ги дал на един просяк: сторило му се мъчително да чувства себе си

свързан с прежния живот и да съзнава, че що годе е обезпечен. За

неговото пребиваване в Дрезден веднъж ми съобщи Август Рекел, по това време съвършенно подивял по революцията. Той ме покани

да отидем в квартирата, където се укриваше Бакунин, за да се запозная с него лично. След летните пражки събития и заседанията

на славянския конгрес, Бакунин беше преследван от австрийското

правителство. Той се укриваше в Дрезден, не желаейки да се отда-лечава много от Бохемия. В Прага беше предизвикал особени подо-зрения с това, че призоваваше чехите, които търсеха опора в Русия

против ненавистната им германизация, да се защитават с огън и

меч против същите руснаци и срещу всеки народ, действащ под знамето на деспотизма и жезъла на абсолютизма.

Само тези повърхностни сведения бяха достатъчни, за да разсе-ят у всеки немец националистическите предубеждения и дори да

предизвикат всеобщи симпатии по отношение на него. Когато за

пръв път видях Бакунин у Рекел, в несигурна за него обстановка, аз бях поразен от необикновената импозантна външност на този

човек, намиращ се тогава в разцвета на своята тридесетгодишна

възраст. Всичко у него беше колосално и излъчващо първобитна свежест, С нищо не показваше, че цени запознанството си с мене, тъй

като, очевидно не поставяше на пиедестал хората, живеещи с ду-ховните си интереси. Той търсеше натури, способни да се отдадат

на революционното дело с безогледна активност. Както можах да

се убедя впоследствие, това беше по-скоро теоретично построение

на неговия ум, отколкото живо лично чувство: прекалено много говореше за това. В споровете, Бакунин се придържаше към метода

на Сократ. Той очевидно се чувстваше прекрасно, когато, опънал

7

се на твърдия диван у гостоприемния домакин, можеше да спори

с хора, имащи най-разнообразни схващания за задачите на революцията. В тези спорове, той винаги излизаше победител. С радика-лизма на неговите аргументи, изразявани с необичайна увереност, беше невъзможно да се справиш. Той се отличаваше с необикновена

общителност. Още в първата вечер на нашето познанство, той ми

разказа цялата история на своето развитие. Бидейки руски офицер

от знатен произход, той страдал от безсмисления гнет на военната

служба. Съчиненията на Русо му направили дълбоко впечатление, и

под предлог на отпуск, избягал в Германия. В Берлин, като дивак, жаден за култура, той се нахвърлил да изучава философията. По

това време, тук господствала Хегелианската система. Така бързо

я усвоил, че не отстъпвайки ни крачка от хегеловата диалектика, засрамвал най-видните й последователи. Справяйки се, по неговите

думи с «философията в себе си», той се отправил за Швейцария, където се заел с пропагандата на комунизма. След това, през Франция

и Германия, отново се върнал към границите на славянския свят.

Считайки този свят за най-малко покварен от цивилизацията, той

очаквал от него възраждането на човечеството. Своите надежди основавал на руския национален характер, в който по-ярко от

всичко се проявявал славянския тип. За основна негова черта, той

считал присъщото на руския народ наивно чувство на братство.

Разчитал и на животинския инстинкт на преследвания човек – на

ненавистта на руския мужик към неговите мъчители - дворяните.

В руския народ, по думите му, живеела не детската, а демонска

любов към огъня и още московския генерал-губернатор Растопчин, построил върху нея своя план за защита на Москва срещу нашест-вието на Наполеона. В мужика по-силно от всичко се е съхранила

незлобливата натура, обезсърчена от обстоятелствата. Него е

лесно да го убедиш, че да опожари господарските замъци, с всичките им богатства, е справедливо и богуугодно дело. Обхващайки

Русия, пожарът ще се разпространи по целия свят, в който на унищожение подлежи всичко, което, осветено в дълбочина от висотата на философската мисъл и на съвременната европейска цивилизация, е източник единствено на нещастията на човечеството. Да

се приведе в движение тази разрушителна сила – ето единствено

достойната цел за разумния човек.

Развивайки своите ужасни идеи и забелязвайки, че очите ме болят, Бакунин държа цял час своята широка длан срещу силната светлина на лампата, независимо от моя протест. Разрушението на съвременната цивилизация е идеал, който го изпълваше с ентусиазъм.

Той говореше само за едно: как за тази цел да се използват всички

лостове на политическото движение и неговите планове нерядко

8

предизвикваха у обкръжаващите го весели иронични забележки.

Към него се стичаха революционери от всевъзможни оттенъци.

Най-близки му бяха славяните, тъй като той ги считаше най-подходящи за борбата с руския деспотизъм. Французите, независимо

от тяхната република и от прудоновия социализъм, той не ценеше

особено.

За немците с мене никога не разговаряше. Към демокрацията, към

републиката и всичко подобно, той се отнасяше с безразличие, като

към несериозни неща. Когато говореха за реформиране на съществуващите социални основи, той се нахвърляше върху възразяващите

му с унищожителна критика. Помня, как един поляк, изплашен от

теорията му, каза, че все пак е нужна някаква държавна организация, която би могла да осигури на човека възможността да се

ползва от плодовете на своя труд. Бакунин му отвърна: «Теб ще ти

се наложи да оградиш своя парцел и да си създадеш полиция за охраната му». Полякът замълча сконфузено. Строителите на новия

световен ред, ще намерят сами себе си, ни казваше той за утеха, сега е нужно да се мисли само за това, как да намерим сила, готова

да разруши всичко. Нима, питаше той, някой от нас е толкова без-умен, че да се надява да оцелее в пожара на всеобщия колапс. Да си

представим, че целият европейски свят с Петербург, Париж и Лондон е върху една клада. Може ли да се мисли, че хората, които ще

я запалят, ще започнат след това да строят върху развалините и

пепелта й? На тези, които заявяваха за своята готовност да се пожертват, той отговаряше с възражение, произвеждащо сензация, че бедата не е в тираните, че цялото зло е в благодушните филистери. Типичен такъв филистер за него беше протестантският пастор. Той не можеше да допусне, че немския пастор е в състояние

да стане истински човек. Би повярвал на това, само в случай, ако

той хвърли самолично в огъня цялото си попско имущество, жена

и деца.

Всички тези страшни речи ме смущаваха, особенно затова, защото

от друга страна Бакунин беше човек, който се отнасяше към всичко с тънка и нежна чунствителност. Моето отчаяно безпокойство

за изкуството, моите идеалистични стремежи в тази област, му

бяха понятни. Но той отклоняваше всеки опит от моя страна да

го запозная по от близо с моите задачи. За работата ми над «Нибе-лунгите» не искаше да чуе. Под влияние на Евангелието, аз нахвър-лих една идеална сцена за бъдещата трагедия под название: «Иисус

от Назарет». Бакунин ме замоли да го пощадя и да не го запозна-вам с това нещо. Но, тъй като успях да му разкажа същността

на моя замисъл, той ми пожела успех, молейки ме настоятелно да

обрисувам Иисус, като слаб човек. Що се отнася до музиката, той

9

съветваше при композицията да има вариации само на един текст

– нека тенорът да пее: «обезглавете го!», сопраното: «обесете го!»

а немлъкващият буботещ бас: «изгорете, изгорете ГО!»

Веднъж ми се удаде да го уговоря да прослуша първите сцени на

«Летящия Холандец». Аз свирех и пеех, и този страшен човек се

разкри откъм своята съвършенно неочаквана страна. Той слушаше

музиката по-внимателно от всички други, а когато спрях, възкликна: «Колко е прекрасно!», и молеше да свиря още и още.

Тъй като му се налагаше да води нерадостния живот на криещ се

от преследванията беглец, понякога го канех на вечеря у дома. Жена

ми поднасяше за закуска тънко нарязани късчета месо и колбаси, а

той, вместо да ги нарежда по саксонски обичай икономично върху

филията, ги поглъщаше наведнъж. Забелязвайки ужаса на Минна, аз предпазливо взех да го поучавам как у нас се яде такова блюдо, на

което той отвърна с усмивка, че сложеното на масата е предоста-тъчно и че макар да чувства своята вина, трябва да му позволим да

се справи с блюдото си по своему. Не ми се нравеше също как пиеше

вино от неголяма чаша. Той въобще не одобряваше тази напитка.

Беше му противна тая филистерска бавност, с която благодушните еснафи се напиваха, поглъщайки виното на малки глътки. Една

по-голяма чаша водка даваше същия резултат - бързо и решително.

Най-ненавистно от всичко за него беше пресметливата умереност

и умишлено забавения темп на наслаждението. Истинският човек

се стреми към най-необходимото удовлетворение на потребностите си. Съществува само една наслада, достойна за човека: любовта. Тези и други екстравагантни черти показваха, че у Бакунин

антикултурното дивачество се съчетаваше с най-чистия идеализъм на хуманността. Моите впечатления от него се колебаеха постоянно между неволния ужас и непреодолимата симпатия. Често

го вземах със себе си при моите горски разходки и тъй като тук той

не се опасяваше от преследвачите си, приемаше с охота поканите, нуждаейки се от някакви упражнения. Всички опити да обрисувам

пред него по-подробно моите естетически стремежи оставаха

безплодни, тъй като не можехме да излезем отвъд пределите на

чисто словесните дискусии. Моите идеи му се струваха прекалено

объркващи. Бакунин твърдеше, че изхождайки от потребностите

на гнусната действителност, не трябва да се сътворяват никакви

закони за бъдещето: то трябва да се развие при съвършенно други

обществени условия. Тъй като той свеждаше всеки разговор неотклонно до разрушението, то аз се обърнах към този удивителен човек с въпроса, как възнамерява да пристъпи към него. Тук се разкри, както вече се досещах по-рано и както това се изясни сега с пълна отчетливост, че всичко у него е построено върху произволни и

10

импровизирани предположения. С моите планове за организация на

изкуството на бъдещето, аз му изглеждах като непрактичен човек, който витае в облаците. Но се оказа, че и неговите проекти за неизбежното разрушение на съществуващите културни учреждения са

също толкова малко обосновани, като моите. Можеше да се помисли, че Бакунин е някакъв център на универсалната конспирация, но

ето как се изясни, че неговата практическа задача се свежда само

до замисъла да предизвика ново революционно брожение в Прага, при което цялата си надежда възлагаше на оганизация от неколцина студенти. Когато му се стори, че часът на въстанието е настъпил, една вечер той започна да се приготовлява за небезопасното за

него заминаване за Прага, сдобивайки се с паспорта на английски

търговец. Наложи му се да остриже и обръсне великолепните си

къдрави коса и брада, придавайки си културен филистерски вид. Тъй

като не трябваше да се вика бръснар, с тая работа се зае Рекел.

Операцията бе извършена в присъствие на малък кръг познати с

тъп бръснач, който му причиняваше страхотни мъки, но пациен-тът съхрани невъзмутимо спокойствие. Изпратихме Бакунин с пълната увереност, че повече няма да го видим. Но след седмица той

се върна обратно, убедил се на място, колко лекомислени са били

дадените му сведения за положението на нещата в Прага: там на

негово разположение се оказала малка група невръстни студенти.

Рекел му се присмиваше добродушно и от днес той беше ухажван

от нас, като революционер, потънал в конспирации, само от към

теоретичната им страна.

Приблизително същото, като с пражките студенти, се случи с него

по-късно и с руския народ. Всички негови предположения се оказаха

не почиващи на нищо, освен на произволни теоретически обобще-ния, относно същността на проблемите. Аз стигнах до убеждението, че славата на крайно опасен човек, с която той бе обкръжен в

широките европейски кръгове, произтичаше от теоретичната пропаганда на неговите мировъзрения, а не от практическата работа

върху почвата на реалния живот. Но аз имах възможност да се

убедя, че в личното му поведение нямаше никакви егоистични смет-чици, както бива често при хората, които не се отнасят сериозно

към собствените си теории. Това се разкри скоро в дните на съдбо-носното Дрезденско въстание през месец май 1849 година.»



(Рихард Вагнер, Мемоари, том III, стр. 106 -108) 11

Страстта да разрушаваш,


е творческа страст!”

„Реакцията в Германия“, 1842 г.


ВЪВЕДЕНИЕ

И със 165 годишна “давност”, следващият откъс от писмото на Бакунин до Матилда Райхел (16.02.1850 г., затвора Кьонингщайн – Дрезден) е валиден и днес със своята пророческа прозорливост. (Въпреки

скептицизма на бързо отчайващите се наши сподвижници, които, ако нещата не станат ICI ET MAINTENANT (фр. - тук и сега), ни

напускат, за да “копаят собствената си градинка”, ако вече не са се

зачислили с “офицерския си багаж” в някоя партия, по възможност

по-близо до властта, където, осребрявайки изблиците на младежката

си революционна енергия, ще получат възможност “да се реализират

приживе”).

Аз действах в унисон с най-дълбокото ми убеждение и не търсих

нищо за себе си. “Изгубих”, като толкова други и по-добри преди

мене, но това, което исках не може да загине. Не защото “Аз” го

желая, а защото “това”, което искам е необходимо и неизбежно.

Рано или късно, с повече или с по-малко жертви, то ще се при-

ближи със своето право, със своята реализация!”

Тези редове са написани, когато Бакунин очаква изпълнението на

смъртната си присъда, заради ръководеното от него Дрезденско въстание. Той иска да остави, като завещание на своите приятели чувствата и вярата си в бъдещата революция. “Стилът” му е малко езоповски, защото грам откровеност в повече, и церберите ще хвърлят

писмото в кошчето за боклук или ще го прикачат към “досието” му...

Екзекуцията му се “разминава” на два пъти – тук и в Австрия. След

13-годишен престой в пруските, австрийски и “отечествени” тюрми

и заточения, той успява да избяга от Сибир през Япония и САЩ, за

да се върне в Европа и да продължи борбата за свободата на цялото

човечество. Кауза, на която остава верен до последния си дъх.

Това, което следва не е библия, нито катехизис, а теоретична мотивировка на страстната му вяра в Социалната революция, която не го

напусна никога и в която – със слово и оръжие – той участва до последния си дъх. Ако неговите мисли и дела ни накарат да разсъжда-ваме, да търсим и да ги сравняваме с нуждите на днешния и утрешен

ден, то вече ще е цвете върху гроба на “стария” революционер.

Експлоатацията на човек от човека, паразитизма и насилието над

ограбваните от собствениците и държавата, съществуват от зората

на човешката политическа история, наченала преди около шест хи-12

ляди години край долините на големите реки в Близкия Изток. Те

– насилието и грабежа - образуват неделимо единство и могат да

съществуват само в симбиоза: премахването на държавата означава

край на паразитизма, чиято основа е собствеността (индивидуална

или групова, частна или държавна) и обратно, краят на паразитизма

е край на държавността във всичките й форми – от абсолютната или

конституционна монархии, през демократичната република до “пролетарската” диктатура.

През последните два века, от Хегел насам различни превъплъщения

на държавата и на собствеността, наричани цивилизации или социа-ликономически системи, са обявявани от господарите или от техните

философстващи лакеи многократно и по различни поводи за “край

на историята”.

В днешното общество, паразитизма на богатите и насилието на властниците или грабежът и господството на “елитите” са олицетворени

от капитала и “модерната” държава. Техен антипод са потисканите, ограбваните и онеправдани пролетарии и лумпени. “Висшите”

и “нисшите” слоеве в обществената пирамида образуват класовите

общества, чиято апология, наред с поповете, е поета от медии и от

жрици на “четвъртата власт”, от академични ослици и университетски тахтаби, от даскали и отличени с ордени и награди честни... интелектуалци.

Въпреки двувековните социални борби на “нисшите класи”, ние все

още сме далече от тяхната мечта: една социаликономическа система

на лична и колективна свобода, в която пряката демокрация, самоуправлението или анархията (трите са синоними) е заменила властта

на човек над човека, а експлоатацията, привилегиите и социалното

неравенство, заедно с породилото ги “пазарно стопанство” (което е

другото име на капитализма) са отстъпили мястото си на равенството

и братството между хората и народите или на свободния комунизъм.

Унищожението на класовото общество, разделено на беззащитни

жертви и на впили се във вените им политически и финансово-икономически вампири, заедно с края на политическата история на човешкия род, продължава да е проблем, който не е свален от дневния

ни ред.

На безкомпромисната явна или тайна, но непрекъсната борба с държавата и капитала, на теоретичната мотивировка на социалната

революция и реализацията й, бе посветил живота си най-голeмият

социал-революционер на ХIХ век – анархистът Михаил Бакунин.

Проучването и изложениието на неговите идеи и дела, предполага

запознаване с огромна по обем литература. На първо място, с трудовете му: книги, брошури, статии и писма и с техните различни интерпретации - от последователи и врагове. Тази работа не е от най-ле-13

ките, защото Михаил Бакунин, не е оставил една системна теория.

Той взема участие във всички европейски революции и идейно-теоретични борби на своето време, поради което заплаща избора на това

свое поприще със свободата си. Затова не е имал свободно време да

обикаля големите библиотеки и архиви, нито осигурена материална

издръжка, позволяваща му да се отдаде на спокойния труд на каби-нетен книжен червей.

Ето защо, който иска да открие и да структурира Бакуниновата теория на социалната революция, ще трябва “да копае” сам и да я строи

от основите до “капандурата” с делата и с материалите, разхвърля-ни в историята и обемистото и свръхбогато на идеи, но несистемно

и несистематизирано творчество. Трудът обаче си струва: за всеки, който се интересува от социалната революция и от анархизма, Михаил Александрович Бакунин ще си остане завинаги едно от най-по-учителните и най-увличащи открития, а наследството му – истинско

откровение и просветление.

За тези, които “ще дръзнат да го преведат на езика на ХХI-ви век” ще

посочим някои репери:

Съществуват няколко нeпълни издания на съчиненията му, както

и сборници и книги с отделни негови творби. Освен шестте тома

на френски език, излезли под редакцията на Бакуниновия другар

– Джемс Гийом и петте тома на неговия руски ученик – Григорий

Максимов, следва да бъдат отбелязани планираните пълни издания

на съчиненията му – на руски език под редакцията на болшевика

Юрий Стеклов в 12 обемисти тома, от които излизат само първите

четири, обхващащи материалите до бягството му от Сибир през 1861

г. Оставащите осем, са спрени през 1934 г. по нареждане на Йосиф

Джугашвили – “Сталин”. (Остава да се надяваме, че редактираните и

архивирани материали не са изгорени.) Преди да бъде “неправилно

репресиран” през 1938 г. и умъртвен в Гулаг през 1941 г., Стеклов

издава и една от най-обширните и отлично документирани биографии на Бакунин в четири тома с над 2000 страници. Още по-голямо

внимание заслужава и не по-малко обемистата тритомна биография

на Бакунин, на немски език, от австрийския анархист Макс Нетлау, която остава неиздадена и непреведена, поради липса на финансови

средства, както и огромния архив, събиран от него и предаден на

съхранение в Института по социална история в Амстердам.

Другото многотомно издание на събраните му съчинения, е на същия Институт. В него трудовете му са представени по теми, на

оригиналните езици, на които Бакунин ги е писал. То би трябвало

да е най-пълно, но и тук излизат от печат само първите осем тома

под редакцията на холандския анархист Артур Ленинг. Изданието е

спряно, поради същите “финансови затруднения”. Особен интерес, с

14

оглед разбирането на Бакуниновата концепция за Социалната революция, представлява неиздадения IХ-и том, в който Ленинг е събрал

програмите и уставите на множеството тайни и нелегални организации, с които той е жалонирал своя път на революционер. Те са писани през периода от 1863 до 1872 г.

Като човек на действието, Бакунин не се е задоволявал само с те-оретизиране - теорията в неговите очи сама по себе си не е имала

особена стойност. Той е правил всичко, за да я реализира. Всяка негова анархистическа програма, в същото време е програма на една от

многобройните организации на потиснатите класи и народи, които

са търсили неговата помощ и съвети.

Такива са уставите и програмите на Интернационалното братство

(от 1864 до 1868 г.) или на Революционния Алианс (явен и таен - от

1868 до 1872 г.), които са представени с обширни откъси в настоящия текст. Те, заедно с редица други негови материали, които също са

цитирани, очертават контурите на революционната му теория.

Оставените ни първоизточници не са неутрални в оценките си за събития, деятели и позиции, нужни за разбиране на самата епоха. Бакунин често е субективен, но съдържащите се в тях автентични идеи, не страдат от това – те са съхранили цялата своя свежест и неизвра-теност и си остават основа на основите при разкриване на неговата

обща и частна теория на социалната революция.

Огромна и почти неизчерпаема е и световната съкровищница на ли-тературата и на изследванията, посветени на живота, делата и творчеството на великия руски и международен революционер. Авторите са от различни хоризонти - съмишленици, последователи или врагове, “обективни” изследователи, учени, професори или студенти, интерпретатори и популяризатори.

Нужно е и едно предупреждение към евентуалните читатели на тази

колосална книжнина: марксистките историци, критици и други “деятели на науката – социалдемократи или болшевики” в своите писания произнасят единодушно анатема срещу Бакунин и неговата

теория, квалифицирайки я като утопия, дребнобуржоазна стихия и

революционност, бунтарски индивидуализъм или “детството на

пролетарското движение, така както астрологията и алхимията

са детство на науката”. (Маркс и Енгелс на стр. 30, от прословутия

том 18 от II-ро руско издание на събраните им съчинения, който съдържа техните “класически” критики на бакунизма.)

Като цяло, по-сетнешната антибакунистка марксическа литература е

под влиянието на стария социал-демократически опортюнист Георги

Валентинович Плеханов, който през 1904 г. пише за ”неспособнос-тта на Михаил Бакунин да усвои гледната точка на научния социализъм, което го направило не само безполезен, но направо... вреден

15


за международния пролетариат”. (В сборника “Революционерите

от 70-те години на ХIХ век”, стр. 24).

За отбелязване, като пример на пошлост и ненавист е книгата на

френския сталинист Жак Дюкло: “Бакунин и Маркс”. Неговото отношение е изразено още в подзаглавието й - “Сянката и светлината”.

Тя е една постсталинистка карикатура, в отговор на навдигналата

се анархистическа вълна във Франция през 1968 г. и е препълнена с

тенденциозно подбирани цитати и фактически материал с абсолютно фалшиви изводи.

Такава е общата тоналност и лайтмотива на всичките им “трудове”

по този въпрос. От такова безцветно марксическо еднообразие (и во-нящо безобразие), човеку се втръсва. Ако, след гнусните им помии, се обърнем към първоизточниците, в тях изведнъж оживява епохата и в нея започва да бие пулсиращия с бурни събития живот на

най-уникалния Човек.

Сред специализираната, казионна, анти и пробакунистка “съветска” литература, можем да посочим историко-биографичния труд

на Н. Пирумова. В него се проследява поетапното идейно развитие

на Бакунин със задължителните цитати и реверанси към критиките

на “класиците”. А в отпечатания след краха на “социализма” нейн

аналитичен труд за социалната му доктрина, за пръв път в пост-“съветска” Русия се появяват елементи на апология на знаменития революционер и опит той да бъде защитен срещу свлачището от идеологическа кал и мерзки лъжи, струпани върху главата му от епигоните на “гения и таланта” – Маркс и Енгелс - и от техните туземни и

иностранни ученици, макар и тук, почетното му място в Пантеона на

световната революция да е реквизирано за двамата “класици”, които, за съжаление, като бръмбарите, отведоха не само руския пролетариат към светлото бунище на социЯлизЪма...

В сравнение с подобни черно-бели, в най-добрия случай розови, пас-квили книгата на германския марксист и комунист Франц Меринг, посветена на неговия учител и “вожд на световния пролетариат”, от

която привеждам множество цитати, изглежда ярка и почти безпри-страстна. В “Карл Маркс – история на неговия живот”, авторът си

е позволил да обрисува фигурата на Бакунин, “без да се съобразява с

официалната партийна легенда”, поради което си е навлякал ярост-ните нападки на двамата “сионски стражи на марксизма” – Кауцки и

Рязанов. Без да отстъпва пред техния морален терор, Меринг е опи-сал отношенията на Бакунин и Ласал с Маркс съобразно изискванията на историческата истина, но такива книги са рядко изключение.

Все пак, не бива да недооценяваме “анти-бакуниадата”. Тя помага на

търсещите да се ориентират в проблемите на революционната идейна борба през десетилетието 1864-1874 г. и позволява да се открият

16

подводните камъни в революционните течения, като се видят, макар

и в криво огледало, препъникамъните на съответните теории, осветя-ващи втората половина на бурния деветнадесети век.

Това, което впечатлява при проучване на първоизточниците, които

са използвани, като документи, е подходът, следван от Бакунин: Да се добере до същността на предмета, да го открие и освети за

всички - без каквото и да е укриване. Докато - да забъркат, да замъг-лят, да премълчат и да недоизкажат истината, е подходът на опонентите му. Да мислят едно, да правят друго, говорят трето и пишат чет-върто – такава е позицията им, но не за тях става дума в настоящата

работа. В нея сме се опитали да “изстискаме” част от онова, което

се отнася до бакуниновата теория и практика на революцията, която

макар и от далечното десетилетие 1863 – 1873 г., си остава в много

отношения удивително актуална и може да служи, като основа за

по-нататъшната разработка и надстройка на теорията на социалната

революция в ХХI век.


17

ГЛАВА I


УСЛОВИЯ И ПРИНЦИП НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, СПОРЕД БАКУНИН

Паразитното устройство на човешкото общество, в чиято основа намираме експлоатацията на чуждия труд, е злокачествено явление, с

което, по протежение на цялата човешка история, с изключение може

би само на първобитната комуна, се е сблъсквало всяко поколение, встъпващо в активния обществен живот. А там където има паразитизъм, е неизбежна употребата на насилие/принуда над експлоатираните. Организираното и системно упражнявано насилие от страна

на паразитите се осъществява чрез държавата. (Под държава имаме

предвид нейния административен и военнополицейски апарат или

система от институции и органи). Срещу тази си “услуга” властниците получават своя дял от създаваните от тружениците богатства и

ipso facto (по силата на очевидния факт) са съставка от общността на

паразитите, когато не са нейни единствени представители, какъвто

беше случаят при авторитарния или тоталитарен “научен социализъм”.

Съзнателно или не, в живота си, всички представители на всяка генерация правят избор: едни, които са мнозинството, се покоряват пасивно на съществуващия “законно-установен ред” и го приемат като

нещо, разбиращо се от само себе си; други одобряват активно паразитизма на общественото устройство, като го укрепват или променят

козметично, за да го съхранят; трети не се примиряват с несправед-ливия световен ред и се опитват да го разрушат, за да установят друг, по-справедлив.

“Стабилността” в обществото зависи решително от това, в каква степен, коя от двете последни социални групи (на паразитите или на

непримиримите) е овладяла умовете на първата.

Привърженици на съхраняването на съществуващия строй, които

допускат повърхностни промени, за да остане всичко по старому, са

известните ни консерватори; либералите и социалдемократите са за

“капитален ремонт” на системата, а за пълната ликвидация на паразитизма и насилието, против всякакви “козметики” и ремонти са

революционерите. Те искат тоталното разрушение - до основи - на

съществуващия строй, веднъж и за винаги!

Вътрешните и международни кризи са в основата на революциите, 18

но само те не са достатъчни, както може да се види в примера на Русия. Във втората половина на ХIХ-ти век тя преживява две сериозни

обществени кризи, и двете – свързани с войните. През първата – от

края на 50-те и началото на 60-те години - след поражението на ца-ризма в Кримската война от 1853 – 1856 г., се активират либералите, които се опитват да заменят регресивния от тяхна гледна точка паразит - дворянството с “прогресивната” буржоазия, съхранявайки паразитното статукво в нова премяна. Както се знае, тяхната активност, доведе до отмяна на крепостничеството в 1861 г. и даде възможност

на руското самодържавие да излезе от кризата и да се удържи някак

си до следващата. В края на 70-те – началото на 80-те години, след

руско-турската война от 1877-78 г., се повтори съвкупният колапс

с всички социални противоречия. След кулминацията на 1-ви март

1881 г. (когато народоволците убиха Александър II), “победители”

се оказаха консерваторите. И този път самодържавието излезе от

кризата, но Русия стигна пълзешком до следващата война –с Япония

и до следващата криза, завършила с неуспешната революция от 1905

- 1907 г. Но защо, “с помощта на либералните и консервативни

спирачки, самодържавието успя да спаси Русия от революцията”?

Нали и в тези два случая, бяха налице криза на властта и изостря-не на бедствията за трудовите хора? – Защото отсъстваше революционната активност на масите. Може би идейното им просвещение

беше недостатъчно, а непримиримите - революционерите не успяха

да овладеят съзнанието на угнетения народ. И макар да имаше разпокъсани стихийни селски навдигания, като голямото Кандиевско

въстание (1861) или антиколониалните, национал-освободителни

въстания в Полша, Литва и Белорусия, те се оказаха недостатъчни за

една победоносна социална революция.

Какво представлява революцията, какви са нейните задачи, как

се прави тя и кой в края на крайщата я извършва? – С решава-нето на тези въпроси на революционната теория и практика се заема

забележителният руски революционер Михаил Александрович Бакунин. Веднага трябва да отбележим следното много важно обстоятелство, което го отличава в негова полза от всички кабинетни теоретици на революцията. Това е неговото активно и непосредствено

участие, практически във всички революционни събития в Европа: в Париж (февруари – март 1848 г.), в Прага (юни 1848 г.), в Дрезден

(май 1849 г.), в Лион (септември 1870 г.), в Болоня (август 1874 г.).

При това, вече на солидна възраст (Михаил Александрович е на 60

години), когато заминавайки в своя последен поход в Италия, той се

е надявал не толкова на успеха на въстанието, колкото на възможността да умре на барикадите.

И така – Бакунин и революцията. Къде се е родил, за коя се е оже-19

нил, негови ли са били децата? – не е тема на тази работа. Как и

с кого се прави революция? – това е най-интересното за Михаил

Александрович. Не може да се отмине фактът, че в тази област той

е крупен специалист и не случайно “италианските социалисти са

го считали за истински апостол на новото учение, известен от

Милано и Болоня до Неапол под името Santo Maestro (светия учител). Италианската младеж, италианските работници, отиващи

да умират под знамето на Гарибалди, вкусвайки от плодовете на

съзряващата в продължение на 20 години национална независимост, много скоро узнават цялата тъга на своите измамени илю-зии и надежди, и започват да преминават на тълпи в редовете на

италианските социални революционери. Главни деятели сред тях са

учениците и горещите привърженици на Михаил Бакунин.” (Из “За

миналото” – статия в Руски биографичен речник, издаден през 1909

г. в Санкт-Петербург.)

Съобщавайки за смъртта на Бакунин, на 15 юли 1876 год. “Напред”

вестникът на Пьотр Лавров – пише: “Ако бихме поискали да избро-им всички страни и местности, в които Бакунин е оставил следи

от своя живот, от своето влияние, трябва да назовем целия свят.

Дрезден, Прага, Париж, Лион, Ню-Йорк, Лондон, Стокхолм, Италия, Испания, Швейцария биха били длъжни да дойдат на погребението на този, който влезе в тяхната история, без да говорим за

нашата страна, където толкова приятели и врагове, толкова ад-миратори и хулители бяха пробудени за обществен живот или под-тикнати към дейност от думите и от делата, от истините и от

парадоксите на този всемирен агитатор”.

Като най-ярък представител на полувековното революционно движение, Михаил Александрович сам е мощна историческа сила в Европа от ХIХ век, своеобразен генератор на историческия процес. За

съжаление, ни едно от неговите многобройни практически начина-ния не се увенча с успех приживе, той не видя окончателната победа

на своето дело, макар “да му се налагаше да тика Сизифовия камък

против тържествуващата навсякъде реакция” през целия свой бурен живот.

Като Майстор, който познава материала, Михаил Александрович

сам отговаря защо е така: “... защото, за мое най-голямо отчаяние, констатирах, че в масите няма революционна мисъл, надежда и

страст, а когато ги няма, можем да бъдем колкото си искаме гръ-могласни, никакъв резултат от това няма да има...”, “...В днешно

време масите не искат социализъм...”, “Сега всички народи са из-губили революционния си инстинкт. Всички те са доволни от своето положение, а страхът да изгубят и малкото, което им е останало, ги прави смирени и инертни.” (стр. 381-382 в биографията на

20

Бакунин от Пирумова = ББП) Последното, така да се каже, е пряко

следствие от социалната анестезия (упойка), прилагана ефикасно от

паразитите и тяхните лакеи в обществото.

“Очевидно – продължава той - и най-ужасната нищета, даже когато тя поразява многомилионният пролетариат, все още не е достатъчен залог за революцията. Човекът е надарен от природата с

изумително и наистина довеждащо ни понякога до отчаяние търпение, и дявол знае, какво още не може да понесе, когато заедно с

нищетата, обричаща го на нечувани лишения и бавна гладна смърт, е “надарен” още с тъпоумие, със закърняване на чувствата, с отсъствие на всякакво съзнание за своето право и с онова невъзмутимо търпение и послушание, с които между всички народи, особенно

се отличават немците и източните индуси. Такъв човек никога не

ще се надигне; по-скоро ще умре, отколкото да се разбунтува. Но, когато е доведен до отчаяние, неговото възмущение става по-възможно. Отчаянието е остро, страстно чувство. То го извежда

от тъпото, полусънно страдание и предполага повече или по-малко

ясно съзнание за възможно по-добро положение, което той не се е

надявал да постигне... В отчаяние никой не може да остане дълго; то довежда човека бързо до смъртта, или до делото. До какво дело?

Разбира се, до делото за освобождение и завоюване на условия за

по-добро съществувание. Даже немецът в отчаянието си престава

до бъде резоньор; само, че му трябват много, твърде много обиди, притеснения, страдания и злини от всякакъв род, за да бъде доведен

до отчаянието. Но и нищетата с отчаянието не са достатъчни, за

да предизвикат Социалната Революция. Те са способни да доведат

до лични или много местни бунтове, но са недостатъчни, за да вдигнат народните маси. За това е необходим още общонароден идеал, който се изработва винаги исторически от дълбините на народния

инстинкт, възпитаван, разширяван и освещаван, редом със знаме-нателни произшествия, с тежки и горчиви опити, - нужна е обща

представа за своето право и дълбока, страстна, може да се каже, религиозна вяра в това право. Когато такъв идеал и такава вяра в

народа се срещнат с мизерията, довела го до отчаяние, тогава Социалната Революция става неотвратима, близка, и никакава сила

не може да я възпрепятства.”

“Тогава, какво да се прави? Да се чака – е отговорът на Бакунин . Да

се чака, докато в Европа се създадат по-нетърпими социални, икономически, политически и духовни условия. Индивидуалната органи-заторска и агитаторска дейност е безсилна да ни приближи или да

промени нещата... Нашият час още не е настъпил”. (ББП - стр. 390) Защото материалът на революцията е мощният енергопотенциал на

масите, поставен под високо социално напрежение. Това е бакунин-21

ската стихия, в която той наистина е като риба във вода. Наличието

на материала, обаче е само необходимото, но не и достатъчно условие за извършването на победоносна революция. Забягвайки напред, можем да кажем, че за нея са нужни още и взривът на енергопотен-циала на масите и освобождаването на революционната енергия.

При това, те трябва да имат кумулативно действие, тоест да са се

натрупали над критичния минимум и да са съсредоточени и насочени в едно и също направление. И още нещо, затова са необходими

Майсторът с калфите и чираците, т.е. една разклонена организация, обхващаща целия революционен, взривен материал/потенциал. Тогава, като детонатор може да послужи всеки, наглед незначителен

повод.

Но Москва не е построена за един ден – самият Бакунин не е стигнал

до това свое решение на революционния проблем изведнъж. Когато

го намира, Михаил Александрович има зад гърба си цели десетилетия на интелектуални усилия и търсения, многобройни връзки с

революционерите по цяла Европа, публицистична дейност, активно

участие в революциите от 1848-49 г., две смъртни присъди, дълги

години на пребиваване и размишление в душегубките на немските, австрийски и руски “почивни домове” (три години в Петропавловската крепост и още три в Шлиселбургската), 4 години в сибирско

заточение, успешно бягство, създаване на споменатото тайно революционно “Интернационално братство”, организиране на “Алианса

на социалистическата демокрация”, товарът на нечаевския радика-лен вариант на руската революция, операцията по овладяване на Интернационала, който след бакуниновата атака издъхва в САЩ, пуб-ликацията на собствените му концептуални трудове. Дейността на

Бакунин в Европа е не само катализатор на текущите европейски събития, но и генератор на всесветовни процеси, в чиито последствия

живеем сега.

Изхождайки от своя колосален опит, Бакунин разработва глобален

стратегически план за ликвидиране на световното паразитно устройство. Изчиствайки главата си от остатъците на немската метафизическа плява, захвърляйки я обратно във вакуума на фалиралите

философски системи, той посочва реалния враг, след като го е изучавал обстоятелствено и едва тогава предлага методика и средства

за унищожението му. Конкретният враг е ясен – това са паразитните класи, а държавата и капитала са оръдията за угнетяване и

ограбване на масите.

Анализирайки закономерностите на възникване на държавата и нейната роля в живота на обществото, в своя незавършен капитален

труд “Държавност и Анархия”, Бакунин прави извода: “Държавата

е зло, но исторически оправдано зло, необходимо в миналото, днес

22

то е антисоциално и анахронично; обществото и държавата не са

тъждествени, и самата държава не е вечна, тя е само временна

обществена форма или временна организация на обществото, която Социалната революция трябва да премахне напълно, трансфор-мирайки я в обикновенна негова “канцелария”, в своего рода “всеобща счетоводна кантора”.

Бакунин предлага проста “бездържавна” или по-точно анти-държавна форма на организация на социалния и икономическия живот на

обществото, почиваща върху социално-икономическите начала на

самоуправлението/пряката демокрация/ анархията, на автономията

и на свободното федериране/съюзяване на индивидите, на комуните, на провинциите и на нациите, върху принципите на социализма, тоест на свободата, равенството и справедливостта за тружениците, еманципирани от експлоатацията и потисничеството.

Анализирайки принципите на паразитното устройство на света Михаил Бакунин формулира своя “велик принцип на свободата”. В света, според него, съществуват два принципа: на авторитета и неговият

- на свободата. Първият от тях, провеждан от църквата и държавата, се основава на презрението към самия човек. Срещу него се издига

“великият революционен принцип на свободата, достойнството и

правото на човека”. “... Да бъдеш свободен, е право, дълг, достойнство, щастие и мисия на човека. Изпълнение на съдбата. Да нямаш

свобода, значи да си изгубил човешкия си облик. Да лишиш човека от

свобода и средства за постигането и ползването й – това не е обикновенно убийство, това е убийство на човешкия род. Най-великият и

единствен морален закон е: бъдете свободни и не се задоволявайте

само със състраданието, а уважавайте, обичайте, помогнете за

освобождението на вашия ближен, тъй като неговата свобода е

непременно условие за вашата”. (ББП - стр. 235 - 236) Паразитни-ят порядък, установен от хората, е придобил видимостта на русовия

обществен договор, според който свободата на един, ограничавала

свободата на другите и затова всеки отстъпвал част от своята свобода в полза на общността. Лъжа. Държавата се проявява не като утвърждаване на свободата, а като нейно отрицание, като ограничение

на личната свобода на всеки в полза на общността. Но нали “човекът инстинктивно, неизбежно е социално същество и се ражда в

общество, както мравките, пчелите, бобрите. За човекът, както и

за по-малките му братя, тоест, за всички диви животни, е присъщ

законът на естествената солидарност, заставящ и най-примитив-ните племена да живеят задружно, да си помагат един на друг и да

се управляват с помощта на естествените зкони”. (ББП - стр. 236) Благодарение на своя разум, човекът е създал “втора природа – човешкото общество. И това е единствената причина, поради която

23

неговият инстинкт на естествена солидарност се е превърнал в

съзнание, а то на свой ред поражда справедливост”.

По пътя на серия редуващи се еволюции и революции, човекът

превръща примитивното общество в организирано и разумно, като

създава своята свобода. “Работата не е в необходимостта от нейното намаляване, а напротив, през цялото време, тя трябва да се

увеличава, тъй като колкото повече свобода имат всички хора, съставящи обществото, толкова повече то придобива своята човешка същност”. (ББП - стр. 236) Редът в обществото не изисква да се

ограничава свободата на личността, а напротив, самият ред трябва да

произтича от тази свобода. “Свободата не е ограничение, а утвърждаване на свободата за всички. Такъв е законът на солидарността. Разумът се разпалва от разум, но, по един и същи закон, той

гасне под натиска на глупостта. По такъв начин разумът на всеки

расте в същата степен, в която расте у всички други, а глупостта

на един, в известна степен, е мярка за глупостта на всички.” (ББП

- стр. 237) Същият закон на солидарността действа и в областта на

обществения труд. “Аз мога да бъда свободен само сред хора, ползващи се от еднаква с моята свобода. Утвърждаването на моето

право за сметка на друг, по-малко свободен от мен, може и трябва

да ми внуши съзнание за моята привилегия, а не съзнание за моята

свобода... А нищо не противоречи повече на свободата отколкото

привилегията”. “Пълната свобода на всеки е възможна само при

действително равенство на всички. Осъществяването на свободата в равенство - това е справедливостта”. (ББП - стр. 237) И така, Бакунин формулира своя принцип по следния начин: “Сво-

бодата без социализъм е несправедливост и привилегия, а социа-

лизма без свобода е робство и скотство”. За осъществяване на

справедливост в обществото е необходимо преди всичко премахване

на държавата и собствеността с наследственото право, установяване

свобода на брака и на равенство за жените. Единствен производител

на богатствата е трудът. Преустройството на обществения живот е

напълно възможно да се осъществи при минимално насилие: “Уни-щожете държавата и правото на собственост и наследяване, и

мощното действие на работническите асоциации, при съдействието на новия идеал и свободното организиране на жителите на

страната, ще бъде достатъчно за постигане на целта...

Като социален организъм обществото се формира отдолу-нагоре.

Комуната представлява социално единство, малък свят, независим

и основан върху индивидуалната и колективна свобода на всички

свои членове”. (ББП - стр. 237) Комуналните проблеми се решават

от общото събрание, което избира Съвет на комуната, чиито членове

се редуват ротационно за решение на общите проблеми и за упра-24

вление на текущите дейности, както и за избор на делегати за конфе-ренциите на регионалните съюзи на комуните или за националните

им конгреси – всички снабдени с императивни мандати и отзоваеми

по всяко време. Конференциите и конгресите, с излъчените от тях

комисии и органи за съгласуване и координация на общите решения и планове, нямат право да се вмесват във вътрешните дела на

комуната. Нацията се състои от федералния съюз на провинциите, а международната Федерация – от съюза на нациите, които желаят

да влязат в нея и са съгласни с правата, задълженията и начина на

функционирането й.

“Общественият ред не е основа, а венец на свободата и... следователно организацията на обществото се построява не посредством

централизацията, както е при всички съвременни държави, тоест

от центъра към периферията и отгоре – надолу, а чрез свободните

федерации и техния доброволен съюз, тоест отдолу – нагоре, от

периферията към центъра”. (ББП - стр. 238) Такава е, в най общи черти, революционно-социалната програма

на Бакунин, върху която ще се спрем по-подробно в отделна глава. Трябва да се подчертае едно съществено обстоятелство – това

е програма за глобално преустройство на човешкото общежитие, поради което тя може да бъде реализирана само в глобални

мащаби. Осъществяването й в една отделно взета страна е утопия.

Това отбелязва и самият Бакунин: “... не е достатъчно да въстане само един народ, трябва да въстанат всички или в краен случай

поне няколко, за което е нужна тайна международна организация

или международен контра-заговор”. (ББП - стр. 238) Първата бакунинова скица на такава организация е “Тайният Международен Съюз за освобождение на човечеството” (ТМС) – документ от 1863 г., чийто оригинал се намира в Шведската Кралска

библиотека. В него Бакунин пише: “Нашата цел е обединението

на всички революционни елементи от всички страни, за създаване

на истински Свещен Съюз на свободата против свещенния съюз на

политическите, бюрократичните, финансовите и религиозните/духовни тирании в Европа”.

В края на 1864 – началото на 1865 г. Бакунин създава такъв таен

революционен съюз, известен под името “Интернационално братство” или “Таен Интернационал на Бакунин”. (ТМС – стр. 67-92) Програмен документ на Братството е “Революционния катехизис”, разработен също от самия Михаил Александрович. В него, той полага, веднъж за винаги, в основата на революционната практика принципът на мондиализма:

Това Братство – казва той – има за цел победата на Социалната

революция в целия свят, тоест радикалното премахване на всички

25

съществуващи религиозни, политически, икономически или социални организации и институции, и създаване най-напред на европейското, а след това и на универсалното общество, върху основите

на свободата, разума, труда и справедливостта.”

“...Нашето основно убеждение се заключава в това, че както свободата на всички народи е солидарна, така и отделните революции, в

отделните страни, са длъжни да бъдат солидарни, че от днес в Ев-

ропа и в целия цивилизован свят няма повече място за изолира-

ни революции, а само за една всеобща социална революция... и че, следователно, всички частни интереси, претенции, национални са-молюбия, дребнави зависти и вражди са длъжни да отстъпят и да

се слеят в общия универсален интерес на световната революция”.

По-нататък е изложена бакуниновата представа за такава световна

революция: “Тя ще започне с разрушаване на всички организации

и учреждения: църкви, парламенти, съдилища, административни

органи, полиции, армии, банки, университети и други подобни институции, съставящи гръбнака на държавността. Държавата

трябва да бъде разрушена до основи! Едновременно, в общините и

в градовете, ще се пристъпи към конфискация в полза на Социалната Революция на всичко, което принадлежи на държавата; ще се

конфискуват също и имуществата на всички реакционери, а всички съдебни дела, имотни и дългови документи ще бъдат изгорени, цялата документална, гражданска, углавна, съдебна и официална

гнилоч, която не ни се е удало да унищожим, ще се обяви за губеща

силата и валидността си. По такъв начин, ще бъде завършена социалната революция, и когато нейните врагове бъдат лишени веднъж за винаги от всички привилегии и средства, с които биха могли

да й навредят, няма да има никаква нужда да бъдат подлагани на

кървава разправа, която е нежелателна, защото рано или късно би

предизвикала неизбежна реакция.”

Че такива мисли са зреели в главата на Бакунин още когато е работил

за превръщането на националните в социални революции, по време

на “Пролетта на народите”, се вижда от следната “ИЗПОВЕД, КАТО

НА СИН ПРЕД СВОЯ... ДУХОВЕН БАЩА” :

“В Бохемия, аз желаех революция - решителна, радикална, крайна

- с една дума такава, която, дори ако би била победена впоследствие, щеше да преобърне и постави всичко с краката нагоре, след

което, въпреки победата си, австрийското правителство нямаше

да намери ни една вещ на старото й място. Ползвайки обстоятелството, че цялото дворянство в Бохемия и въобще класата на богатите собственици се състои изключително от немци, аз исках да

изгоня всички дворяни с цялото враждебно настроено духовенство

и да конфискувам всички господарски имения и богатства, отчас-26


ти, за да се разделят между бедните селяни за поощряването им

да участват в революцията, отчасти, за да бъдат преврърнати в

източник на средства за извънредните революционни разходи.

Исках да подпаля всички правителствени, административни, съдебни, и господарски институции, дела и документи - в цяла Бохемия и да обявя анулирането на всички ипотеки и други неизплатени

дългове, които не превишават една известна сума, напр. 1000 или

2000 гулдена, исках да разруша всички замъци.

С една дума, замислената от мен революция, беше ужасна, безпри-мерна, макар и насочена повече против вещите, отколкото срещу

хората. В действителност, тя би преобърнала всичко в живота на

народа, че дори, побеждавайки, австрийското правителство никога не би имало сили да я изкорени, не би знаяло с какво да започне, какво да прави, не би могло нито да събере, нито даже да намери остатъците от стария, навеки разрушен порядък и никога вече

не би могло да се помири с бохемския народ. Такава революция, не

ограничаваща се с една отделна националност, би увлекла със своя

пример, със своята червена пропаганда не само Моравия и австрийска, но също и пруска Силезия, и въобще всички погранични немски

земи, така че и германската революция, до това време революция

на градовете, на бюргерите, на литераторите и на адвокатите, на фабричните работници, би се превърнала сама в общонародна

революция.

Но, с това моите замисли не се ограничаваха. Аз исках да превърна Бохемия в революционен лагер, да създам в нея сила, способна не

само да охранява локално революцията, но и да действа настъпа-телно, навън от Бохемия, да възмути и вдигне по пътя си всички

славянски племена, призовавайки народите към бунт, разрушавайки

не само всичко, което носи върху себе си печата на австрийското

владичество, но и да отиде на помощ на маджарите, на поляци-

те, с една дума да воюва против Вас самия, господарю… моят

духовен отец!

Моравия, отдавна е свързана с Бохемия чрез своите исторически

спомени, обичаи, с езика и никога не е преставала да гледа на Прага, като на своя столица, намираща се с нея още тогава в особенна

връзка, посредством своите клубове. Моравия, си мислех аз, по необходимост ще последва бохемското движение. С нея заедно ще се

увлекат също словаците и австрийска Силезия. По такъв начин, революцията ще обхване целия просторен регион, богат на средства, чийто център ще бъде Прага.

В Прага щеше да заседава революционния конвент с неограничени

пълномощия. Тогава, веднъж прогонени дворянството, цялото про-тивопоставящо се духовенство, унищожена и превърната в прах

27

австрийската администрация, изгонени всички чиновници, и само в

Прага - съхранени някои от по-важните, от по-знаещите - за съвети или като библиотека за статистически справочници.

Унищожени също всички клубове, вестници, всички прояви на бръ-щолевещия парламентаризъм, всичко подчинено на една революционна воля. Младежта и всички работоспособни хора, разделени

на категории, според своя характер, способности и наклонности, биха били разпратени по целия регион, за да създадат навсякъде

временна революционна, военна организация. Народните маси би

трябвало да бъдат разделени на две части: едните, въоръжени, ос-таващи по домовете си, за да охраняват новия ред и готови за участие в партизанската война, ако такава би се наложила. Младите

хора, всички безимотни, фабрични работници и занаятчии, безработни и незаети, а също и голяма част от образованата бюргерска

младеж, способни да носят оръжие, биха съставили регулярната

армия, а не доброволчески отряди, армия, която би трябвало да се

обучи с помощта на бившите полски офицери, а също посредством

австрийските войници и унтер-офицери в оставка, издигнати според способностите им и по хъс в различни офицерски звания и чинове... Разходите биха били огромни, но аз се надявах, че те ще се

покрият отчасти с конфискуваните имения, с извънредните данъци

и асигнации от рода на Лайош-кошутовите. За това имах особен, повече или по-малко фантастичен финансов проект, който би било

неуместно да излагам тук …”

Тези и още много други Бакунинови откровения, интересуващият

се читател може да намери в “изповедта на каещия се грешник и

духовен син” на руския самодържец, познат в историята още като

“Николай Палкин” – Николай Сопаджията…В първата половина на

юли 1851 г., тоест два месеца след предаването му от австрийските

жандарми на границата в ръцете на Императора, който като научил

новината възкликнал – “Най-после!”, в килията при Бакунин се явява

граф Орлов (шеф на жандармите) и от името на самодържеца, поискал да състави записки за немското и славянско движения, като

му пояснил, че царят желае той – затворника в Петропавловската

крепост - да говори с него “като духовен син с духовия си отцец”, т.

е. да се изповяда и разкаже за всичко без премълчавания. След месец, суровият обитател на Зимния дворец получава това, което на полицейски език наричат “откровено” и “чистосърдечно” показание и

което по-скоро прилича на… гавра с негово императорско величество. Оригиналът, с прелюбопитните бележки по полетата, нашарени

от царствената ръка, е съхранен за вечността. Там самодържецът е

постановил: “Никаква Милост!”

На местото на разрушената държава, счита Бакунин, по най-естест-28

вен начин ще се създаде свободна федерация, тоест ще възникнат

и ще се утвърдят именно тези връзки и отношения, които са жизнено необходими за съществуванието на вътрешните й структури

(вътрешно-федеративните отношения са производни от нуждите и

потребностите на тези структури). Такъв процес на усложнение и

подреждане на обществената организация е естествен и по причина

на това, че е в съответствие и в пълно съгласие с общоеволюцион-ните процеси на всички жизнени форми на Земята, т.е. той не противоречи на всеобхващащите човешкото общество (антропосферата) външни биосферни процеси, а едните и другите заедно ще образуват

единствен, по същността си антиентропиен процес.

Тази велика социална трансформация, слагаща край на политиката

и на политическата история, ще бъде резултат от войната на класите – войната на колибите срещу палатите, войната на бедните и

потисканите срещу богатите и потисниците, а там където има война, са неизбежни разрушенията, насилията и кръвопролитията. Един от

въпросите на теорията е как те да бъдат минимизирани?

Гореказаното не е в противоречие с бакуниновата теория на революцията защото става дума за една разгъваща се в дълбочина и ширина

перманентна, социална и универсална революция, водеща до генерализирано планетарно самоуправление на цялото човечество. Ако

принципът на мондиализма е нарушен, ще възникват колизии между

съхранението или “възраждането” на държавността и перманентността на анти-паразитната профилактика, като форми на световната

класова борба вътре във все още, всесветовната паразитна система.

Ако обаче надделее принципът на мондиализма, след бакунистката революция човешкото общество ще бъде една единна, отворена

система, в която ще възникват естествени, еволюционни процеси на

справедливо светоустройство и в края на крайщата ще се установи

хармония между антропосферата и биосферата.

По силата на принципа за необратимостта на антиентропийния процес и на принципа на социалната хомеостаза (свойство на една отворена система да регулира вътрешната си среда така, че да поддържа

стабилно, постоянно състояние чрез многобройните корекции на

динамичното равновесие, управлявани от взаимно свързани регу-латорни механизми) връщането към обществото на австралийските

аборигени е изключено.

Успехът на бакунистката революция ще бъде напълно гарантиран, ако се задействат още два принципа: принципът на стихийността и

принципът на кумулация на революционната стихия.

За реализация на революцията, Бакунин изисква създаване на

тайна, разклонена организация, която да сплоти, да организира

и да насочи стихийните народни сили в нужното направление.

29

На паразитизма и на лакействащите в негова угода паразитофили, методите на Михаил Александрович могат да не се нравят и ползвайки своя лексикон, да нарекат това идеен бандитизъм. Никому

не можем да забраним да се възмущава от методите на Бакунин. Те

могат да бъдат наричани кому-както е угодно, но, всъщност, това

са най-обикновени методи на социална хигиена, естествен при-роден процес на кратковременна профилактика в глобални мащаби. За Бакунин кървавата саморазправа след гражданската война (ако господарите, вчепкали се във властта и в богатствата си я

предизвикат), е нежелателна, но ако върху развалините на държавата

се появят “нови” подобия на марксистките паразити, които ще поис-кат да въстановят в “нова”, по-“прогресивна” форма старият, пара-зитиращ върху глупостта “принцип”, тогава нека се сърдят на себе

си. Тогава (ако хората са забравили уроците на болшевишката диктатура) бакунистката профилактика ще придобие за известно време

“перманентен характер”, докато разноцветните яростни привърженици на “принципа на авторитета” не... “отмрат” в световен мащаб.

(Проблемът: дали принципа на авторитета е производен от “принципа на паразитизма” или обратно? - е схоластичен, защото ни изправя

пред “класическия” въпрос за “първичността” на кокошката и яйце-то, с който тук няма да се занимаваме...)

И така, успехът на социалната революция се гарантира от наличието на революционна ситуация, на революционна организация и от реализацията на трите принципа на революцията: МОНДИАЛИЗЪМ, СТИХИЙНОСТ И КУМУЛАЦИЯ.

30



ГЛАВА II


ПОТЕНЦИАЛ, СТИХИЙНОСТ И ОРГАНИЗАЦИЯ В РЕВОЛЮЦИЯТА

Проблемът е разгледан в “прощалното писмо” на Михаил Бакунин

от 1 юни 1870 г. до Сергей Нечаев, от което тук са възпроизведени

обширни откъси. В него той пише:

“… Преди всичко, моята система се различава с това, че тя не признава нито ползата, нито даже възможността за някаква друга

революция, освен стихийната социална революция на масите. Всяка

друга революция, по мое най-дълбоко убеждение е безчестна, вредна, свободо- и народо-убийствена, защото тя вещае нова нищета

и ново рабство за народа; и най-важното, всяка друга революция е

станала невъзможна, непостижима и неизпълнима вече.

Централизацията и цивилизацията, ж.п.-линиите, телеграфите, новите оръжия и организация на армиите, “напредъка” на административната наука или на “науката” за системно поробване и експлоатация на народните маси и за смазване на техните бунтове, са толкова щателно разработени, проверени чрез опита и усъвър-шенствани в продължение на последните 75 години, че всичко това

взето заедно, е въоръжило държавата понастоящем с такава грамадна сила, която може да бъде победена и сломена само от една

неудържима стихийна-народна-социална революция, обединяваща в

едно всички тайно-заговорнически атаки, всенародни бунтове, вне-запни нападения и изненадващи удари, стоварвайки ги едновременно

върху нея в кулминационния момент на кризата или на разложение

на апарата…

И така, единствената цел на тайната революционна организация

трябва да бъде не създаването на някаква изкуствена военна сила, а

инспирирането, сплотяването и организирането на стихийните народни сили; защото единствено възможната действителна армия

на революцията – не е вън от народа, а е самият народ.

Да се подбужда народът изкуственно е невъзможно, народните

революции се пораждат по силата на стечение на комплекс от

обстоятелства или от онзи исторически поток, който подземно

и невидимо, но непрекъснато и през по-голямата част от времето - бавно, но сигурно, протича в народните слоеве, обхваща ги все

повече, прониква и подкопава устоите на обществото, до тогава, 31

докато не се изтръгне из под земята и с бурното си течение не помете препятствията, унищожавайки всичко, което се изпречва на

пътя му.

Такава революция е невъзможно да се предизвика изкуствено. Тя

даже не може да бъде ускорена значително, макар без съмнение

дейната и интелигентна организация да може да улесни нейния

взрив. Има периоди в историята, когато революциите са просто

невъзможни; има други, когато те са неминуеми.

В кой от тези два периода се намираме днес? По мое дълбоко убеждение, в период на повсеместно, неминуемо зреене на народната

революция. Няма да доказвам справедливостта на това ми убеждение, защото това би ме отвело твърде далече. А и не ми е нужно, защото се обръщам към хора, които ми се струва, че го споделят

напълно. Аз казвам: навсякъде, в цяла Европа социалната народна

революция е неминуема. Скоро ли ще избухне тя и къде по-рано - в

Русия, или във Франция, или в някоя друга част на Запада? - това

никой не може да предскаже. Може би, тя ще избухне след година, преди година, или не преди 10 или 20 години. Работата не е в това, и тези, които възнамеряват да й служат честно, които искат да

бъдат полезни на революцията, са длъжни преди всичко да се откажат от всякаква нервност, от всяко нетърпение. И заедно с това, трябва да бъдат готови, да са нащрек във всяка минута и способни

да се възползват от всеки удобен случай; едновременно с това, да

са организирани и тренирани не с оглед на едно близко въстание, а

за една продължителна и търпелива подземна работа, следвайки

примера на нашите “приятели” - йезуитските отци.

Ще огранича разсъжденията си до Русия. Кога ще гръмне руската революция? Това ние не знаем. Мнозина, и аз с тях, очаквахме

всенародното въстание в 1870 година, но народът не се пробуди.

Трябва ли от това да заключим, че руският народ ще заобиколи революцията или ще бъде отминат от нея? Не, такова заключение е

невъзможно, то би било безмислено. Който познава безизходното, критично и трагично състояние на нашия народ в икономическо и

в политическо отношение, и от друга страна решителната негодност на нашето правителство и държава не само да променят, но

дори малко от малко да облекчат неговото положение - неспособ-ност, произтичаща не поради лошите качества на министри и бюрократи, а поради същността на държавния строй, не само у нас, но и във всяка държава - той непременно ще заключи, че руската

народна революция е неминуема.

В народа се е изработила, отчасти съзнателно, на три четвърти

несъзнателно, своя програма, която тайната организация трябва

да узнае, да отгатне и с която е длъжна да се съобразява, ако же-32


лае да успее.”

Тук и на много други места в писмата, брошурите и книгите си Бакунин разглежда един от важните, може би най-важния проблем на

теорията и практиката – този за революционния потенциал на

нисшите класи”. Проблем, който поставя пред революционерите

задачи от изключителна важност и сложност, и по който различията

му с Маркс и марксистите са дълбоки, като пропаст.

На едно място в своите критики на анархизма, “класикът” беше писал, че “в основата на революционната концепция на Бакунин

стой волята, а не обективните икономически условия”, разби-райки под това узряването или презряването на капитализма и въз-мъжаването на неговия “гробокопач” – пролетариата. Маркс беше

казал, че “никоя социал-икономическа формация не загива, преди да

е развила напълно своя капацитет, преди да е стигнала предела на

своите “исторически възможности” и още - през 1867 г., когато излиза първия том на “Капиталът” (кръстен от неговите “бълхи” “библия

на работническата класа”), той пише, че всички тези условия вече са

на лице в Англия, където “корените на социалната революция могат

да се напипат с ръце”. (Цитирам по памет, защото нямам време да

ровя в праха на “научния социализъм”). Излишно е да напомням, че

от това време измина близо век и половина и последните “научни

социалисти” – троцкистите се отказаха от “напипването”, макар да

твърдят, че сме в епохата на гниещия империализъм, който обаче се

опъвал да влезе в гроба, поради проблеми в “партийното ръководство на работническата класа”.

В противовес, Бакунин разглежда революционния потенциал и роля, освен на пролетариата и на други “нисши” социални и национални групи, които “научните социалисти” неглижират или обявяват за

реакционни. (Троцки нарича “човешка пепел” социалните слоеве и

групи, обединени под названието “дребна буржоазия”.) Става дума

за селячеството, за безработната младеж, за разбойниците и за много други, на които класическият марксизъм е залепил презрителния

етикет лумпенпролетариат (суб-пролетариат или дрипльовци).

Въпросът е от изключителна важност, поради факта, че и днес повече от половината население на планетата живее в селата (в “Третия

свят”, в страни, които все още не са напълно интегрирани в капиталистическата “цивилизация”). Какво е било положението по времето

на Бакунин можем да си представим.

Разглеждането на проблема с тези “декласирани” маси, както ги е

наричал и самият Бакунин, изглежда още по-важно и належащо в

светлината на данните в незавършената ми брошура “Апокалипсис

– кога?”,Според тях, днес “лумпенизирането” обхваща и страните на

“златния милиард” и в още по-ускорени темпове – тези на сринатия в

33

праха на историята марксистки експеримент във “втория свят”. В началото на ХХI-ви век, се почувстваха първите сеизмични трусове на

бъдещата световна перманентна социална революция (трусове, които засега са с нисък магнитуд по “социалната Скала на Рихтер”). Те

обхванаха най-различни части на планетата, като “арабската пролет”

(чието име провокира споменът за “пролетта на народите” от 1848 г., в която Бакунин беше една от емблематичните фигури), движенията

на “възмутените” в Испания, “Окупирай!” в САЩ или определени

аспекти на още по-пресните народни навдигания в Украйна.

“Лумпен-пролетариатът” или “дрипльовците”, в много страни вече

надвишават по численост индустриалния пролетариат и това е само

началото, но нека се върнем към Бакунин. В противовес на Маркс, Михаил Александрович разглежда, размишлява и работи през целия си бурен живот за една велика революция, която не засяга само

най-напредналите, от гледна точка на капиталистическото им развитие страни върху европейския континент. Сред тях е и неговата

Русия с останалия славянски свят. Той напомня неуморно огромния

процент селяни в повечето европейски страни, който задължава

революционерите да се вслушат в техните искания, защото изчак-ването на трансформирането им в пролетарии чрез експанзията на

капитализма, означава да се пожертват още няколко генерации. Неговото настоятелно искане и работа за една революция, която не е

само работническа, е едно отхвърляне на икономическия фатализъм

и изчакване на “мирната” еволюция, проповядвани от “класиците”.

Когато милиони човешки същества страдат от експлоатацията и

потисничеството, не можем да чакаме, със скръстени ръце на празни

гърди, социалните условия да достигнат така наречената “зрялост”

(восъчна?), която би ги направила годни да извършат революцията.

Това отхвърляне на марксическата “историческа необходимост”

или “изпреварването на историята”, се проявяват при Бакунин още

в “славянския въпрос” и “пролетта на народите” през 1848/49 г., когато въстанията не бяха само работнически и демократични (каквито са случаите във Франция, в Германия или в Австрия), но и за

национално обединение на разпокъсаните нации (като в Германия

или Италия) или на колонизираните народи срещу имперското господство (на Австро-унгарската и Руска империи) и колосалния му

замисъл за превръщането им в Социална пан-европейска революция, както се вижда от “Изповедта” му пред самодържеца.

Тази линия на бакуниновата мисъл и дейност продължава да се развива и задълбочава още по-интензивно след бягството му от Сибир.

Особено от края на 60-те години на ХIХ век, когато той отделя много

време за обсъждане на условията за една революция в страни, в чиято икономика доминира земеделието, като Италия или славянските

34

земи. В своето писмо до белгийския весник la Liberté de Bruxelles от 29 август 1871 г. той съзнава “закъснялото развитие на Италия в

монополизираното от капитала производство”, но твърди, че това не

може да бъде пречка за извършването на една социална революция

там с поддръжката на селячеството, чиято антидържавна ориентация е ясно утвърдена. Преценявайки перспективите на социалната

революция в Русия, Бакунин засилва своята пропаганда там от 1868

г.. Тази му дейност не прекъсва и през следващите години, като обхваща важна част от неговите писания и писма. В “Държавност и

Анархия” той развива по-обстойно тази мисъл, вменявайки във вина

на Маркс неговата на думи изключително пролетарска ориентация

на революцията, която води до доминирането (диктатурата) на едно

малцинство над огромното мнозинство от народа.

“Има и един друг фактор – продължава писмото на Бакунин - това

е разбойническият свят на казаците, изразяващ между другото не

по най-елегантния начин протеста против държавното и общинно-патриархалното потисничество, които пораждат локалните

бунтове. Макар и предизвиквани от случайни обстоятелства, те

произлизат от общи причини и са израз на всеобщото народно недоволство. Няма село в Русия, което да не е дълбоко недоволно от

своето положение и което да не усеща нуждата, притеснението

и тормоза и да не таи в дълбините на своето колективно сърце

желанието да заграби цялата земя на помещиците и на селските

богаташи, и убеждението, че има пълното и несъмнено право да го

стори; няма село, което да не бъде в състояние да се разбунтува.

Ако това не става по-често, то е единствено от страха, от съзнанието за своето безсилие. Това съзнание произлиза от разединението на общините, от отсъствието на действителна връзка и солидарност между тях. Ако всяко село можеше да разчита, че когато

въстава, ще го последват и останалите, с увереност можехме да

кажем, че не би имало руско село, което да не се разбунтува.

От тук произтича и първото задължение, предназначение и цел на

тайната организация: да пробуди във всички общини съзнанието за

необходимата солидарност между тях и с нея да възбуди в руския

народ съзнанието за собствената му мощ - с една дума да съедини

множеството местни селски бунтове в един общ, всенароден бунт.

Едно от главните средства за достигане на тази цел, по мое дълбоко убеждение, може и трябва да бъде безкрайното множество

от наши “свети” странници и нечистиви скитници, богомолци, беглеци, крадци и разбойници – целият този широк и многолюден

подземен свят, открай време протестиращ против държавата и

държавността и против немската цивилизация на камшика. Това

беше прокламирано още в анонимния позив “Постановката на рево-35


люционния въпрос”, предизвикал вопъл на негодувание у всички наши

порядъчни филистери и тщеславни дърдорковци, възприемащи ви-зантийското си доктринерско бръщолевене за дело.

А между другото, разбойничеството е съвършено справедливо и

това се потвърждава от цялата ни история. Разбойническият, грабителски и скитнически свят е играл именно тази роля на обединител на местните общински бунтове още при Стенка Разин и при

Пугачов; нашите скитници са най-добрите и верни проводници на

народната революция, подготвящи общите народни вълнения, тези

предшественици на всенародните въстания, а кому не е известно, че бродягите лесно се превръщат в разбойници и крадци. Та и кой ли

у нас не е разбойник или крадец? Правителството ли? Или нашите

казионни и частни спекуланти и мошеници? Или нашите помещици

и търговци?

Аз от своя страна не търпя, нито разбйничеството, нито каквото

и да е противочовешко насилие, но признавам, че ако ми се наложи

да избирам между разбойничеството и грабежа на възседналите

престола “божии помазаници” или ползващите се от всички привилегии аристократи, то без ни най-малко колебание ще взема страната на народното разбойничество, намирайки го естествено, необходимо и даже в известен смисъл морално. Признавам, че от

човешка гледна точка, народно-разбойническият свят далеч, далеч

не е красив. Но кое ли е красиво в Русия? Нима може да има нещо

по-кално и по-отвратително от нашия порядъчен еснафско- или чиновническо-цивилизован и чистоплътен свят, скриващ под своите

западно-мазни маниери най-страшния разврат на мисъл, чувства, отношения и действия! Или, в най-добрия случай - погълнат от

безотрадната и безизходна пустота.

В народния разврат, напротив, има естественост, сила, жизненост, има правото на многовековна историческа жертва; има мо-гъщият протест против основното начало на всеки разврат – държавата. Ето защо вземам страната на народното разбойничество

и виждам в него едно от най-съществените средства на бъдещата

народна революция в Русия.

Аз разбирам, че тези ми мисли могат да предизвикат негодуванието

на разноцветните, чистоплътни и нечистоплътни идеалисти, на-дяващи се чрез диктатурата да наложат на народа своята мисъл, воля и начин на действие, но аз съм убеден, че при първия разгром

на всеруското самодържавие, откъдето и да дойде той, народът

ще тръгне към своя идеал и никаква изкуствена конспиративна сила

не ще бъде в състояние да спре или даже да видоизмени неговото

самородно движение, както никакъв бент не е в состояние да сдър-жи бунтуващия се океан. И всички вие, мои мили приятели, ще по-36


летите като тресчици, ако не съумеете да плувате по течението

на народа, - уверен съм, че при първото крупно народно въстание, скитническо-разбойническият свят, дълбоко вкоренен в народния

живот и представляващ една от съществените му прояви, ще се

задвижи мощно. Добро или лошо, това е несъмненият и неотвратим факт, и който иска на дело руската народна революция, който

иска да й служи, да й помага, да я организира не само на хартия, той е длъжен да го знае, нещо повече, той трябва да се съобразява

с него, без да се старае да го заобикаля, и имайки към него съзнателно-практическо отношение, да умее да го употреби като мощно

средство за тържеството на революцията. Тука няма какво да се

чистоплътничи. Който иска да съхрани своята идеална и девствена

чистота, нека остане в кабинета си, да мечтае, да мисли и да пише

трактати или стихове. Който иска да бъде истински революционен

деятел и боец в Русия, той е длъжен да захвърли ръкавиците си, защото никакви ръкавици няма да го спасят от несметната и всеобхватна руска кал. Руският свят, държавно-привилегированият и

неговият антипод – всенародният, е един ужасен свят. Руската

революция ще бъде несъмнено ужасна революция. Който се страхува от ужасите или от калта, нека се отдалечи от този свят и от

тази революция; който иска да й служи, знаейки къде отива, нека

укрепи нервите си и да бъде готов за всичко.

Да се употреби разбойническият свят, като оръдие на народната

революция, като средство за събиране или разделяне на частичните

общински бунтове, не е лека работа; аз признавам нейната необходимост, но съзнавам своята абсолютна непригодност за нея. За да

я предприемеш и доведеш до край, трябва сам да бъдеш въоръжен

със здрави нерви, с херкулесова сила, със страстно убеждение и с

желязна воля. В редиците на младите генерации могат да се намерят такива хора. Но тези от нашето поколение и с нашето възпитание са неспособни на това.

Разбира се, да се отиде между разбойниците, не означава сам да

станеш разбойник, не значи да споделяш техните страсти, беди, често гнусни цели, чувства и действия, а да им вдъхнеш нов дух, да събудиш една друга, всенародна и благородна цел в тия диви и

до жестокост груби хора, но със свеж, силен, недокоснат, неизто-щен и следователно открит за живото слово ум (ако то наистина

е живо, а не доктринерско, и ако имаш куража и таланта да се

обърнеш с него към тях и да ги убедиш)”.

А ето какво казва, 150 години по-късно, един съвременен руски анархист по повод Социалната революция и нейния потенциал:

“Социалната революция е нещо, което не зависи от анархистите.

Тя ще се извърши все едно, поради обективни причини. И ако анар-37


хистите не са готови да поведат народа (в името на своите идеали), то ще го водят други. Двигатели на революциите винаги са били не

класите и групите, от които властта има нужда и те от нея, а

тези, които тя е превърнала в... “скрап”. Тези, които са изхвърлени, лишени от работа и привилегии, които ще бъдат обречени на мизерия и измиране. Те ще станат съюзници в бъдещата революция. Ще

се бунтуват изхвърлените на улицата. Които няма какво да губят и

които не ги очаква нищо хубаво. Спомнете си Революцията от 1917

г. И не ме убеждавайте, че тя беше извършена от революционните

пролетарии и селяни. Тази Социална революция бе дело на лумпени-зираните полуинтелигенти и работници (излезли от селата, но още

не осъзнали се като пролетарии), на дезертьорите от армията, на

маргинализираните чиновници и студенти, на углавните елементи.

И болшевиките се възползваха от тези плодове на разпадащото се

полукрепостническо, полубуржоазно общество. Това “маргинално

ядро” плюеше на идеите и на Ленин, и на Маркс. Със същия успех

можеха да ги оглавят и кадетите, ако имаха вождове от типа на

Ленин и Троцки.

Всяка Социална революция започва, като “аполитична”, а се осъществява от “маргиналното ядро”. В сегашния момент, в “маргиналното ядро” влизат маргинали, студенти, лумпени, безработни, криминални, дезертьори, бездомни скитници, гастарбайтери,

“третият свят” и т.н., и т.п. Това са носителите на революционния потенциал и аз съвсем не съм във възторг, но и не плача. Такава

е обективната реалност и се отнасям към нея, като към дължимото... Ще има море от кръв и несправедливости. Това е лошо и

аз не бързам да призовавам към Социална революция. Но тя ще се

извърши. Защото главната сила, която ни приближава до нея не

са екстремистите и революционерите, а... държавата, властта!!!

Да-да, именно съвременната държава създава условията за осъществяване на Социалната революция.

Няма да се задълбочавам в тоя въпрос, но погледнете в страни.

Вижте какво се върши навсякъде. Аз живея в Самара и наблюдавам, ставащото тук. Огромно число безработни, а тези които работят, получават средно по 300 долара на месец (не вярвайте на официалната статистика – там средната заплата се изчислява чрез хиляда

души, които работят за грошове и няколко десетки, въртящи се

около или настанили се във властта гангстери, буржоа, мошеници

и други паразити с месечен доход над 20 000 долара, и ето как се

получава нелош “показател за средния доход на глава от населението”). Градът е наводнен от гладни и озлобени гастарбайтери. Една

искра е достатъчна, за да започнат да разгромяват полицейските

участъци. Половината град вече е със свидетелства за съдимост, а

38

другата половина са бандити при властта.

В случай на Социална революция криминалните ще са в първите редици на експроприаторите – под всеки флаг! Студентството също

е осъзнало, че няма бъдеще. Които имат богати родители, ще бъдат устроени и без дипломи. Останалите ще са парии.

В Русия има половин милион безпризорни деца! Представете си

само какво ще става из страната, когато те, заедно с милионите

углавни престъпници, се впуснат в революционни грабежи!!! И милионите гастарбайтери започнат експресно да се обогатяват!!!!!

И това не се отнася само до Русия. Гладният и ограбван, и затова и

зъл трети свят на Африка, Азия и Южна Америка ще устреми своя

взор към... “Златния милиард”. Мисля, че всичко е ясно. Ще бъде

страшна сеч – не сгъстявам боите и никого не искам да плаша. В

началото на революционната 1917 г. от устата на стария пияница

и приятел на императора Николай II – капитанът-знаменосец Нилов се отронила следната фраза: “Всички ще висим по фенерите, у

нас ще има такава революция, каквато никъде не е ставала.” Това

е било казано на 27 февруари 1917 г. и всички събития са били още

занапред.

Властта е като вампир, който смучи кръвта на жертвата си. Смучи кръвта на народа и сама се успокоява – моля ви се, още съвсем

малко и ще отслабим хватката. Да оглозгаме костите на народа и

ще изпуснем парата от котела. Вече схемите са разработени: няколко показни процеса (Ходорковски, Мавроди), разхлабване на то-талитарния режим и раздаване на ред демократични индулгенции, чифт подаяния на профсъюзите и създаване на нови кумири в дясно

и в ляво, поредно “повишение на пенсиите” и т.н., и т.п. Народът

“трябва” да се укроти. Но, ако “маргиналното ядро” прекрачи определена граница като процент от населението и се стигне до точ-ката на кипене, то властта вече не ще бъде в състояние да спре

каквото и да е. И като отправна точка може да послужи всеки съ-битиен тласък, без дори неговите автори да са помислили за каквато и да е Социална революция. Например, един опит (успешен или

не) за военен преврат, разгонването на демонстрация на някакви

фанатици и дори една загуба на националния футболен отбор. Нищожен повод и народът ще се понесе. И ще започнат да излизат от

катакомбите, като във филм на ужасите, всички, които се считат

лишени, ограбени или просто... революционери. И, не е нужно да раз-красяваме революционните делници, в първите редици ще тръгнат, както е било във всички революции, психично болните. Аз си спомням

първите демократични партии от началото на 90-те в Самара. 30

% в тях бяха психично нездрави хора и именно тях ги слушаха повече

от останалите, защото те ревяха най-гръмко. Във всяка революция

39

започва масова психоза. Най-страшното е, че властта го разбира, но не може да се отлепи от смученето на народната вена. Мислят

си – още съвсем мъничко и ще ми стигне. Тук сработва инстинктът

на вампира. На един крадец, разбил банка, един човал с банкноти

му е достатъчен за цял живот, но той се опитва да отмъкне още

няколко, поради което се лишава от маневреност и го залавят. Така

е и с държавата. Вие чували ли сте властник да се е отказал доброволно от властта и от копанята, в която е стъпил с двата крака?

В името на Социалната революция народът ще помете и избранни-ците си, и партията на власт, макар и да е легитимна партия на

мнозинството.

И така, аз твърдя, че към Социалната революция ни приближава

не опозицията, която разклаща устоите на властта, нито някакви

самотни терористи, а самата власт – с инстинкта на вампира.

И тук нищо не може да се направи. Това е като заразна болест.

Неизлечима... Социалната революция е обективна неизбежност, от

нея не може да се избяга, докато съществуват държавата и частната собственост, ще има море от кръв и несправедливости. Аз

признавам нейната неотвратимост, но съзнавам, че това не ще е

“празник”. Именно затова анархистите са длъжни да се готвят за

нея. Да се готвят, за да я оглавят и да предотвратят морето от

кръв. Тя, кръвта е неизбежна, но може да се минимизира. Вижте

какво прави в последно време руската държава: тя създава активно тандемът Държава-Църква. Целта мисля, е ясна. Практически

вече е престанала да съществува наборната армия, състояща се

от граждани, които при определени обстоятелства, могат да

представляват заплаха за държавата. Създава се професионална

армия, където високоплатени наемни главорези са готови до последен дъх да защитават този, който им плаща за “услугите”. В

техните представи, това не е народът, с чийто пари живеят, а

е властта. Тя е създала тази огромна, добре снабдена структура

на репресивните органи с всичките спец-нази, омоновци, спецслуж-би и т.н. Вътрешните войски на МВР растат неотклонно по численост и боеготовност. Подтиква се и се финансира създаването

на многобройни партии - като се запишат в тях, ще е по-лесно да

бъдат контролирани. Всички тези Олимпиади и шампионати са за

отвличане на народа от собствените му проблеми със зрелища...

Държавата се готви за Социалната революция. И се надява да

я възглави. Опомнете се и си спомнете словата на капитан Нилов: Народът ще избеси всички ни – безразборно!

Така, че какво трябва да правят сега анархистите? Каква трябва

да бъде нашата стратегия и тактика? Това, което ще кажа, е мое

лично мнение. Допускам, че някъде може да не съм прав. По моему, 40

главната задача на момента е да се обединят всички разпоскъсани

сили и да се готвим за Социалната революция. Анархистите могат

да се обединят върху основата на съвместна програма за дейсвие, без да се взират в разногласията между теченията. Главната ни

цел на сегашния етап е борбата с държавата. Затова сме длъжни

да разкриваме всичките й слаби страни и да бием там. Ето, тук

теоретичният ни багаж е минимален. Необходимо е да използва-ме информатиката в анархизма. Държавата, казва Бакунин, не е

нищо друго, освен “официалното и правно установено попечител-ство на малцинството компетентни да надзирават и управляват

поведението на това голямо, ужасно и непоправимо дете – народа.” Но с времето, детето порастна, а държавата се превърна

в... педофил. Детето е поумняло и не желае кървавото убийство

на държавата. Детето е готово да я погребе, дори с почести –

държавата е изпълнила своята историческа мисия и е длъжна

да умре.”

Този руски приятел казва, че не е чел теоретиците на левия радикализъм, че всичко, което пише, извира от сърцето му, от житейския

опит и ако възгледите му вече са изразявани от някого, нека не го

обвиняват в плагиатство.

Възможно е, но ако е така, това значи само, че не искаме да четем

нашите гениални предшественици под идиотския предлог, че били

остаряли, за да открием самостоятелно… “дървения велосипед” с

фатално закъснение.}

“Друг скъпоценен елемент за бъдещия народен живот в Руссия –

продължава своето писмо Михаил Александрович - е свободната

икономическа община. Такъв елемент вече го няма на Запад. Там

социалната революция трябва да създаде този необходим и основен

кълн на цялата бъдеща организация, и посаждането му ще предизвика много проблеми. У нас той още е на лице; когато руската революция започне и държавата се сгромоляса с всичките си чиновници, руското село ще се организира без особени затруднения още в същия

ден. Но затова пък на Руссия предстоят трудности от друг род, каквито на Запад няма. Нашите общини са страшно разединени и

често са във враждебни отношения. Напоследнък, благодарение на

данъчните мерки на правителството, те започнаха да привикват

към околийското административно обединение, но с това изола-цията им не бе преодоляна, защото единението им се ограничи в

рамките на околията. За революционната победа, за организирането на бъдещото свободно общество е необходимо околиите по

собствена, народна инициатива да се обединят в окръзи и окръзите

в губернии, за да образуват помежду си свободната руска федерация. Да се пробуди съзнанието за такава необходимост в нашите

41

общини, в името на собственната им свобода и полза – това отново е работа на тайната организация, защото никой, освен нея, няма да поиска да се наеме с такава дейност, тъй като интересите

на правителството и на всички привилегировани класи са й направо

враждебни.

Такава е в главни черти цялата програма на руската социална революция, дълбоко вкоренена в историческите инстинкти и в цялото

положение на нашия народ. Който иска да оглави народното движение, той е длъжен да я приеме изцяло и да стане нейн инициатор.

Който иска да натрапи на народа своята програма, ще остане на

перона.

Самият народ, вследствие невежеството и разединението си, не е

в състояние да я формулира, да я свърже в система и да се сплоти в

нейно име. Значи, нему са нужни помощници. Откъде да се вземат?

Във всяка революция това е най-трудния въпрос. До сега, в целия

Запад, помощниците на народа в революциите, произлизаха от привилегированите класи и почти винаги се оказваха негови експлоататори. И в това отношение Русия е по-щастлива от Запада.”

Бакунин възлага своите надежди особено на младите. В една от статиите си за “Политическата теология на Мацини”, обръщайки се към

младежта той дефинира нейната роля по отношение на пролетариата:

“Млади хора, които искате да се спасите от гангрената, която

вече разкъсва цялата буржоазия, идете сред народа! Гмурнете се

в неговата среда, живейте с него и за него! Имайте присърце неговата мизерия и страдания, считайте го не като необходим инструмент за реализация на вашите политически идеи, а като върховна

цел на всичките ви усилия. Научете се да го обичате и уважавате, и

разберете, че освен да го образовате, вие можете да научите много

от него. В замяна на идеите, които ще му дадете, той ще ви запознае с цялото богатство на своите инстинкти. Вие ще му дадете

формулите на живота, а той на вас – самия живот. От съюза на

вашата мисъл с неговите инстинкти ще се роди народният живот...

И помнете, братя, че образованата младеж не трябва да бъде нито

господар, нито покровител, ни благодетел, нито диктатор на народа, а само акушер на спонтанната му еманципация, обединител и

организатор на народните сили и усилия.

В този момент, не се грижете за науката в чието име искат да ви

обвържат или накажат. Тази официална наука трябва да загине

заедно със света, чийто израз е, и комуто слугува; на нейно място, след победата на народа, ще възникне от самите дълбини на раз-късалия веригите си народен живот, една нова, рационална и жива

42

наука.”

Със същия “подстрекателски” език Михаил Александрович говори

на руската “декласирана” и образована младеж, представляваща теорията. За необходимостта от нейния съюз с народа, въплъщение на

практиката и на спонтанното развитие на социалния живот. От тази

образована младеж той очаква да изрази аспирациите на народа или

на пролетариата, създавайки онази жива социална наука, която ще

бъде вярно отражение на спонтанността и на икономическата и социална еволюция на обществото.

С подчертаване на революционните тенденции сред декласираните

(образованата безработна младеж, селячеството, суб-пролетариата

и разбойниците) Бакунин поставя под въпрос схемата на Маркс, с

която той отстоява класовата структура на обществото и прави от

борбата между класите мотор на историята и на бъдещето му.

Това е от особен интерес днес. Неоспоримо е, че когато една голяма част от населението, която притежава едновременно висше образование и не успява да намери своето място в обществото, тя се

превръща в твърде мощен революционен фактор. В Египет и Тунис

точно тази образована младеж, произлизаща от осъдените средни

класи, предизвика срутване на корумпираните диктаторски режими.

Това на практика сля анализите на Бакунин с тези, които предлагаха

Маркузе или ситуационистите през 60-те години на ХХ век, относно

въпроса дали една революция все още е възможна, когато капитали-змът интегрира индустриалния пролетариат, който се е отказал от

събарянето му, включая с участието на своите политически и синдикални организации. На времето си, Бакунин сочеше, като тенденция обуржоазяването на определени слоеве на работническата класа.

Тази тенденция може да се разбере по-скоро политически, отколкото

социално: обуржоазяването в случая означава приемане правилата

на буржоазната демокрация. Макар и относително, съществуването

на все по-големи социални групи, които не са интегрирани в капиталистическото общество чрез трудовите договори, изборите или

търсенето и намирането на работа, е революционен фактор. Но не

трябва никога да забравяме, че образуването на тези групи е свързано с факта, че държавата във всички страни, придобива все повече

и повече своя истински хищнически вид и ако революцията може

да бъде празник, тя никога не възниква в много обнадеждаващи и

радостни ситуации.

В писмото си до Нечаев Бакунин засяга отново темата за образованата, но декласирана младеж, като съставка на революционния потенциал:

“У нас има една огромна маса от образовани, мислещи и едновременно с това лишени от всякакво положение и бъдеще млади хора, 43

които са в безизходица: поне три четвърти от днешната учаща

се младеж е именно в такова положение. Селските синове и тези

на еснафството, децата на дребните чиновници и на разорените

дворяни, семинаристите и какви ли още не, но за какво да говорим.

Възприемайки народа като революционна армия, ето скъпоценният

материал за строежа на тайната организация. Тя е нашият гене-рален щаб. Но тази разночинна младеж трябва действително да се

организира и да се морализира. Защото нея я развращават системно и от нейните среди подготовят утрешните народни изменници

и експлоататори. В целия техен свят, с изключение на малък брой

железни високонравствени натури, преобладават онези, които, ако

им се предостави възможност, ще се превърнат неизбежно в от-лични правителствени слуги и шпиони.

Добродетелни, т. е. народолюбиви, на думи те са за справедливостта, против всяка несправедливост срещу потиснатите, против

техните потисници, но само поради собственото си положение, а

съвсем не от съзнание и воля. Ако изтеглим по жребий стотина от

тях и ги поставим в положение, което би им позволило да експлоатират и подтискат народа, може да се каже, че навярно прес-покойно ще го експлоатират и потискат. Огромното болшинство

от тях, ако попаднат в полицейски ръце, без особенни усилия от

страна на държавата и без инквизиции, биха издали всичко и всички. Това е тъжен факт, но за него не трябва да си затваряме очите.

Следователно, самостоятелните добродетели в тези млади хора

са много малко. Трябва, ползвайки бедственото им положение и не-зависимата от волята им принудена добродетелност, с постоянна

пропаганда и със силата на организацията да събудим, да възпита-ме и да укрепим в тях тази добродетел, превръщайки я в страстно-съзнателна. Как да се морализира този свят? - Възбуждайки

в него пряко, съзнателно и укрепвайки в умовете и в сърцата му

единствената, всепоглъщаща революционна страст на всенародното и общочовешко освобождение. Такава е новата и единственна

“религия”, с чиято сила могат да се раздвижат душите им и да се

създаде спасителната колективна сила. Такова трябва да бъде от

днес-нататък единственното съдържание на нашата пропаганда.

Нейната най-близка цел е изграждането на тайна революционна

организация, която трябва едновременно да създаде спомагателна-та сила за народа и да се превърне в практическа школа за нравствено възпитание за всички свои членове.

Преди всичко, нека определим по-точно целта, значението и на-

значението на тази организация. В моята система, както вече

отбелязах на няколко пъти, тя няма да образува революционата армия, ние ще имаме една-единствена такава армия – народа. Орга-44


низацията трябва да бъде само нейн щаб, организатор не на своя-

та, а на народната сила, посредник между народния инстинкт

и революционната мисъл. А последната е революционна, истинна, жива и действителна, само ако изразява и формира народните инстинкти, изработени от историята. Да се стремим да наложим на

народа своята мисъл, която е чужда на неговия исторически опит

и инстинкт, означава да искаме поробването му от една нова държава. Затова, една организация, желаеща искренно неговото освобождение, трябва да приеме програма, която би била най-пълен

израз на народните стремежи. Трябва да не му натрапваме никакви

нови постановки, порядки и форми на живот, да не обуздаваме волята му и да дадем широк простор на неговото самоопределение и

на социал-икономическата организация, която той трябва сам да

създаде отдолу нагоре.

Без всякакво лицемерие, организацията трябва да се проникне от

мисълта, че е слуга, помощник, а съвсем не повелител на народа, и

че под никакъв предлог, дори и в името на народното благо, тя не

може да се разпорежда с живота и съдбата му. На нея й предстои

огромната задача, не само да подготви тържеството на народната революция, посредством пропагандата и сплотяването на народните сили; не само да разруши със силата на тази революция

цялата днешна политическа, икономическа и социална система до

основи; но още на другия ден, след народната победа, да направи

невъзможно установяването на каквато и да било държавна власт

над народа, ако ще тя да е “пролетарска”, архи-революционна, народна и т.н., защото всяка власт, както и да се назовава, ще го

подложи неизбежно на старото робство в нова форма. Затова, нашата организация трябва да бъде достатъчно силна и жизнена, за да преживее шока от първата победа на народа, което не е от

най-леките задачи; тя трябва да бъде толкова дълбоко проникната

от своите принципи, че и в развихрянето на самата революция, да

устои на изкушенията и да не измени на мисълта, нито на характера или посоката.

Каква трябва да бъде тази посока? Коя ще бъде главната цел и задача на организацията? Да помогне на народа да се самоопредели

на основата на най-пълна всестранна човешка свобода, равенство

и справедливост, без ни най-малко вмешателство от страна на каквато и да е временна или преходна власт, т. е. без всякакво държавно посредничество.

Ние сме отявлени врагове на всяка официална власт – включител-но и на най-революционната, врагове на всяка публично призната

диктатура, ние сме социал-революциони анархисти. Но, бидейки

анархисти, ще ни попитат:

45

- Отхвърляйки всяка власт, с каква власт или, по-верно, с каква сила

ще ръководите народната революция? С какво право искате и по

какъв начин ще въздействате на народа?

С невидимата, от никой не призната и никому не натрапваща се със

сила, колективна “диктатура” или сила на нашата организация, която ще бъде толкова по-мощна, колкото повече остава незрима и

непризната, колкото повече е лишена от всякакви официални права

и значение.

Представете си Русия в окото на бурята на стихийната народна

революция. Държавата и заедно с нея целият общественно-политически ред са сломени. Въстаналият Народ е взел всичко, от което

се е нуждаел и е разгонил всички злодеи. Повече няма нито закони, нито власт. Разбунтувалият се океан е разкъсал всички бентове.

Цялата тази извънредно разнородна маса на всерусийския народ, покрила необятното пространство на всерусийската империя, е

започнала да живее и да действа от само себе си, а не както й е

било заповядвано. Навсякъде, по-своему, е повсеместна анархия.

Размирната мръсотия, която се е трупала в тоя народ с векове

в огромни количества, е изплувала на повърхността; на различни

пунктове са се появили множество нови лица, смели и умни, безсъ-вестни и честолюбиви, които, това се подразбира, ще се стремят, всеки по-своему, да овладее народното доверие и да го насочи в своя

лична изгода. Тези хора ще се борят и унищожават едни други. Ще

изглежда, че е настъпила ужасна и безизходна анархия, в добавка

към Армагедон. Но, представете си сред тази всенародна анархия

нашата тайна организация, разсеяла своите членове на малки групи

по цялото пространство на империята, здраво сплотени, въоду-

шевени от единна мисъл, цел и програма, прилагащи я навсякъде

и действащи по единен план, разбира се, съобразно обстоятел-

ствата. Тези малки групи, които никой не познава като такива и

които нямат никаква официално призната власт, но които са силни

със своите идеи, мисъл и стремления, изразяващи самата същност

на народните инстинкти, желания и стремежи, със своята ясно

осъзната цел, сред тълпата от хора, борещи се без всякакви ясно

определени цели и без всякакъв план, накрая, силни със своята тяс-на солидарност, която свързва всички нелегални групи в едно орга-нично цяло, силни с умовете, с идеите и с енергията на членовете

си, и успели да създадат около себе си кръг от повече или по-малко

преданни хора, обвзети от същите стремежи и подчинени на естественото им влияние; тези групи, не търсещи нищо за себе си, нито полза, нито почести, ни власт, ще са в състояне да ръководят народното движение, пренебрегвайки и преодолявайки всякакви разединени честолюбци и властолюбци, борещи се помежду си, 46

като го водят към организирането на най-пълната народна свобода

и възможно най-пълното осъществяване на социал-икономическия

идеал. Ето какво, аз наричам колективна диктатура или сила на

тайната революционна анархистическа организация.

Тази “диктатура” е изчистена от всякакво щеславие, честолюбие и

корист, защото тя е безлична, невидима и не носи на нито едно от

лицата, образували групите, нито на самите групи някакви изгоди, нито почести или официални признания. Тя не заплашва свободата

на народа, защото е лишена от всякакъв официален характер, тя не

застава като държавната власт над народа и още поради това, че

първата й цел, дефинирана в нейната програма, е осъществяването

на най-пълната народна свобода и справедливост. И на последно

по-място, но не и по важност, защото въстаналият въоръжен и

организиран народ, едва ли ще се церемони с когото и да е, поже-

лал да го яхне и граби отново.

Такава диктатура не е противна на самоопределението на народа

и на свободното му развитие, както и на неговата организация отдолу-нагоре, съобразно собствените му идеи, обичаи и инстинкти, защото тя въздейства на народа изключително чрез естественото морално влияние на своите членове, които не са облечени в ни

най-малката власт, разпръснати са в невидима мрежа във всички

области, околии и общини и в съгласие един с друг, се стараят всеки

на своето място, да насочват революционната стихия на народа

към общия, отнапред договорен и твърдо определен план.

Този план за организиране на народната свобода трябва: 1-во, да бъде твърдо и ясно очертан в главните си принципи, линии

и цели, за да се изключи всяка възможност за недоразумения или

извращения от страна на членовете, които ще съдействат за реализацията му и

2-ро, той трябва да бъде достатъчно обширен и естественен, щото да обхване и да приеме в себе си всички неизбежни промени, които произтичат от различни обстоятелства и от всевъзможни-те движения, произлизащи от разнообразието на народния живот.

И така, целият въпрос, е в това - как от достъпните и известни

ни елементи, да се организира такава тайна коллективна сила,

която би могла:

1-во, още сега да проведе широка пропаганда, стигаща действително до народа, и със силата си, а също така и с организацията на самия народ, да обедини разпокъсаните му сили в една могъща стихия, способна да разгроми държавата, и

2-ро, да може да се съхрани в разгара на самата революция, без да

се разпадне и да промени своето направление на другия ден на народното тържество и свобода.

47

Такава организация и по-специално нейното основно ядро, трябва

да бъде съставено от най-здравите, най-интелигентни и знаещи, т. е. от умни хора с опит, най-страстно, непоколебимо и неизменно

преданни, които са се отрекли от всички свои лични интереси и са

се отказали веднъж-завинаги, за цял живот - до самата си смърт, от всичко, което прелъстява хората, от материално-обществените удобства и наслаждения и от всичко удовлетворяващо щеславието, властолюбието и славолюбието; от хора, които единствено

и всецяло са погълнати от революционната страст за всенародно

освобождение; хора, които биха се отказали от личното си историческо значение приживе и даже от историческото си име след

смъртта.

Подобно пълно себеотрицание е възможно само чрез страстта.

Него не може да го произведете със съзнание за абсолютния дълг, и

още по-малко посредством една система на външен контрол, оплитане и принуда. Само страстта може, без усилия, да породи в човека такова чудо и такава мощ. Откъде да се вземе, как да се всади

такава страст в човека? Тя се взема от живота и се образува от

съвместното въздействие на мисълта и на делата; отрицателна,

като ненавистен протест против всичко съществуващо и гнетя-що; положителна - в съюз със съмишленици и еднакво чувстващи

хора, като колективно създаване на новия идеал; при това, трябва

да се отбележи, че тази страст е само тогава действена и спасителна, когато в нея, в еднаква степен са тясно свързани двете

страни – отрицателната и положителната. Само с отрицателната страст, с ненавистта, нищо не може да се създаде - дори

само силата, необходима за разрушението. Следователно, нищо не

ще бъде разрушено. Само с положителната също нищо няма да се

разруши, а тъй като създаването на новото е невозможно без раз-

рушение на старото, то и нищо няма да бъде създадено, оставайки

си винаги доктринерска мечта или мечтателно доктринерство.

Дълбоката, неизкоренима и непоколебима революционна страст, е

основата на всичко. В когото я няма, и с чело от седем педи да е, най-честният човек да е, той не ще има сили да издържи до край в

борбата против страшната обществено-политическа мощ, която

ни съкрушава, няма да има сили да устои против всички трудности, против непосилността на задачата, и главното, против всич-

ки разочарования, които го очакват и непременно ще го срещ-

нат в тази неравна и ежедневна борба; човекът без революционна

страст не ще има ни сила, ни вяра, нито инициатива, няма да има

смелост, а без нея, е по-добре с такова дело да не се залавяме. Но

едничката страст не стига, тя поражда енергия, но без разумно

ръководство, енергията е безплодна и нелепа. Затова, заедно със

48

страстта е необходим още хладен, пресметлив, реалистичен и преди всичко, практичен разум, и едовременно теоретичен, придобил

знания и опит, всеобхватен, но не изпускащ от поглед и най-дребните подробности, способен да разбира, да различава и да преценява

качествата на хората, да схваща действителността, отношенията и условията на обществения живот във всичките им прояви и

слоеве, в техния истински вид и смисъл, а не мечтателно и произволно. И накрая, е нужно конкретното познаване и на Русия, и на

Европа, на тяхното настоящо социално и политическо положение

и настроенията на техните класи.

Значи, самата революционна страст, оставайки си основен елемент, трябва да се ръководи от разума и знанието, да престане

с разгорещяването, но да не изгуби вътрешния си плам и непрекло-нност, да остане хладнокръвна и в същото време непреодолима.

Такъв е идеалният заговорник, призван да бъде член на ядрото на

тайната организация.

Ще ме попитат, откъде да се намерят такива хора, нима в Русия, пък и в Европа са много? В това е и работата, че в моята система

съвсем не са нужни много, защото те, както казахме, няма да образуват армия, а само щаб на революцията. Такива хора, вече са почти готови. Може би, ще се намерят десетина, а способни да станат, като тях или готвещи се за такова поприще, има поне още 50,

60 човека, които първоначално са достатъчни. Вие Нечаев, сам, въпреки всичките ви грешки и пропуски, въпреки отвратителната

поредица от пошли и глупави измами, в които ви е въвлекла и оплела

фалшивата йезуитска и макиавелистична система, разбира се, не

от лично честолюбие, щеславие и корист, вие сам принадлежите

към числото на тези редки хора. И това е единственната причина

за моята привързаност и вяра във вас. Независимо от всички ваши

страшни недомислия и недостатъци, аз виждам във вас умния, силен енергичен, способен на хладни разсъждения човек, напълно от-рекъл се от себе си и всецяло предан и отдал се на делото на народното освобождение. И ако вие сте това, то, без съмнение, в Русия

ще се намерят поне още десет души, подобни на вас…”

Това е писано с оглед условията и политическата, икономическата и

социалната структура в ретроградната и самодържавна Руска империя, в която към 1870 год. 90 % от населението е мужишко, носещо

печата на крепостничеството, чиито следи са навсякъде, въпреки ре-формите на царя-“освободител”. За отбелязване е, както вече казахме, че Бакунин вижда революционния потенциал сред лумпените и

разбойниците и в други европейски страни, докато във Франция и в

Испания вниманието му е насочено към работниците, без да пренебрегва огромните селски маси, които все още са повече от половина-49

та на населението.

Видяхме социалния “материал”, на чиято революционна стихия Бакунин разчита не само в Русия, като я комплектова навсякъде с дейността и с помощта на тайната революционна организация.

В един, неиздаден текст от 1864 год. той излага мотивите за своята

“пристрастеност” към конспирацията и нелегалносттта:

“Една организация, която си е поставила за цел да въвлече възможно най-голям брой недоволни бунтари в революционното движение, чиято крайна цел ни повече, ни по-малко е извършването на всеобща

Социална революция, може да бъде конституирана само тайно (нелегално). Създадена открито, тя може да произвежда само думи, не и дела. А срещу Свещения съюз на владетелите на Мира сего са

необходими действия. Никой истински революционер не ще започне

да заговорничи публично на пазара срещу държавата, чийто подан-ник е. Такъв само би се компрометирал ненужно, без да бъде полезен на каузата, защото всички подобни проекти, предадени чрез

легалността, ще бъдат удушени в зародиш от властта, чиито

материални сили винаги ще превъзхождат нашите. Ето защо,

тайната е абсолютно необходима. Но не само тя. За да стане

възможен един такъв съюз, тези които го образуват, трябва да

имат убеждения и цели, които съвпадат. Иначе те никога няма да

постигнат съгласие. А ако, въпреки разликите, които ги разделят, с цената на взаимни отстъпки постигнат временно разбирателство, техният съюз ще се разпадне, преди да са постигнали поста-вената цел. Историята ни посочва с хиляди примери безполезнос-тта, дори бих казал вредата от хетерогенните съюзи. Егоизмът, суетата и глупостта правят толкова трудно сериозното разбирателство между хората, дори когато имат еднакво мнение. Доба-вете към това и разликите в интересите и идеите, и вашият съюз

не ще трае и шест месеца. Прибавете още и скептицизма, който

посреща с иронична или горчива усмивка всяко великодушно начинание, безразличието, което толкова често замества екзалтацията и

моментните увлечения, отвращението, което обикновено идва от

твърде интимния контакт между хората, които си имат своите

големи или малки слабости, всекидневните, но ужасни страсти, които прояждат корена на всяка дълготрайна акция, болезнени

страсти, които могат да бъдат победени само от едно дълбоко

и сериозно убеждение и т. н., и т. н., и тогава ще кажете заедно с

мен, че за да създадем един жизнен и ефикасен международен съюз, той трябва най-напред да бъде таен и да се постави в основата му

един велик принцип, достатъчно общ, широк и извисен, за да стане

за тези, които го приемат тяхна духовна същност, която ще им

даде достатъчно вътрешни сили, за да се борят срещу трудности-50


те, преградите, умората и ежедневната отврата. Принцип, който

ще им вдъхне готовността да пожертват собствената си суета и

интереси”.

Целта на такава тайна организация, като Интернационалното братство, както казва Бакунин, е да разпространява идеите на социалната

революция, да съгласува, координира и концентрира нейните сили

във всяка страна, да чертае акциите и да ги провежда, увличайки

всички ентусиасти, недоволни, потиснати и унизени, които не желаят да се примирят със съдбата, която са им отредили господарите на

днешния свят.

Трябва да отбележим, че употребата на думата “диктатура”, която

Бакунин редува със сила, няма нищо общо нито с идеята за една

конспиративна организация от бланкистки тип, почиваща върху деспотизма вътре в нея и навън, в обществото след завземане на властта, нито с марксовата “диктатура на пролетариата”, в познатия й ленинско-сталински вариант.

Поставил съм я в кавички, защото от контекста и уточняванията, които Бакунин прави в писмото си до Нечаев, се вижда, че тя е лишена

от смисъла, който се влага в понятието диктатура. Освен това, Михаил Александрович е счел за необходимо да предупреди адресата :

“Ако ще си играете на Комитети за общественото спасение или на

явна официална диктатура, реакцията, създадена от самите вас, ще ви нагълта без остатък.”

Целевата насоченост на бакунистката организационна идея е абсолютно различна и диктаторският централизъм е изключен напълно

от нея:

“Аз искам редът в организацията и в обществото да не бъдат резултат от единичната воля на един или група заговорници - пише

той до лионския бланкист Албер Ришар - а от добре организираната колективна воля на членовете на асоциациите във всяка страна

и във всички страни. Това значи, да се замени ръководството от

един център, с мощното съгласувано действие на всички заинтере-совани. Но, за да стане възможна такава децентрализация, е нужна реална организация, а последната не може да съществува без

известен регламент, който в крайна сметка е продукт от съгласието и взаимния договор.” (Писмо на Бакунин до Албер Ришар от 4

декември 1868 г., публикувано в сборника “От войната към Комуната”, Париж, 1972 г.)

В една по-късна програма на “Интернационалното Братство” (от

1868 г.) Бакунин напада с още по-голяма ярост якобинската или

бланкистка концепция за революцията. Днес можем да разберем

цялата нейна изгаряща актуалност:

“Не следва да се удивляваме, ако якобинците и бланкистите, кои-51


то са социалисти по-скоро по принуда, отколкото по убеждение

и за които социализмът е само средство, а не цел на Революцията (доколкото искат диктатура, тоест свръхцентрализация на

държавата, която логично и неизбежно води до възстановяване

на собственността), не желаейки да осъществят радикална социална революция против системата, те мечтаят за кървава революция против хората. Но, тази кървава революция, основана върху

силно централизираната държава, би имала, както показва историята, за свой неизбежен резултат военно-полицейската диктатура на новата господстваща класа. Триумфът на якобинците или

на бланкистите би означавал смъртта на Революцията.

Затова, ние сме смъртни врагове на такива “революционери”, бъдещи диктатори и опекуни на Революцията, които още преди буржоазните, монархическите или аристократичните държави да са разрушени, мечтаят вече за създаването на свои нови “революционни

държави”, още по-централизирани и по-деспотични от днешните

държави; те така са привикнали към създадения “отгоре” ред, че

изпитват истински ужас пред това, което им се струва безредие

и което не е нищо друго, освен откровенния и естествен израз на

народния живот, че още преди революцията да е осъществила своя

спасителен безпорядък, вече мечтаят за неговия край и за обуздава-нето му със силата на своята власт, върху която от революцията

ще остане само етикета, и която в действителност ще бъде само

една нова реакция, обричаща управляваните отново с помощта на

декрети, на подчинение и на смъртни наказания народните маси, тоест, те ще бъдат подложени на робство и експлоатация от новата псевдореволюционна аристокрация.” (“Ни бог, ни господар”, с. 219).

Ето и мнението на Артур Ленинг за “невидимите предводители на

революционната стихия”:

“Бакунин е целял да вдъхнови със своите идеи неголяма група от

индивиди, имащи реална и эфективна значимост и да им внуши воля

за действие. На свой ред, те е трябвало да действат в секциите на

Интернационала, съобразявайки се с принципите му. Най-близките

сред членовете й, са се съвещавали помежду си и с Бакунин. По този

начин той е поддържал връзки с революционери от различни страни

и лични отношения, чрез кореспонденция и срещи. Така му се е удало

да приведе в хармония пропагандата и възможните акции. В революционните движения от онова време, подобен начин на действие

е ползван често.” (Архив на Бакунин, издаден от Ленинг през 1961

– 1982 г.)

Близкият приятел на Бакунин - Джеймс Гийом - свидетелства за

природата на Братството, което не е имало нищо общо с някогаш-52

ните тайни организации, в които са се “подчинявали на заповедите

отгоре”. То е представлявало “свободно общество на другари, които са се обединили за колективни действия, без формалности, без

тържествености и без таинствени ритуали, просто защото са

си имали абсолютно доверие един на друг и защото колективните

действия им са се стрували по-ефикасни от изолираните.” (Джеймс Гийом “Интернационалът” – документи и спомени, том I, Париж

1905, стр. 130)

Всъщност, някои от “страхотиите” в писмото са представлявали кон-цесия на Бакунин, който е имал способността да преценява хората от

гледна точка на тяхната потенциална полезност за революцията и в

случая е искал да спечели на всяка цена Нечаев за борбата с руското

самодържавие. Тук няма да се простираме върху отношенията между двамата и края на Нечаев, защото това е вън от темата ни.

Да се върнем отново към писмото до Нечаев от 1 юни 1870 г.:

“Новата тайна международна организация (съюз), съставена от

национални федерации – братства, трябва да бъде построена върху основи, изложени в следните, взаимно приети, 21 условия за

членство:

1) Пълно и цялостно приемане на програмата със съответни

допълнения и обяснения, които отделните национални братства

считат за необходими с оглед местните особености.

2) Равноправие на всички членове и безусловна, абсолютна солидарност между тях: един за всички и всички за един, със задълже-

нието за всяка и за всеки да помагат всекиму, да поддържат и

да спасяват всеки изпаднал в беда, доколкото това е възможно

да се направи, без да се подхвърли на опасност от унищожение

съществуването на самата организация.

3) Абсолютна искренност между членовете. Отхвърляне на вся-

какъв иезуитизъм в отношенията им, на всяко подло недоверие,

коварен контрол, шпиониране и доносничество, отсъствие и

строга забрана на всякакви приказки зад гърба. Когато един член

има да каже нещо против друг член, той е длъжен да го направи на

общото събрание, в негово присъствие. Общият братски контрол

на всички над всеки, който не е дребнав, и главно, не е злонамерен, трябва да има нравствено възпитателен характер, да е морална

опора за всеки член и основа на взаимното братско доверие, върху

което се изгражда цялата вътрешна, а след това и външна сила на

организацията.

4) От нея се изключват всички страхливци, щеславни честолюбци или хора със слаби нерви. Без да го знаят, те могат да служат, като оръдие на организацията, но в никакъв случай не трябва да

бъдат в нейното ядро.

53

5) Встъпвайки в организацията, всеки член обрича себе си завинаги на обществена неизвестност и незначителност. Цялата негова енергия и ум, й принадлежат и те трябва да бъдат устремени

не към създаване на лична значимост, а на колективната сила на

съюза. Всеки трябва да е убеден, че личното обаяние е безсилно и

безплодно и че само колективната сила може да повали общия враг

и да постигне общата положителна цел, затова личните страсти

на всеки член, трябва да се заменят постепенно от колективната

страст.

6) Личният разум на всеки се влива, както река в морето, в колективния разум, на чиито решения се подчиняват безусловно всички

членове.

7) Те са равноправни, познават всички свои другари и заедно с тях

обсъждат и решават всички съществени въпроси, отнасящи се до

програмата на съюза или до общия ход на работите. Решението на

общото събрание е абсолютен закон.

8) Всеки член има право да знае всичко. Но празното любопитство

в организацията се изключва, както и безцелните разговори за делата и целите на тайната организация. Знаейки общата програма и

направление на работите, нито един член не разпитва, не се старае

да узнае подробности, които не са нужни за по-доброто изпълнение

на тази част от работите, която му е възложена, и без практическа нужда не говори, с нито един от другарите, за това което е

приел доброволно да направи.

9) Организацията избира от своята среда изпълнителен Комитет от трима или пет члена, които на основа на програмата и

общия план за действие, приети с решение на цялата организация, са длъжни да работят за създаване на разклонения на съюза и да

координират тяхната дейност във всички области на империята.

10) Този Комитет се избира за неопределен срок. Ако организацията - ще я наричам Народно братство - е доволна от дейността

на комитета, тя го оставя да продължи работата си. Всеки член

на Народното братство и всяка областна група са длъжни да се

съобразяват с предписанията на комитета, с изключение на случаите, когато те противоречат на общата програма или на основните правила, или на общия революционен план за действия, които са

известни на всички, защото всички братя са участвали в тяхното

обсъждане и приемане.

11) В последният случай членовете и групите са длъжни да преус-тановят изпълнението на комитетските предписания и да призо-

ват комитета на съд пред общото събрание на Народното брат-

ство.

Ако то е недоволно от комитета, винаги може да го замени с друг

54

комитет.

12) Всеки член, както и всяка група могат да бъдат съдени от

общото събрание на Народното братство.

13) Тъй като всеки брат знае всичко, дори личния състав на Комитета, то приемането на нов член трябва да бъде съпровождано

с най-голяма осторожност, проучвания и прегради. Нито един нов

брат, не може да бъде приет без съгласието на всички братя или

поне на ¾ от членовете на Народното братство, защото един лош

избор може да погуби всичко...

14) Комитетът разпределя членовете на братството по области

и съставя чрез тях областни групи. При недостатъчен брой членове, групата може да се състои от един брат.


15) На групата се възлага задължението да образува 2-ра сте-

пен на съюза - областното братство, основано върху същата

програма, със същите правила и революционен план.

16) Всички членове на областното братство се знаят един друг, но не знаят за съществуването на Народното братство. Известно, им е само, че съществува централен комитет, който им предава

своите предписания за изпълнение через областния комитет.

17) Областният комитет се състои, по възможност, само от

народни братя или поне един брат, назначаван и сменяван от ЦК.

В такъв случай, този брат със съгласието на ЦК присъединява към

себе си още двама най-добри членове от областното братство и

съставят областен комитет, вече не на равни начала, защото само

народният брат има връзка с ЦК, чиито предписания предава на

своите другари от областния комитет.

18) Народният брат или народните братя, намиращи се в областта, се грижат за подбора на хора от средите на областното

братство, които са способни и достойни да бъдат приети в Народното братство, и чрез ЦК ги представя на общото събрание на

Народното братство.


19) Всеки областен комитет създава околийски комитети чрез

членове на областното братство, които са назначаеми и сменя-

еми от самия комитет.

20) Околийските комитети могат, ако това се налага, да основат

в съгласие с областния комитет 3-та степен на организацията –

околийските братства, с програма и регламент, приближаващи се

максимално до общата програма и до регламента на Народното

братство. Те не влизат в сила, докато не са обсъдени и приети от

общото събрание на областното братство и не са получили утвърждаване от областния комитет.

21) Йезуитският контрол, системата на полицейски оплитания и

лъжи се изключват решително и категорично от всички три сте-55


пени на тайната организация, както от околийското и от областното, така и от Народното братство. Силата на цялата органи-

зация, както и нравственността, енергията, вярността и пре-

данността на всеки член, се основават изключително и всецяло

върху взаимната искренност, истината, доверието и открития

братски контрол на всички над всеки.

Такива са главните линии в плана на тайната революционна организация, така, както аз я виждам. Разбира се, този план може и

трябва да бъде развит, допълнен, дефиниран много по-ясно, понякога видоизменян, съобразно обстоятелствата и характера на средата, в която го прилагаме. Но, същността му трябва да се съхрани, ако искаме да създадем действителна колективна сила, способна

да служи на делото на народното освобождение, а не на новите

властници и експлоататори на народа.

Системата на впримчване и на йезуитски лъжи са изключени от

този план, като вредни, разлагащи и развращаващи принципи и

средства. Но, също се изключват и парламентарното дърдорене, щеславието и суетността и се съхранява строгата дисциплина на

всички членове в отношенията им с комитетите и на всички локални комитети в отношенията им с ЦК. Съдът и контролът на

членовете принадлежат на братствата, а не на комитетите. Но

цялата координация и организация на планираните действия е в ръцете на комитетите. Съдът над тях, без да се изключва и ЦК, принадлежи само на общото събрание на Народното братство.

Според моя план, Народното братство никога няма да наброява

повече от 50 - 70 членове. Първоначално, то може да се състои от

10 души, даже и от по-малко, като състава му се разширява постепенно, приемайки в средата си един след друг следващите членове, подлагайки предварително всеки на най-строго и щателно проучване и изпитание. Приемането изисква единодушното съгласие на

всички членове на Народното братство или на не по-малко от 3/4

членове на братството. Не може да не се намерят в продължение

на 2 – 3 години 30 или 40 души, способни да бъдат народни братя.

И така, нека си представим нашето Народно братство, състоящо

се от 40, най-много 70 членове за цяла Русия. След това, с още няколко стотин членове от 2-ра степен на организацията - областни

братя, покриваме с могъща мрежа цялата Империя. Нашият щаб е

създаден, и, както казахме, в него заедно с най-строгата осторожност и с изключване на всяко бръщолевене, щеславие и парламентарно празнословие, се изработват общоморализиращи и обединяващи

членовете правила и изисквания, като истинност, искренност, взаимно доверие и действителна солидарност.

Организацията образува единна и трайно свързана мрежа, чиято

56

дейност се координира от ЦК за непрестанна подземна работа

против правителството и другите враждебни ней или даже само

действащи вън от нея сили. А където се води война, там по неволя

се появява необходимостта от насилие, от хитрости и от измами.

Организация, която е близка по цели с нашия съюз, трябва да се

слее с нас или да му се подчини, без нейно знание и с отстраняване

на най-вредните й личности; а съществуванието на противни нам

и действително вредни “органи” и институции трябва да бъде пре-кратено, а правителството - унищожено.

Всичко това, не може да бъде постигнато само с пропагандиране

на истината – необходими са хитрост, дипломация, измама. Тук е

мястото на йезуитизма и дори на проникването в стана на враговете и объркването им; последното е необходимо и отлично средство

за деморализиране и унищожение на врага; но то не е подходящо за

спечелване и привличане към нас на нови приятели.

И така, в основата на цялата ни дейност трябва да стои този

прост закон: истина, честност, доверие между всички братя и

в отношенията ни с всеки човек, който е способен да бъде или

който бихме желали да превърнем в наш брат; и лъжа, хитрост,

оплитане, а при необходимост и насилие - по отношение на вра-

говете, които се определят поименно от общото събрание на

Братството. По този начин, ние ще морализираме, укрепнем и ще

се свържем по-тясно помежду си, като разтрогнем връзките и раз-рушим силите на противника.” (Бакунин М.А. Философия. Социо-логия. Политика. М., 1989, стр. 536-556 = Б-ФСП, стр. ххх–ххх ) Ще допълним този план за “строителството” и конспиративното

функциониране на нелегалната революционна организация с условията за членство в нея, така както са формулирани от Бакунин

в неговия “Катехизис на революционера”.

Тази част може да се разглежда, като преход между програмата и

устава на Интернационалното братство или на Революционния Алианс.

“Освен необходимите за всеки член на Интернационалното Братство качества: дискретност, постоянство, твърдост, решител-ност, характер, искреност, кураж, предпазливост, безгранична

преданост към каузата на Социалната революция, отсъствие на

суетност и лични амбиции, честност и практична интелигент-ност, кандидатът за членуване в Братството трябва да е приел с

цялото си сърце, воля и мисъл фундаменталните принципи на нашия

Революционен катехизис.

1. Той трябва да бъде атеист и да иска заедно с нас за всеки човек, тук и сега, на земята всичко, което религиите са пренесли на небето и приписали на техните богове: истината, свободата, справед-57


ливостта, щастието, великодушието, добрината. Той трябва да

приеме, че моралът, независимо от всяка теология и божествена

метафизика, няма друг източник освен колективното съзнание на

хората.

2. Като нас, той трябва да бъде смъртен враг на принципите на

властта и авторитета и да ненавижда и презира всички техни при-ложения и следствия било в сферата на морала и интелектуалния

живот, било в света на политическите, икономическите или социалните отношения.

3. Преди всичко друго, той трябва да обича свободата и справедливостта и да приеме заедно с нас, че всяка политическа и социална организация, основаваща се на отрицанието или ограничението

на този абсолютен и велик принцип на свободата, води по необходимост до хаос и несправедливост и че единствената рационална

и справедлива обществена организация, съвместима с човешкото

достойнство и щастие, е тази чийто дух, закон и върховна цел е

свободата.

4. Той трябва да е проумял, че няма свобода без равенство и че справедливостта е реализация на най-голямата свобода в условия на

най-съвършено фактическо равенство в социалната, икономическа

и политическа сфери.

5. Той трябва да бъде федералист като нас, както вътре в страната си, така и вън от нея и да разбере, че свободата е несъвмес-тима със съществуването на държавата. Вследствие на което, той трябва да се стреми към разрушението на всяка държава и

същевременно на всички религиозни, политически и социални институции, като официалните църкви, постоянните армии, полиции и

съдилища, централизираните и йерархизирани власти, бюрокрация

и правителства, всевластните парламенти, държавните банки и

университети, както и частния буржоазен или аристократичен

монопол в обществото. За да можем да изградим върху техните

развалини свободното човешко общество, което да се организира

занапред не както е сега отгоре-надолу и от центъра към периферията чрез принудителното единство и централизъм, а тръгвайки

от свободния индивид, от свободната асоциация и от автономна-та комуна – отдолу-нагоре и от периферията към центъра посредством свободната федерация.

6. Той трябва да е възприел на теория и на практика следния принцип с цялото богатство от негови последици: всеки индивид, асоциация или комуна, всяка провинция, регион или нация имат абсолютното право да разполагат със себе си, да се съюзяват или да скъс-ват всеки съюз, да се асоциират или разделят с когото си искат, без да зачитат така нареченото историческо право или сходните

58

нему права на съседите си. И да постъпват по един или друг начин, в зависимост от силата на естествените си и присъщи нужди или

влечения, осветени от свободата. Така новите федерации (съюзи) на комуни, на региони или нации ще станат истински силни, взаимно плодотворни и неразривни.

7. Следователно, той трябва да редуцира така нар. национален

принцип (принцип на двуличието, изпълнен с лицемерие и капани, принцип на държавността с нейните исторически амбиции и апетити) и да го замени с много по-широкия, по-прост и единствено

легитимен принцип на свободата: всеки индивид или колектив, който е или иска да бъде свободен, има възможност да бъде самия себе

си и никой няма право да му налага своите нрави и обичаи, своя език, мнения и закони. Всеки трябва да бъде абсолютно свободен в своя

дом. Ето до какво се свежда, ако сме откровени и искрени, така

нареченото право на нациите. Всичко, което отива отвъд посоче-ните граници, не е утвърждаване на собствената ни национална

свобода, а е нейното отрицание за другите.

Кандидатът за член на Интернационалното братство трябва да

ненавижда като нас всички тесногръди, престъпни и убийствени за

свободата идеи за национално величие, амбиции и слава, които са по

мярката на монархията и олигархията, както и на едрата буржоазия, защото им служат да мамят народите и да ги насъскват едни

срещу други, за да ги поробят по-лесно.

8. Той трябва да изтласка от сърцето си патриотизма, предоставяйки мястото му на любовта към справедливостта и свободата

и в случай, че собственото му отечество би имало нещастието да

се отдели от великия общочовешки съюз, никога да не се колебае

да застане срещу него – нещо, което няма да му струва толкова

скъпо, ако той наистина е убеден, както би трябвало да бъде, че

прогресът и величието на всяка страна се измерват чрез нейната

справедливост и свобода.

9. Най-после, той трябва да бъде убеден, че благоденствието и щастието на неговата страна, далеч от това да бъдат в противоречие

с тези на всички останали страни, имат нужда от тях за собствената си реализация и развитие и че между съдбите на всички народи съществува неизбежна и всемогъща солидарност, която, като

трансформира постепенно тесногръдото и най-често несправедливо чувство на патриотизъм в една по-всеобхватна, по-великодушна

и рационална любов към човечеството, ще създаде в края на краищата всеобщата Федерация на всички нации на планетата.

10. Той трябва да бъде колективист/социалист/комунист в смисъла, даден на тези понятия в нашия Революционен катехизис, и заедно с нас да признава за легитимна и справедлива, да желае с цялото

59

си сърце и да бъде готов да допринесе с всичките си сили за тържеството на една социална организация, в която всички личности, мъже или жени, ще получат средства за съществуване, образование и обучение през детството и юношеството си, а по-късно, дос-тигнали пълнолетие, ще намерят всички необходими и достатъчни

социални, икономически и политически условия, еднакви за всички, за да могат да създадат собственото си благополучие, като прила-гат в работата си различните сили и способности, с които природата ги е дарила и които едно, еднакво за всички, обучение е развило

максимално у всички тях.

11. Той трябва да разбере, че принципът на справедливостта изисква да бъде отхвърлено “правото” на наследяване на имуществата, че след като мъртвите не съществуват повече, те не могат да

имат воля над живите и че, казано накратко, социалното, икономическото и политическото равенство, което трябва да е цел и отправна точка в живота на всеки и абсолютно условие за свободата

на всички, е несъвместимо с правото на наследяване, с наследстве-ната собственост.

12. Той трябва да бъде убеден, че трудът е единственият производител на общественото богатство и че всеки, който се ползва от

него, без да работи, е експлоататор, паразит и крадец на чуждия

труд и тъй като трудът е фундамента на човешкото достойнство – единственото средство, чрез което човекът създава и придобива реално свободата си – всички политически, икономически и

социални права занапред ще принадлежат само на тружениците.

13. Той трябва да приеме, че земята, безплатен дар на всеки от природата, не може и няма да бъде нечия собственост. И че нейните

плодове, като резултат от труда, следва да принадлежат на тези, които се трудят с ръцете и с ума си.

14. Той трябва да бъде убеден заедно с нас, че жената, различна, но равна с него по интелект, работеща и свободна като мъжа, е с

еднакви политически и социални права. Че в свободното общество

религиозният и гражданският брак трябва да бъдат изместени от

свободната любов и че поддръжката, образованието и обучението

на всички деца трябва да бъде еднакво за всички и за сметка на

обществото, без то, като ги предпазва от глупостта, небрежнос-тта или злата воля на родителите, да може да ги разделя в “разряди” по каквито и да са признаци и качества. Малолетните не бива

да принадлежат нито на обществото, нито на своите родители, а на своята бъдеща свобода и настойничеството над тях и учили-щето не могат да имат друга цел или мисия спрямо тях, освен да

ги подготвят за зрелия им живот, чрез едно рационално и морално

образование, основано върху справедливостта, уважението на чо-60


века и култа към труда.

15. Той трябва да бъде революционер. И да разбира, че една толкова всестранна и радикална трансформация на обществото, неизбежно сриваща всички привилегии, монополи и установени власти, естествено не би могла да се извърши с мирни средства. Че поради

същите причини, тя ще обедини срещу себе си всички властници, богаташи и мракобесници и във всички страни ще бъде подкрепена

единствено от народа и от онази интелигентна и истински благородна част от младежта, която, макар и да принадлежи по рождение към привилегированите класи, по силата на своите дълбоки

убеждения и пламенни копнежи, е прегърнала на дело народната

кауза.

16. Той трябва да разбере, че тази революция, чиято единствена

и върховна цел е реалното социално, икономическо и политическо

освобождение на народа, подпомагана от тази младеж, в крайна

сметка може да бъде извършена само от народа. Че всички други

религиозни, национални или политически въпроси вече са изчерпани

исторически и че днес остава един-единствен въпрос в който се

резюмират всички останали – социалният въпрос, който оттук

нататък единствен е способен да раздвижи народите. Че всяка

друга т. нар. революция, било за национална независимост, като последното полско въстание или като онова, което днес проповядва

Мацини в Италия, било изключително политическа, конституцион-но-монархическа или дори републиканска, като последното абор-тирало движение на прогресистите в Испания, че всяка подобна

революция, извършваща се без народа и поради това неспособна да

победи, без да се облегне на някоя привилегирована класа, представляваща изключително собствените си интереси, по необходимост

ще се обърне срещу народа, ще бъде едно ретроградно, гибелно и в

крайна сметка контрареволюционно движение .

17. Следователно, като презира и разглежда като фатална грешка

или недостойна измама всяко странично движение, което няма за

своя непосредствена и пряка цел социалното, икономическо и политическо освобождение на трудовите (нисшите) класи, тоест народа, като остава враг на всяко съглашателство и помирение, станали оттук нататък невъзможни, и като отхвърля всяка измамниче-ска коалиция с тези, които по силата на класовите си интереси са

естествени врагове на този народ, той (кандидатът за членство

в Интернационалното братство) трябва да вижда спасението за

целия свят единствено в социалната революция.

18. В същото време, той трябва да разбере, че тази революция, също

толкова интернационална и всеобхватна по същество, каквито са

справедливостта и свободата, не може да възтържествува, ако

61

не се развихри като един световен пожар над тесните национални

бариери и не разруши всички държави по своя път, като обхване

най-напред цяла Европа, а след това и останалите континенти.

19. Той трябва да разбере, че един съюз, организация, имаща тази

революционна цел, по необходимост, разбираща се от само себе

си, може да се формира само като тайно, нелегално общество

в интерес на каузата, на която служи, и на ефикасността на

своите действия, както и с оглед сигурността на всеки от свои-

те членове.

20. Поради същите съображения, тези членове трябва да възприемат най-строгата дисциплина, която не е нищо друго, освен сбито

изражение и чист резултат от взаимния ангажимент, приет доброволно от всички тях, и следователно, превърнал се в условие на

чест и дълг за всеки да я съблюдава.”

Организационната концепция на Бакунин се разкрива окончателно

в множеството устави, които той е писал за различни революционни организации. Тяхното изследване, сравнение и тълкувание, би

създало по-точна картина на неговите организационните възгледи, които са се различавали от един случай на друг в зависимост от целите на организацията и обстоятелствата, в които тя провежда своята

революционна дейност. Особен интерес в нашия “безгрижен свят”

представляват уставите на тайните организации (Бакунин е участвал и в легални, каквато е била МРА или Първия Интернационал).

Ако разгледаме Тайния устав на “Алианса” от 1868 г., ще устано-вим, че неговата определяща структура е «Постоянния Централен

Комитет», избиран от Общото събрание. Членовете му се избират

само с единодушие. Освен Централен комитет, има и Централно

бюро, което се състои от няколко членове; тяхно задължение между

другото, е поддържането на отношенията с националните комитети

и бюра, като в случай на необходимост, по молба на централната

секция те им изпращат извънредни делегати за пропаганда и действия. Допълнителна структура е бил Наблюдателния Комитет, който

е следял никой да не превишава пълномощията си. Една от целите е

била привличането на максимален брой работнически организации

в Интернационала. Така че по план и уставно, работата на Алианса, като тайна организация, действаща нелегално и заговорнически, се

е състояла в подпомагане на идейното, организационно и революционно развитие и израстване на Интернационала, от което “авторитарните социалисти” или последователите на Маркс, едва ли са

останали доволни…

Вземайки под внимание всички тези компоненти, можем да полу-чим достатъчно ясно разбиране на това, какви са били бакунистките

организации и братства, които са представлявали, в условията на

62

неговата епоха, анархистически организации от особен тип и в някои случаи, прототип на една анархокомунистическа организация, каквато можем да си представим и желаем в наши дни.

За Бакунин е било ясно, че такава специфична организация трябва

да се ограничи в своята ясно дефинирана роля на “невидим” щаб. За

него не би могло да става и дума за това тя да подмени със себе си

ефективните действия на истинските революционни сили, каквито в

това време са били работниците и най-уязвимата част на пролетариата – лумпените на Запад, селяните, бездомните бродяги, свободните казаци, различните декласирани елементи, чак до разбойниците в

Русия (нямащи нищо общо с престъпния свят в западен смисъл).

По отношение на работниците Бакунин продължава прудоновата линия: те трябва да се организират “вън от буржоазния радикализъм: базата на тази организация отдавна е намерена: това е ателието

и федерацията на цеховете; създаване на трудови борси, както в

Белгия и на взаимоспомагателни каси – тези инструменти на класовата борба против буржоазиата, и най-вече техните национална

и интернационална федерации”. (“От войната към Комуната”, стр.

465)

Интересът на Бакунин към селяните, декласираните, пресъпници-те, които са продукт на престъпната система на казионното насилие

и паразитизъм и които са дръзнали да престъпят закона и да нарушат официалния ред, се вписва в неговото по-широко разбиране за

революционния потенциал, надхвърлящ критерия за класовата им

принадлежност. Това личи и от опозицията му срещу част от интернационалистите (сред които е бил и близкия му прудонист Толен), които са се противопостявали на приемането на “умствените работници” в МРА.

Бакунин въстава и срещу предразсъдъците, което му позволява да защити онези революционни елементи, които не принадлежат в строгия смисъл на думата към пролетариата: селяни, суб-пролетарии, млади или декласирани дребни буржоа. По повод Италия, например, той пише:

“Тук съществува голяма маса от хора, родени в буржоазни семейства, които ненавиждайки кариерата на чиновници, не намериха

място нито в индустрията, нито в търговията, поради което са

напълно дезориентирани и декласирани. Те бяха докоснати от духа

на времето и уморени да се възхищават от мистичната красота

на Данте и величието на античния Рим, се насочиха за голямо съжаление на Мацини към свободомислието, а от него до социализма

има само една крачка, която трябва да им помогнем да направят.”

За разлика от него, Маркс, както е известно, е залагал само на на-растващата роля, която ще играе индустриалния пролетариат, което

63

го довежда до отрицание на революционния капацитет на селяните, както и до отхвърляне на “дрипльовците”, на нисшата част на пролетариите, заклеймена, като лумпенпролетариат. В много свои текстове, Бакунин интерпретира това изключване на “декласираните”

от сметките на Маркс, като признак на неговата привързаност към

буржоазния “ред”.

Няма сред анархистите теоретик, който да е отделил повече внимание на нелегалната, “подземна” акция. И това не е продик-тувано, както някои се опитват да го представят, като романтично увлечение по теориите на Буонароти или практиката на

италиан ските карбонарии. Когато вълните на революцията дойдат, той иска анархистите да имат в ръцете си инструмент, който им позволява да интервенират решително

и резултатно. А и преди прилива, тези организации трябва да

разкрият източниците на революцион ната енергия, да ги разра-ботят и да я включат в серпантините на историята.

Отивайки още по-напред във времето, Бакунин вижда и ролята

на тайните организации “на другия ден след революцията”, когато със събаряне на властта и капитала, апетитите и волята за

тяхното възстановяване под всевъзможни форми все още няма

да са напълно... “отмрели”.

Означава ли това, че Бакунин е смятал с такива орга низации, а

не с масите да се извърши социалната революция? Не! С тези

организации и с техния международен съюз, той е искал да се

революционизират масите и да се води борба срещу опасността, която представляват за революцията политиците, реформистите

и “революционерите”, за които революцията е побе дила, когато

те се доберат до властта.

Неговата идея е противоположна на тази на бланкисти, ткачокци

или болшевики, които се нуждаят от въоръжената конспи рация, за да сложат ръка върху властта. За Бакунин тайната революционна организация от енергични, интелигентни, обречени и

особено - искрени и чужди на всяко славолюбие и суетни амбиции бойци, има за цел да съедини идеите на революцията

с народните инстинкти, за да се развърже революционната

стихия и смазвайки държавната власт, да се попречи на въз-кресението й под каквато и да е форма.

Тези организационни ядра и техният съюз - “Алиансът на

револю ционните социалисти”, трябва да наподобяват айсберга

- с една окрита, публична част и другата, съществената - подвод-на, подземна, нелегална.

Бакунин влиза с сдругарите си от Алианса в “Лигата на Мира и

Свободата”, а малко по-късно и в Интернационала, с цел да ре-64

волюционизират секциите му, едновременно с това, те организират нови в Италия, в Испания, във Франция, Белгия и Швейцария. При това, и в единия, и в другия случай той няма никакво намерение да разпуска тайните организации. И другояче не може и да

бъде, трябва да си книжник и фарисей, за да не разбираш, че армията

на революцията е народа, но ако не я водят революционери към барикадите и победата, то вождовете на английските трейдюнионисти

ще я заведат към изборните бюра, за да седнат в министерските кресла или в тези на “лоялната опозиция на нейно величество английската кралица”, или Маркс и неговите болшевишки “бълхи” - към

полицейската диктатура на държавния капитал.

С те зи организации, анархистите или поне Бакунин, са смятали да

отстранят от Интернационала, всички идеолози и доктрини, които

пречат на пълното разгръщане на революционната енергия на подтиснатите и ек сплоатирани класи. Тази тактическа линия разкрива

нещо пове че: когато в определени исторически периоди едни или

други сло еве на тези класи не са революционни, или престават

да са та кива, не трябва да се считаме венчани за тях. Нищо не е

окончателно в определянето на революционния потенциал, още

повече във време, като нашето, когато социалните структури и

класовият състав се променят толкова бързо - пред очите ни!

Ако този метод, наречен по-късно “антризъм”, не успя и Бакунин бе

изключен от Интернационала по калния и интригантски маниер на

вожда на опортюнистическото му крило – Маркс; ако нему бе позволено да измести борбата на идеите по време на и след Хагския

с мизансцените и клеветите на нищожества от рода на утиновци, за

които ще стане дума, вината за това не е на Михаил Александрович, или, ако той има някаква вина, тя е, че попречи на прилагането на “Нечаевия метод” спрамо противниците си, а само ги

посочи в своето прощално писмо до юрци, като по-опасни за

Социалната революция от Бисмарк и от Европейската реакция

и предвеща дългата и безпощадна борба, която работническата класа ще трябва да води срещу марксическия обскурантизъм

през следващите десетилетия!

Основната вина, е на мнозината, които декларираха публично своите антиавторитарни и анархистически идеи, но нямаха

нравствения и физически кураж да бъдат последователни на логиката на революционната борба, като го правеха с благо родни мотиви и намерения, с каквито, както се знае, е покрит пътя към ада...

Биха били смешни, ако не са жалки твърденията на някои модни

нео-“анархисти” и анархо-марксистки мелези, които окачествяват

организационните практики и идеи на Бакунин, като инфантилна

игра на нелегалност и конспирации, защото никой от тези привър-65

женици на “откритата борба” и на легалността не ни е обяснил как

ще легализират своята анти-държавна организационна дейност, нито

как възнамеряват да погребат “законно” Левиатан и неговите бюрократи, солдати и жандарми - с “позволени” от тях средства и методи.

Други осмиват “теорията на самотека”, т.е на самоорганизирането и

революционното творчество на масите (на Петото съсловие), забравяйки че в реалните исторически борби тези маси най-често са из-преварвали вождовете и самопровъзгласилите се “авангарди”, които

в най-добрия случай парализират революционните инициативи на

въстаналия народ, ако не са успели да го измамят с обещанията си

за “компенсаторни бонове”, след като го яхнат, т.е. когато установят

“якобинската” си диктатура.

Ако не се връщаме назад към Робеспиер и Бонапарт, актьорите от

ХХ век - Ленин, Мусолини, Сталин и Хитлер - са сред най-ярките

илюстрации на ролята на “революционните вождове” и на партийните ръководства на масите в похода им към властта, която за тях е

“основния въпрос на всяка революция”.

Тях, Бакунин обявява за истински врагове на революцията, които

трябва да бъдат пометени от урагана на въстаналите маси или изгорени във всемирния пожар, заедно със старите господари и експлоататори.

Разбира се, някои от бакуниновите оръжия и методи на революцията

от ХIХ-и век, си гурно вече са негодни - тъпи, ръждясали и неефикасни. Това не е страшно, оръжията се изострят или заместват с нови, а

методите и средствата се осъвременяват. Важна е идеята. Важно е да

бъдем наясно с ролята на действителните револю ционни организации, в които трябва да се избавим от всички щеславни дърдорковци

и драскачи, които не искат да разберат, че такава организация

струва милион пъти повече от написване то на цели библиотеки

от “исторически изследвания” или от “производството” на идеологическа плява за тревопасния добитък. И още по-важно е, след като разберем това, да започнем да създаваме бойни групи, след което да пристъпим към федерирането им.

До тогава, нашата работа ще си остава незавършена, защо то за нея, освен хора на словото, са нужни и тези на делото, при това - научили

да прак тикуват революционния “занаят” с виртуозността на добрия

хи рург или цигулар.

Целият досегашен опит от борбите срещу държавата и капитала

ДОКАЗА НЕДВУСМИСЛЕНО НЯКОЛКО НЕЩА:

- Никаква “благоприятна вътрешна и международна обстановка” не ще даде свобода и равенство на потиснатите и експлоатирани класи, ако те не ВЛЕЗНАТ В РЕШИТЕЛНА БОРБА С

ДЪРЖВАТА, ВКЛЮЧАЯ И КОГАТО ТЯ СИ НАХЛУЗВА ДЕ-

66

МОКРАТИЧНА, РЕВОЛЮЦИОННА ИЛИ СОЦИАЛНА МАСКА.

- Никаква борба с нейните военно-полицейски, полити чески

и финансово-икономически ИНСТИТУЦИИ НЕ МОЖЕ ДА

ЗАВЪР ШИ С УСПЕХ, ако акциите срещу тях не бъдат планирани, организирани и коор динирани от една НЕЛЕГАЛНА

РЕВОЛЮЦИОН НА ОРГАНИЗАЦИЯ.

- Никаква революционна организация не може да бъде създадена:

- ако не бъдат преодоляни опортюнистическите “теории” за

перспективите НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ И УС-

ЛОВИЯТА ЗА НЕЙНИЯ УСПЕХ;

- Ако не се намери верния тон на революционното слово, което

да възпламени най-недоволната част от младежта и да я по веде

по пътищата на САМОЖЕРТВАТА към народа от фабрики, полета, казарми, училища, университети и институти, към пролетариата, прекариата, безработните и “маргинализираните”, с две

думи - към “V-то съсловие”;

- Ако жертвите и рисковете по тези пътища не бъдат сведе ни

до минимум, чрез разработването на “непромокаеми” правила

на конспиративното организиране, ликвидиране на предателите и ефикасни методи на нелегални бойни действия срещу

институци ите на властта и нейните конкретни представители;

- Ако революционното слово и дело - във и вън от стра ната -

не разруши “хармонията” между опортюнистическата “ми съл”, поддържаната робска психология и еснафския манталитет сред

мнозинството на трудовите класи;

- Ако не се преустанови “мирното съвместно съществува ние”

между подтиснати и потисници.

Тези задачи могат да бъдат решени само от хора, които са разбрали, че революционната “страст да разрушаваш, е и творческа страст”, които имат реален опит в борбата с полицейския режим. Техен дълг

е да поставят арматурата на теорията и практиката на революционната брба с държавата в днешните и утрешни условия.

Изходните точки за създаване на такава теория, са практи чески

това е опитът на нелегалните организации и на класовите борби на

пролетариата на Изток, в “Третия свят и в “свръх-развитото” ядро

на “Глобалното село” - и теоретически - сред които на първо място

е АНАРХИЗМЪТ НА БАКУНИН, който от един век всевъзможни

кретени, ренегати, научни” тахтаби или просто уплашени от властта

филистери фалшифицират, препарират или премълчават.

За да се импулсира теоретическата и практическа работа в тази посока, е необходим един съвременен прочит и интерпретация на идей-67

ното наследство и борбите на великия революционер.

ГЛАВА III


ПРОГРАМАТА НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ АНАРХИЗЪМ. ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ Е УНИЩОЖЕНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА

Докато тайният съюз се структурира чрез устава, който регулира

отношенията между подразделенията и членовете му, и гарантира

ефикасното функциониране на един революционен организъм, като

регламентира връзките, координацията и синхронността в действията на съставките му, то идейната спойка между членуващите в него

се осъществява посредством програмата.

След бягството от Сибир и предприетата обиколка из Европа, с цел

ориентиране в обстановката след пораженията на революциите от

1848 - 1849 г., в които той е взел най-активно участие, както и да

“оскултира” душевното състояние на старите си приятели и се информира за ситуацията след несъстоялата се “пролет на европейските народи”, Бакунин се отправя към Италия, която счита най-подхо-дяща за реализация на съзрелите в ума му революционни планове

по време на дългата “ваканция” в килиите на европейските и царски

тюрми.

В “ботуша” той се посвещава изцяло на организирането на революционерите в локални и интернационални нелегални мрежи. След

колосалния опит и дългите години на размисъл, той е стигнал до за-ключението, че първата задача на социалните революционери е унищожението на държавата. За целта Бакунин разработва и редактира

множество програми и устави за различни тайни организации, на

няколко езика и в по няколко варианта, защото другарите му и тези, които търсят неговите съвети, са от почти всички европейски страни

(знае се, че е автор дори на проект за Българския Централен Революционен Комитет /БЦРК/ в Букурещ.) Съхранени, като ръкописи, много от тези програми все още не са достъпни за широката публика.

Първата от тях, след “шведската” Програма на Интернационалното

братство е съставената във Флоренция през 1868 г. програма на Революционния Алианс.

Формулирайки лозунгите и целите на АНАРХИЯТА, по същество

тя е отговор на “Комунистическия манифест” на Маркс и Енгелс, на който не отстъпва по своя революционен размах и ентусиазъм

и далеч го превъзхожда в програмно и организационно отношение.

68

Същевременно, тя става верую, духовна и идейна основа на международното анархистическо движение. В тази програма, Бакунин

продължава, развива и радикализира Прудоновите идеи, принципи

и анализ на буржоазното общество. С нея се ражда революционният

анархизъм. Текстът, преседял като ръкопис в архива на Макс Нетлау повече от половин век, още не е оценен по достойнство. Негов

вариант е публикуван за пръв път от Драгоманов през 1896 г., като

приложение към сборника на кореспонденцията на Бакунин с Херцен и Огарьов. Части от него се съдържат и в писмото му до Нечаев, големи откъси от което възпроизведохме в предишната глава.

В преамбюла на програмата, въставайки против религиозността на

Мацини, Бакунин издига атеистичния принцип, от който извежда

“освободеният от всякаква теология и божествена метафизика морал, който има за свой единствен източник колективното съзнание

на хората.”

Със забележителна яснота на изложението Бакунин дефинира анархистическата концепция за социалната и икономическа организация

на бъдещето общество. Тъй като се касае за различни редакции, раз-личаващи си в някои детайли, за да избегнем повторенията, препра-щаме читателя към двадесетте точки на “Катехизиса” в писмото до

Нечаев.

Следва да отбележим бакуниновия разрив с патриархалните семей-ни нрави и виждания на Прудон. Той разглежда жената и детето, като

личности, които са равни във всяко отношение с мъжа: “Жената е

различна от мъжа, но не е по-нисше същество от него – умна, ра-ботлива и свободна, тя трябва да му бъде равна във всички права; в свободното общество църковният и гражданският брак трябва

да бъдат заменени със свободния съюз; издръжката, възпитание-то и обучението на децата трябва да се поемат еднакво за всички

от обществото, което защитавайки ги против невниманието, глупостта или злата воля на родителите, няма да ги разделя, защото

децата не принадлежат на общестното, нито на родителите, а на

собствената си бъдеща свобода.”

В същия документ Бакунин е дал още едно изящно определение на

свободата: “Съвсем невярно е твърдението, че свободата на човека

се ограничава от свободата на всички останали. Човекът е действително свободен само дотолкова, доколкото неговата свобода, доброволно призната, се отразява като в огледало в свободното

съзнание на всички останали и намира потвърждение на своята

безкрайност в тяхната свобода. Човекът е действително свободен

само сред също така свободни хора, и доколкото той е свободен

човек, то робството само на един на земята, бидейки оскръбление

за самата същност на човечеството, е отрицание на свободата на

69

всички. По такъв начин, свободата на всеки е осъществима само в

равенството на всички. Осъществяването на свободата и правата

в действително равенство е справедливост.”

Що се отнася до реализация на програмата на Социалната революция, може да се предположи, че Парижката Комуна от 1871 г. се е въ-одушевлявала от бакуниновия план: “Революцията се разпространява едновременно навсякъде и придобива федеративен характер.

Събаряйки съществуващото правителство, комуните трябва да

се реорганизират революционно, и общите им събрания да изберат

администрация, изпълнители и революционни трибунали с реална

отговорност на всички пред избралия ги въоръжен народ. За защита на революцията техните доброволци сформират едновременно

комунална милиция.”

Заедно с това, нито една комуна няма да остане изолирана, в противен случай, тя ще загине. Затова на нея ще се наложи да се сблъска

“с необходимостта да разпространява революцията навън от територията си, да вдига всички съседни комуни и да се федерира с

тях, апелирайки за съвместна отбрана...” “Делегатите, изпратени

от всяка комуна в уговорения сборен пункт, ще бъдат снабдени със

задължителни, отговорни/императивни мандати, които могат да

бъдат иззети във всеки момент, тоест те са отзоваеми. В провинцията и във всички комуни и асоциации, въстанниците ще изпращат

революционни агитатори, а не официални революционни комисари с

някакви отличителни знаци.”

Бакунин не е изсмукал тези програмни решения и препоръки от пръстите си. Той ги е извлякал от опита на миналите революции, в които

е участвал или проучвал, анализирал и синтезирал, като се е позова-вал върху социалните борби и революционното творчество на “нисшите” класи и собствената си теоретична зрялост.

Следва един вариант на РАЗРУШИТЕЛНАТА И ГРАДИВНАТА

ЧАСТИ на Програмата на РЕВОЛЮЦИОННИЯ АЛИАНС /на-следник на Интернационалното братство/, заимстван от Антологи-ята “Ни бог, ни господар” на Даниел Герен, Том I, стр. 167 – 223, издадена в Париж през 1970 г.:

“Ние нямаме друго отечество освен световната революция! Нито

друг враг, освен тиранията във всичките й форми: политическа, икономическа, социална или духовна (религиозна или доктринерна).

Ние нямаме друга цел, освен създаването на един човечен и свободен

свят на свободни хора, основан на доброволния и свободен труд, на

равенството и солидарността между всички човешки същества.

За постигането на тази цел ние считаме за необходимо: 1. Разрушаването на всички социални, политически, юридически, икономически и религиозни институции, които образуват днешния

70

буржоазен ред.

2. Създаване на автономна и съвършено свободна организация на

въоръжените маси на местото на разрушения държавен апарат .

В революцията ние сме врагове на всички, които принадлежат на

властническата система и се стремят към политическо ръководство на народа. Ние сме преди всичко врагове на така наречената

революционна диктатура и на всяко “временно правителство”, защото сме убедени, че всяка власт, колкото и революционна и временна да се нарича тя, няма друга цел, освен собственото си уве-ковечаване. Революцията се прави от народа и революционна организация е само тази, която му помага да я извърши. Истинската

революция може да бъде само народна. Всяка власт е власт над

народа и неизбежно му е враждебна.

Ние вярваме в инстинкта на народните маси и разбираме революцията като организирана есплозия на революционната стихия и

страст за разрушаване на всичко, което на езика на буржоазията и

политиците се определя като обществен ред .

Ние призоваваме към анархия – тази форма на организация на

народния живот, от която, чрез свободата, трябва да възникне

действителното равенство на всички, новият ред на нещата, основан върху всестранното развитие на всеки, върху свободното и

доброволно организиране на труда. От анархията ще се роди и силата на революцията!

От гледна точка на отрицанието и разрушението, ние целим незабавното:

3. Унищожение, пълната ликвидация и банкрут на държавата и на

всичко, което поддържа нейното съществуване. Анулиране на всякакви закони и плащания на частни и колективни дългове или прех-върляне на наследства.

4. Унищожение на цялата висша, средна и нисша държавна администрация и бюрокрация, на армията, полицията и съда, на духовенството и днешните университети, на монопола и привилегиите

на частната или държавна собственост и на всички институции и

прояви на буржоазния ред и заедно с тях - премахване на всякакви

данъци, събирани от държавата.

5. Като най-близко средство за постигане на тази цел считаме из-гарянето в първите дни на революцията на всички свидетелства и

актове за собственост, ренти, ипотеки, парични знаци, концесии, брачни, кръщелни и други свидетелства, паспорти, лични карти, дипломи и т. н.

6. Ние сме за пълното унищожение на политическото, юридическото и законодателното право и замяната им навсякъде чрез революционното съзнание и волята на народа.

71

7. Завземане на всички предприятия, поземлена собственост, мини, оръдия на труда, суровини, производства, държавни или църковни

сгради, жилища, скъпоценни метали, камъни и бижута.

8. С оглед създаването на новия социален и икономически строй, ние

сме за формиране на организирана, въоръжена революционна сила

чрез обединение на бойните групи от цялата страна. Тази сила е

нужна на въстаналите маси в борбата им с реакцията в името на

техните искания.

9. Ние сме за организиране на въоръжените въстанали маси в революционни комуни, без да се държи сметка за днешните държавни

граници и административни деления.

10. Незабавно изпращане на делегати от революционните комуни с

императивни мандати в огнищата на революцията и организиране на Федерация на комуните. Трябва да се поддържат постоянни

барикади и да се разгаря революционният подем в цялата страна с

оглед общата защита. Накратко, трябва да се създаде траен съюз

на народните сили, организирани за самостоятелна борба!

11. Излъчените от масите делегати, снабдени с императивни мандати, трябва да се разпределят в отделни комитети, които да се

съгласуват, да се допълват взаимно и да се подпомагат всеки път, когато това е нужно.

Например, локални и федерални комитети за революционна защита, за експроприация на капиталите и предаването им в ръцете на

индустриалните и земеделски колективи, за организация на труда, за поддържане и развитие на пътищата, транспорта, съобщенията, снабдяването и продоволствието, просветата и образованието, за връзките между комуните и отношенията с пролетариата

от другите страни, за революционна пропаганда и т. н.

По този начин ще се образува Великият съюз на революционните

сили, който трябва да действа под непосредственото вдъхновение

на въоръжените народни маси, под техния строг контрол и незабавна санкция .

Ние ще обявим световната социална революция за създаване на

действителен съюз и солидарност или по-точно за братско сплотяване на всички социалреволюционери от всички народи, против

реакцията и най-вече срещу тези, които под маската на револю-

цията се опитват да създадат своя власт, църква или диктату-

ра, тоест контрареволюция!

За формирането на всички тези революционни организации и комитети, необходими за триумфа на народното дело, за тяхното

активизиране, стимулиране и ръководство, и за предотвратяване

на израждането и превръщането им в правителство, макар и временно, очевидно ще бъде необходима една организация в средите на

72

самия народ, която, сплотена с помощта на общата революционна

програма, ще действа като невидим колектив и същевременно ще се

въздържа от всякакви открити изяви и официално вмешателство, ще може винаги да упражнява своето мощно и ефикасно идейно

влияние върху спонтанното движение на въстаналите маси, върху

техните акции, както и върху всички революционни мерки, набелязани от делегатите и техните комитети по искане и под контрола

на тези маси.

Едновременно с това, тази организация ще бъде страшен и без-

пощаден отмъстител за враговете на свободата.

Такава е единствената цел на членовете на интернационалното

братство.

Следователно, тази организация няма за задача само подготовката

на революцията, тя трябва да се съхрани и по време на революци-

ята, за да може, като действа в средите на въоръжения народ,

да замени с него всяко правителство или диктатура.

Цялата многовековна политическа история на човечеството е доказателство, че всяко правителство, всяка власт, по необходимост

задушава революционните движения на масите или спира революцията на полупът, за да завърши с въстановяване на държавността, тоест на бюрокрацията, на експлоатацията, на военния и полицейски гнет, водещи до ново класово владичество.

Затова, интернационалните братя трябва да се сплотят още

по-тясно на втория ден на революцията, за да организират и за-

силят анархията и страшния взрив на революционната стихия,

като се ръководят от инстинкта на масите. Интернационалното братство трябва да постави върху революционното движение

във всички страни печата на всеобхватността, да му придаде све-

товен характер вън от който нито едно национално или рего-

нално движение не може да се задържи и неизбежно ще аборти-

ра.

Само по този начин може да се навдигне непобедимата революционна вълна, която да залее и разруши всички изкуствени държавни граници и да съедини в едно пролетариата от всички страни в

името на народните искания, за да се положат основите на вели-

кото отечество на световната революция срещу единствената

чужбина и единствения враг – световната реакция .

Тази революционна сила ще обяви война на живот и смърт на

световната реакция и не ще престане да бъде войнстваща и раз-

рушителна, докато някъде на земята продължават да същест-

вуват неравенството, гнетът, деспотизмът и експлоатацията,

слугите и господарите.

Организацията, в която ви зовем, няма никаква друга цел, освен под-73


готовката и организацията на социалната революция, така както

тя е дефинирана в нашата програма, с изложените в нея отхвърлящи и утвърждаващи практически мерки .

Никога и под никакъв претекст тя не ще позволи да бъде увлече-на от водещите към тържеството на реакцията моментни опортюнистически съображения, сметки или т. нар. благоразумие, което се проповядва от дребнобуржоазните и буржоазни псевдореволюционери. Нашата пропаганда, акции и организация трябва винаги

и навсякъде да бъдат в унисон с нашата цел. Ние сме сред народа

и сме длъжни да вървим напред, без да позволим да бъдем отклоне-ни от своя път – за нищо на света и от никого! Ние никога не ще

подадем ръка на друга революция, освен на нашата. Ние никога

не ще сключим съюз с направления, които са й противоположни

или дори само различни от тези, които произтичат от нашата

програма.

Ние ще оставим буржоазните “революционни” партии да вършат

своето дело и всеки път, когато това е възможно, ще се възполз-ваме от създадената от техните брожения и борби обстановка, без да им подаваме ръка – нито пряко, нито косвено! Всяка сделка и

сговор с тях са абсолютно забранени за нас! Ние не ще позволим

на никой индивид, принадлежащ на чужди партии, да проникне

в нашата “светая светих”, нито да упражни и най-слабо влия-

ние върху народните маси, защото всяка друга цел и направление,

различни от нашите, може само да заблуди, дезориентира и под-

веде масите, тласкайки ги към действия, враждебни на собстве-

ните им интереси.

Ние не ще приемем никога сред себе си тези, които не са се отказали

от буржоазните си привички; които са радикални и революционни, само защото днес това е мода. Даже тези, които са съгласни с нас

теоретически, но не са съумели да се откъснат от господарското

или еснафското си славолюбие, самолюбие и честолюбие, ще останат чужди за нас. Ние ще ги следим зорко, защото те са по-опасни

от когото и да било. Действията ни срещу тях трябва да бъдат

най-енергични. Ние ще ги разобличаваме навсякъде и винаги, като

смъкваме лъже-революционните им маски и ги показваме на на-

рода в тяхната истинска светлина. Ние ще ги покрием с позор, от

който никога не ще се очистят.

Наш брат може да стане само този, който е подложен на пре-

следвания и гнет, който е останал бездомен и безприютен, как-

то сме самите ние, и не е капитулирал пред тихия или открит

терор или глада, на който са го подложили властниците и капи-

талистите!

Истинската, единствено легитимна революция не е онази, която

74

води до политическия триумф на една или друга партия, клика или

личност, а тази, чиято цел е пълното социално освобождение на

масите. Такава е нашата единствена цел и всяка друга револю-

ция, еволюция, реформа или трансформация и мутация са й аб-

солютно враждебни, тъй като те могат само да забавят социал-

ната революция. Затова всеки от нас, който подаде ръка на една

друга революция, ще бъде считан за предател спрямо нашата.

Ако сме осъдени да чакаме, нека имаме честността, куража и мъ-жеството да чакаме. Революциите не трябва повече да се правят

за удовлетворяване на щеславието, властолюбието или алчността

на всевъзможни „революционни вождове” и мафии, а за реалното

освобождение на трудовите маси. За да триумфира социалната

революция, масите трябва да се подготвят, да се вдигнат и да я

извършат. Нека бъдем търпеливи в очакване на времето, когато

пролетариатът ще превърне в развалини всяко царство на господари и роби, и нека всеки ден и всеки час работим енергично и честно

за приближаването на това велико време !

Нашата революция, по самата си природа може да бъде само

световна. Но определени страни, поради особеностите на своето

историческо, географско, икономическо и политическо положение, са по-предразположени и способни да я започнат, отколкото останалите. Поради това интернационалните братя (без да пренебрег-ват в никакъв случай работата и пропагандата си в другите страни) трябва да концентрират по-голямата част от своята енергия

върху страните, които са “привилегировани” от гледна точка на

революционната перспектива. Започне ли веднъж революцията в

тях, те трябва да създават огнища на революционната пропа-

ганда за борба във всички останали страни!

От само себе си се разбира, че първата страна, която ще има

щастието да извърши победоносна революция, незабавно ще се

превърне в център на тази интернационална пропаганда. В нея

ще се създаде комитет за революционна пропаганда, съставен от

интернационални братя, на които членовете на нашето братство

във въстаналата или въстаналите страни, ако са няколко, ще имат

незабавния и неотменен дълг да окажат всякаква помощ и средства, необходими за тържеството на революционната анархистическа пропаганда. Помощ не само с материални и морални средства, но и с действия.

Когато социалната революция избухне в дадена страна, не само, че

не е необходимо революционерите от другите страни да формират

и изпращат легиони, но повече от всеки друг път трябва да останат и да активизират работата на революционната организация

при тях, тъй като е очевидно, че не с формирането на няколко

75


чуждестранни легиона, а само с едновременния подем и въста-

ние в собствените им страни могат да окажат ефикасна помощ

на страната, извършила революцията!”

В една по-късна редакция на програмата на Интернационалното

Братство Бакунин посочва, че тази организация има за цел не само

да подготви себе си и масите за революцията. “Тя трябва да се съх-

рани по време на войната на класите, за да замени със своето ко-

лективно, строго солидарно и тайно присъствие и действие сред

масите, всяко правителство или всяка официална диктатура,

която не би пропуснала възможността да задуши революцион-

ното движение и да пристъпи към реконструкция на политиче-

ската държава с нейната ръководна роля, осъществяваща опека,

експлоатираща и угнетяваща бюрократично и военнополицей-

ски трудовите маси, тоест водеща неизбежно към реставрация

на господството на буржоазията в нова форма”.

За съжаление, това забележително предупреждение, относно бъдещите революции остави глухи нашите другари по време на Руската

и Испанска революции и освен, че платиха скъпо, те съдействаха за

нанасяне на най-тежкия удар върху световното анархистическо движение.

Нека подчертаем още веднъж мисълта на Бакунин за необходимостта от организация, осъществяваща своята критична и бдителна дейност спрямо силите на реставрацията по време на и след социалната

революция!!!

В същата програма, малко по-надолу Бакунин формулира висшия

закон на своята организационна дейност: “Винаги и навсякъде

колективната мисъл и действие трябва да заменят всякакви ин-

дивидуални инициативи”, “в социалната революция ще има мяс-

то само за колективната мисъл, воля и действие”. (Архив Артур

Ленинг, том 6, cтр. 184-197 и 368-370.)

В заключение, Бакунин пояснява, че осъществяването на подобна

програма не е предстоящо: “Ние знаем добре, че за да се осъщест-

вят само нейните основни пунктове, са необходими поне 50, а

може би и повече от 100 години… ние… сме основали организа-

ция за дълъг период, която ще ни надживее и която ще бъде раз-

пусната само тогава, когато цялата програма на революцията

бъде изпълнена в планетарни мащаби”. (ББП - стр. 238)

ТАЗИ ГЛАВА ЩЕ ЗАВЪРШИМ С два документа, “ЧЕРВЕНИЯТ

АФИШ” И ПРОГРАМАТА НА ФЕДЕРАЦИЯТА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМУНИ писана от Бакунин по време на първия

френски опит за превръщане на френско-пруската война в Социална

революция.

76

ЧЕРВЕНИЯТ АФИШ, разлепян по стените на Лион :

République Française

Fédération Révolutionnaire des Communes

В тежката ситуация, в която се намира страната, безсилието на

официалните власти и безразличието на привилегированите класи

изправиха френският народ до ръба на пропастта.

Ако народът, организиран революционно, не побърза да действа, неговото бъдеще е изгубено, революцията е изгубена, всичко е изгубено. Вдъхновявайки се от необятната опасност и считайки, че

отчаяното действие на народа, няма да се забави нито за миг, делегатите на федерираните комитети за спасение, на заседание на

Централния комитет за спасение на Франция предлагат да се приемат незабавно следните решения:

Член 1. – Станал безсилен, административният и правителствен

апарат на държавата, се премахва. Народът на Франция взема в

свои ръце съдбата си.

Член 2 - Всички наказателни и граждански съдилища са отмене-

ни и заменени от правосъдието на народа.

Член 3 - Плащането на данъци и ипотеки е спряно. Данъкът се заменя с вноски на обединените общини, взети от богатите класи

пропорционално, съобразно нуждите за спасението на Франция.

Член 4 – Държавата, бидейки унищожена, не може да се намесва

повече в плащането на частните дългове.

Член 5 - Всички съществуващи общински институции са премах-нати и заменени във всички съюзни комуни от комитети за спасението на Франция, които ще упражняват всички правомощия под

непосредствения контрол на въоръжения народ.

Член 6 - Всеки департаментален комитет ще изпрати по двама

делегати в центъра, за да се формира революционния конвент за

спасение на Франция.

Член 7 – Този конвент трябва да се събере веднага в комуналния съвет на град Лион, който, бидейки втория по големина град на Франция, е в състояние да осигури енергично отбраната на страната.

Този конвент, поддържан от целия народ, ще спаси Франция.

НА ОРЪЖИЕ !!!”

*) ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИМАТА, подписали тези решения на Революционната федерация на комуните и посочени в червения афиш са: Aлбер Ришар, Михаил Бакунин, Гюстав Вайтe, Йожен Бертран, Се-нес, Луи Паликс (Лион), Район (Taртар), A . Бастелика (Марсилия), Дюпен (Сент-Етиен) и др.

В “Червения афиш” личат концесиите, които Бакунин е направил

на “съюзниците”, с въвеждане на разни “Централни и др. комитети

77

за обществено спасение”, на “Революционни конвенти” и т.п., на-помнящи годините около 1793-а от времената на “Великата френска

революция”. Той е разчитал, че развитието на Социалната революция в ширина и в дълбочина през следващите дни и седмици

ще ги помете.

За “компенсация”, разлепеният по стените на Лион, “Червен афиш”

е бил придружен от ПРОГРАМА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ФЕДЕРАЦИЯ НА КОМУНИТЕ, чийто единствен автор е Бакунин:

“Чл. 1 - Революционните Комуни на Париж, Лион, Марси лия, Лил, Бордо, Руан, Нант и т.н., които подготвиха и ръководят солидарно

и координирано революционното движение за събаря не на импера-торската тирания, декларират, че ще считат своята мисия за

завършена, само когато осигурят триумфа на Революци ята, чрез

прилагане принципите на равенство, които те изпо вядват.

За тази цел те се обединяват федеративно и декретират следното:

Чл. 2 - Считайки, че режимът на политическа тирания и икономическа експлоатация, под който Франция живя до днес, поставя

владелците на общественото богатство в крайно ненормалното

от гледна точка на справедливостта, привилегировано положение

и съсредоточава абсолютно незаконно властта в техни ръце, Фе-

дерацията на Комуните ЕКСПРОПРИИРА цялата дър жавна и

частна собственост, всички предприятия, земи, движими и не-

движими имущества върху територията на френската Репуб-

лика.

Чл. 3 - По същите мотиви, посочени в предишния член, всички задължения, ипотеки и договорни ангажименти, поети през предишните режими, включая и така нар. обществени, облас тни и общински

дългове СЕ ОБЯВЯВАТ ЗА АНУЛИРАНИ.

Чл. 4 - Считайки, че предаването в наследство на каквато и да е

собственост е източник на неравенство и подхранва духа на егоизъм и зоологически индивидуализъм, които дават предимство на

интересите на неколцина пред общите, НАСЛЕДСТВЕ НОТО ПРАВО СЕ ОТМЕНЯ.

Чл. 5 - Считайки, че основа и цел на всеки декрет, мо же да бъде

само обикновената човешка справедливост и интере сите на трудовия народ, всички досега действащи закони, кодекси, декрети и

административ ни разпоредби, останали от миналите режими,

СЕ ОТМЕНЯТ.

Чл. 6 - Действащата до днес данъчна система, която е последица

от предишното законодателство и не е нищо друго освен узаконе-но, насилствено ограбване и заробване на работниците и селяните, в полза на експлоататорските класи и тяхната държава, СЕ ОТ-78


МЕНЯ НАПЪЛНО.

Чл. 7 - Всички правителствени, съдебни, администра тивни и пр.

чиновници на съборената държавна власт, с кои то са препълне-

ни министерства, учреждения, трибунали, кан целарии, бюра и

т.н., както и всички видове полицаи и жандарми, независимо от

техния ранг и тип СА УВОЛНЕНИ.

Чл. 8 - Сухопътните и военноморски поделения на армия та СЕ РАЗПУСКАТ, а офицерският им кадър СЕ УВОЛНЯВА. Този декрет

не се отнася до частите на армията, които са окупира ли колони-ите. Тяхното положение и статут ще бъдат определени по-късно.

(sic!!!)

Чл. 9 - Считайки, че организациите на различните култове (църкви

и т.н.) поддържат невежеството и суеверието сред народа и по

този начин го подготвят духом да понася и поддържа деспо тизма

на властниците и експлоатацията на собствениците, религиозни-

те култове СЕ ОТМЕНЯТ, а тяхната йерархия се ЛИШАВА ОТ

ФУНКЦИИТЕ И ИМУЩЕСТВАТА СИ.

Чл. 10 - Всички религиозни асоциации, брат ства, монастири (мъжки и женски) и общности СЕ РАЗТУРЯТ, а имуществата СЕ КОНФИСКУВАТ от Федерацията на Комуните.

Чл. 11 - Тези, които ще се опитат да укрият, да откраднат или да

отнесат, изцяло или на части, кон фискуваните имущества със себе

си в чужбина, ще бъдат третирани КАТО КРАДЦИ.

Чл. 12 - Отнапред е произнесена СМЪРТНА ПРИСЪДА сре-

щу всички, които ще се опитат, чрез каквито и да е маневри и

действия да попречат на дейността и функционирането на ре-

волюционните комуни, или да възстановят коя и да е от СЪБО-

РЕНИТЕ И ОТМЕНЕНИ ИНСТИТУЦИИ на държавата.

Чл. 13 - Революционните Комуни ще изпратят свои деле гати, навсякъде, където това се окаже необходимо - било за да конститу-ират нови комуни, било да организират масите, за да се изпълнят

обнародваните декрети.

Чл. 14 - Революционните Комуни и техните делегати ще приемат

и разгледат всички предложения или възражения, които са събрали

поне 100 подписа на граждани и гражданки. Но ще им се дава ход, само ако те не са от естество да спъват развитието и приложението на революционните принципи на РАВЕНСТВО И СВОБОДА.

Чл. 15 -За улеснение изпълнението на тези декрети, се конституира

постоянна революционна милиция, която рекрутира своите чле-

нове на базата на доброволността сред граждани от двата пола

и всички възрасти, годни за тази задача, за един срок ненадхвърлящ шест месеца. Уволнените от армията войници и подофицери, желаещи да се ангажират в революционната милиция, ще бъдат

79

улеснявани. За да бъдат приети офицери от националната гвардия, изявили същото желание, трябва да представят неопровержими

доказателства за своята преданост към каузата на Революцията.

МЕРКИ, ПРЕДШЕСТВАЩИ И ПОДГОТВЯЩИ РЕВОЛЮЦИЯ-

ТА:

А) Революционните Комуни ще излъчат Комисии, натова рени с реорганизацията на труда.

Б) Тези Комисии ще предоставят в ръцете на работниците или

на техните асоциации всички материали и средства, необхо дими

за производствената им дейност. Тази мярка ще се разпрос тре не

само върху работниците от индустрията и земеделието, но и върху

всички лица, които искат работа.

В) Обмяната ще бъде напълно свободна: ще бъдат създа дени общи

магазини и депа във всички населени пунктове, където производите-лите ще могат да получават възнаграждения за своите продукти, чиито размер и естество ще бъдат съгласувани и фиксирани впоследствие.

Г) Всички средства за производство и материали, връчени на асоциациите или на отделни трудещи се, са вписани в кому налните регистри и в тези на Комисиите по труда. Тяхната приро да, стойност, мястото, където се намират (употребяват), името на този или на

тези, които ги държат, ще бъдат изрично и точно регистрирани.

Д) Със стойностите и продуктите, които асоциациите или отделни индивиди произвеждат с труда си, те могат да разполагат напълно свободно чак до оттегляне на 2/3 от сдружилите се членове

за дадено производство или до разтурянето й, в случай на асоциация, и до смъртта си, в случай на индивидуално производство.

80


ГЛАВА IV


ЗАРАЖДАНЕ И КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПАРАЗИТИЗМА. СЪЩНОСТ НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ДЕЛО. АНАРХИЯ ИЛИ ДИКТАТУРА.

Анализирайки зараждането и развитието на паразитизма исторически до съвременните му държавни форми, в хода на своето блестящо изложение, Михаил Александрович е направил две забележителни открития. Това са: законът за неадитивност на кумулацията

(законът за неравенството между сумата от действията на отделните компоненти и сумарния резултат от кумулацията, т.е. резултатът

от общото действие на силите им) и второто откритие - заговорът, като основен фактор при утвърждаването на паразитизма.

Да допуснем, че пред нас е човек, който не приема паразитното устройство на света. Ето как разсъждава Бакунин: “… ако аз съм си

поставил за цел сам, без всякаква връзка с някой, който възнамерява

да промени съществуващия порядък, само защото на мен и само на

мен единствен той не се харесва – аз бих бил дурак. Ако бихме се събрали 10, 20, 30 души с еднаква цел, то това би било вече значително по-сериозно от всяко мое индивидуално усилие, не само защото

сумата от няколко единици винаги е по-голяма от единицата… - но

затова, защото, когато десет или повече души съединят своите

усилия за постигане на обща цел, между тях се заражда нова сила, далеч превъзхождаща простата аритметична сума от техните

частни/индивидуални усилия.” (Б-ФСП, стр. 151 - 152) От тук и изводът, че кумулацията е неадитивна величина. И веднага

следва формулировката на основния фактор на паразитогенезата –

заговорът на паразитите: “… в разглеждания от мен случай действа, тоест се създава нова сила… заговорът (и последващото го непременно създаване на план за действие, а след това и на най-доброто разпределение и механично или пресметнато структуриране на

немногочислените сили, съобразно създадения план). Работата е в

това, че откакто съществува политическата история, във всички

страни… цялата сума на обществените сили се е разделила на два

главни противоположни един на друг разряди: На маса от несъзна-телни, инстинктивни, традиционни, като че ли стихийни и съвсем

неорганизирани, макар и пращящи от живот сили, и на втора, не-

сравнимо по-малка сума от съзнателни, сговорили се и обединили

81


се преднамерено силите си, които действат по определен план,

съобразно който са се организирали механично. Към първият разряд принадлежи цялата многомилионна маса на народа, едно значително болшинство от образованото и привилегировано съсловие

и даже цялата нисша бюрокрация и войска; макар последните две

съсловия (бюрокрацията и армията) по своята същност, по изгоди-те от статута си, по целесъобразността и механичното устройство, да принадлежат повече или по-малко към втория разряд, чийто център е зает от правителството. С една дума, обществото е

разделено на малцинство, съставено от експлоататори и от огромната маса, съзнаваща или не, на експлоатираните.” (Б-ФСП, стр.

151)

Върху примера на Русия, Бакунин ни показва моделът на йерархическото и паразитно устройство на света: “… селският народ и еснафите са чисти представители на експлоатираните. Над тях се

извисяват един над друг цели обществени слоеве, които, колкото са

по-близко до народа, толкова повече принадлежат към разряда на

експлоатираните и толкова по-малко са експлоататори. Колкото

са по-отдалечени от него, толкова в по-голяма степен принадлежат към експлоататорите, бидейки сами експлоатирани. Така у

нас, над селячеството и еснафството се издига в селата слоят на

кулаците, а в градовете – търговските гилдии, без съмнение, екс-плоатиращи народа, но на свой ред - експлоатирани от най-едрите

търговци, от духовенството, от дворянството и най-вече от висшите правителствени чиновници. Същото може да се каже и за

нисшето духовенство, подяждано от висшето и за дребното и дори

средно дворянство, все повече ограбвано от една страна от едрите земевладелци, а от друга – от висшата държавна бюрокрация

и от придворната аристокрация. Самата бюрокрация и армията

представляват най-странна смесица от страдания и от дейност в

полза на експлоатацията, при което колкото са по-ниско, толкова

по-големи са страданията им, и колкото са по-нависоко, толкова

повече действат съзнателно за укрепване на паразитизма. На самия връх на тази социална пирамида се намира малочислена група

от най-съзнателните експлоататори: Централната власт - преди

всичко императорът със своя августейший дом, своите министри, генерал- и флигел-адютанти, всички висши чинове във военното, в

гражданското и в духовното ведомство, а под тяхното висше “покровителство” е цялото богатство, или по-вярно цялата народна

мизерия”. (Б-ФСП, стр. 152)

Анализирайки демографската и стопанска статистика, Бакунин стига до извода, че “от 70 милиона жители са осчетоводени 200 хиляди истински злостни експлоататори така, че на една експлоа-82


таторска “душа” се падат по 350 експлоатирани”. (Б-ФСП, стр.

153) Естественно възниква въпросът: “Защо в държавата 200 000

човека могат безнаказано да експлоатират 70 милиона?” - макар

физическата сила, и природният ум у тях да е повече отколкото

в първите, но те имат едно огромно преимущество пред народа: образованието.

Защото малцинството е образовано. Но защо огромното мнозинство не е образовано? Затова ли, защото малцинството е по-способно за образование, отколкото мнозинството? Не! Образовател-ната способност на народа е несравнимо по-голяма, отколкото тя

е в малцинството”. Значи действат други причини. “Причината

е една и тя е известна на всички: малцинството се е намирало и

продължава да се намира в такова положение, че образованието е

достъпно само за него, а за народните маси – не е. Кога е възникна-ло това статукво? И на какво се базира? На заговора. Всички дър-

жави, сегашни и минали са имали като свое главно и неотменно

начало заговора”. (Б-ФСП, стр. 154) Разбира се, такова мощно средство на социалната анестезия, каквото

е религията, не може да бъде главната причина, тъй като тя е само

начин за зомбиране на експлоатираните народни маси в еднородно

духовно състояние, при което логиката на тяхното поведение е пред-сказуема, а самите те лесно манипулируеми. Религията и народното

невежество са синоними за Бакунин. “Но за това, щото глупостта

да стане експлоатируема, е необходимо непременно да се намерят

експлоататори, които сговаряйки се помежду си, създават ДЪРЖАВАТА”. (Б-ФСП, стр. 154) {NB: За сега оставяме открит въпроса: Има ли разлика между тези експлоататори и сговорилите се марксленински “революционери”, които в началото на ХХ век, създадоха

диктатурата “на пролетариата”?}

Михаил Александрович рисува не без хумор паразитогенезата:

“Вземете сто дурака, между тях непременно ще се намерят неколцина по-смислени, които макар и глупави, но бидейки по-малко

глупави от всички други, по-най-естесвен начин ще станат лидери

и в това им звание или по-скоро положение, отначало те ще се борят един срещу друг, докато не разберат, че така се унищожават

взаимно, без всяка полза за себе си и за това, което им се струва

кауза. Проумявайки това, те ще се стремят към обединение; вероятно не всички ще се обединят, но ще се разделят на две или три

групи, на два, на три заговора, клана или партии. Между групите

по необходимост ще започне борба, в която всяка ще употребява

всички възможни средства: и услуги, и подкупи, и измами, и разбира

се – религията, за да привлекат на своя страна народната маса, тоест всички останали дураци. Ето ви и началото на държавниче-83


ската експлоатация. Накрая, една партия (най-обширният и умел

заговор), побеждавайки всички други, ще се възцари и ще създаде

правилната държава. Победата ще привлече по естествен начин

мнозина от победените на страната на победителите, и ако побе-дилата партия е достатъчно умна, то тя охотно ще ги приеме в

своята среда, ще им окаже всяко уважение и ще даде всякакви обла-ги на най-влиятелните и най-силните от партиите на победените, разпределяйки ги според специалните им знания, тоест според тези

методи и средства, към които са привикнали или са прибягвали по

наследствен приом, за едно повече или по-малко съзнателно екс-плоатиране на всички останали дураци – раздавайки кому попство, кому болярство, или сергия в търговията. По такъв начин, се създават държавните съсловия и държавата е напълно готова. Една или

друга религия ще обясни после на дураците, тоест ще обожестви

свършения факт на насилие и със самото това ще постави основите на така нареченото държавно право”. (Б-ФСП, стр. 154 - 155) Постепенно, както самите експлоататори (по рождение или по наследствено положение) “започват сериозно да си вярват в своите

исторически или от рождение права”, така и експлоатираните по

силата на анестезиращото действие на “злоумишлени религиозни

учения” и по традиция, също започват да вярват в правата на своите

експлоататори и мъчители.

С развитие на паразитогенезата, предумишленият заговор се концентрира все повече в ръцете на върховното правителство, чиято главна

задача става повишаване ефективността на експлоатацията на мнозинството и надеждната стабилизация на паразитизма. Последната

се свежда, както вече бе отбелязано, до умението да се зомбира съзнанието на масите в невежеството и те да се анестезират при експлоатацията им. При такива методично и целенасочено създавани

условия, процесът на пробуждане на “разумното съзнание в народа”

е необикновено забавен.

Бакунин отбелязва две главни причини за това забавяне: “Първо, народът е смазан от тежката работа и от още по-тежката грижа за насъщния. И второ, от самото свое социално и икономическо положение, той е обречен на невежество”. (Б-ФСП, стр. 156) Последното му “пречи да осъзнае ролята на своята повсеместна

солидарност и своето грамадно числено превъзходство; пречи му

да се сговори и да създаде организацията на бунта против ор-

ганизирания грабеж и потисничеството – против държавата”.

(Б-ФСП, стр. 156)

Тъй като е невъзможно да се потисне напълно естествения процес

– той може само да бъде забавян или активиран – то в хода на своя

генезис, паразитните системи постоянно са разтърсвани от народни

84

бунтове с различна сила “по социалната скала на Рихтер”...

Перманентният заговор на експлоататорите и перманентният бунт

на експлоатираните са два взаимносвързани процеса. Но първият

потиска втория процес, защото обладава едно голямо преимущество

организираността: “в народа има достатъчно стихийна сила, …

но тя е лишена от организация, поради което не е истинска сила.

Тя не е в състояние да издържи в една дълга борба против много по-ограничената, но добре организирана сила на малцинството.

Върху това безспорно преимущество на организираната сила над

стихийната, е основано цялото държавно могъщество. Затова,

първото условие за народната победа – това е организацията на

народните сили”. (Б-ФСП, стр. 170) Но това не може да се направи без заговор – този път народен. В оси-гуряването на тези два момента – на народният заговор и организацията на народните сили - се състои “неотложната работа”

на всеки революционер от бакунински тип.

И така, следва да отдадем дължимото на бакуниновия интелект и да

обобщим резултатите в този раздел, като отбележим, че на Михаил

Александрович принадлежи приоритета на такива открития, като:

- възгледът върху историята, като перманентен заговор на паразитите;

- заговорът като фактор на генезиса на възпроизвеждащия се паразитизъм, т.е на класите;

- държавата като демиург на- и резултат от паразитизма;

- революционната идея за контразаговора на масите: на организирания заговор на угнетителите трябва да бъде противопоставен и може

да го преодолее само такъв организиран заговор на угнетените, тоест

контразаговор;

ИЛИ ДО ТУК ИМАМЕ ВЕРИГАТА: ПАРАЗИТИЗЪМ -> ЕКСПЛОАТАЦИЯ -> НАСИЛИЕ -> СЪПРОТИВА -> ОРГАНИЗИРАНО НАСИЛИЕ -> ДЪРЖАВАТА;

ПАРАЗИТИЗМЪТ + ДЪРЖАВАТА = КЛАСОВОТО ОБЩЕСТВО

С НЕГОВИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ -> КЛАСОВА БОРБА -> СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.

- неадитивност на кумулацията на човешките усилия.

Вследствие на това балансът на обществените сили ще се промени в

полза на експлоатираните и потисканите, и такава паразитна форма, като държавата ще рухне под напора на кумулативната стихия на

ограбваните и угнетяваните маси.

Задачата за осъществяване на контра-заговора на народните

маси и кумулацията на тяхната енергия по време на бунта, Бакунин възлага на революционерите. В това, според него, се състои

истинската революционна дейност”.

85

ГЛАВА V


ИДЕЯТА ЗА КОНТРАЗАГОВОРА

Всъщност думата е за тайната конспиративна или нелеална организация. Ще я поясним с един елементарен пример: ако на карти играят двама силни играчи, но играта на единия е скрита, а на другия

открита, - кой ще спечели? Разбира се, първият. Мисълта на Бакунин

е проста: на тайния заговор на паразитите трябва да се противопостави също таен антипаразитен контразаговор. Напълно възможно е схемата на организация на такъв таен съюз да е започнала да

се оформя у Михаил Александрович едва в 1864 г. “и да са й оказали

известно влияние италианските карбонари или мацинистките организации в Италия”, както твърди Пирумова (ББП - стр. 237). Други

считат, че той е ползвал схемата на масоните, но следва да се отбележи, че корените на тази негова идея се откриват много по-рано. В

един откъс от писмо на Бакунин до брат му от 1845 г. той пише:

“... Не говорете напразно: научете се да надхитрявате вашите врагове и да ги бийте със собствените им оръжия...” (ББП - стр. 77) Между другото, по въпроса за конспирирането Бакунин се е разми-навал напълно със създателите на Международната Работническа

Асоциация (МРА): Маркс, Енгелс и с техните “марксисти” в първия

Интернационал. От позициите на гореизложеното МРА е играла ролята на фискална, синдикална организация и, така да се каже, вследствие своята откритост - на международен... доносник. Нали апостол

Павел е казал: “Ако не можеш да подтиснеш движението, трябва

да го възглавиш.”

Естествен и логичен е опитът на Бакунин да използва мрежата на

МРА за своите революционни цели: да внедри в откритата организация, своя тайна - Алиансът. Както е известно, световната икономическа криза от края на 50-те и началото на 60-те години на ХIХ

век породи естествено оживление в международните работнически

среди с тенденция към обединение, резултат от което бе създаването

на МРА. Нейните учредители открито, на всеуслущание – така да се

каже пред целия свят – прокламираха принципите и целите на първия

Интернационал. Трудно е да се прецени какво доминира в замисъла

на цялото това предприятие – легализацията или легавизацията (доносничеството), но неговите отци-учредители заявиха гръмко, че то

е “основано, за да служи като център за връзка и за сътрудничест-86


во между работническите организации и съюзи, съществуващи в

различните страни и преследващи обща цел, а именно защитата, развитието и пълното освобождение на работническата класа”.

(Маркс и Енгелс, том 16, стр. 12 = МЕ, т.16, стр. 12) Рожденната дата на МРА е 28.09.1864 г., а месторождението - Лондон. Но откритостта на борбата беше постулирана от отците-класици

още през 1848 г. в техния “Манифест на компартията”. Тогава те

обявиха твърдо, че е настъпило време “да изложат открито пред

целия свят своите възгледи, цели и стремежи…”

Що за страст към легалност? На психологическия фон на това явление обръща внимание Михаил Александрович, който е и превода-чът на “Манифеста” на руски. Не без сарказъм, той пише за такива

открити борци: “…непоправими доктринери, наричащи себе си свободни мислители… в по-голямата си част те са щеславни егоисти

и страхливци, негодни като революционери. По своето положение, принадлежат към слоевете на интелигенцията и треперят за ком-форта и за тънкото изящество, за умствено-щеславното наслаждение, с което е препълнен мозъка им. Те разбират, че народната

революция по същество и по самата си цел е груба и безцеремонна, и

няма да се спре пред разрушението на буржоазния бит, в който са се

настанили така удобно, и затова, освен че съвсем не възнамеряват

да възбуждат срещу себе си негодуванието на по-малко либерални

и смели, но все таки скъпоценни покровители, приятели и колеги по

образование, по житейски връзки, по финес и удобства, нито да си

навлекат онези неприятности, които са свързани с честното слу-жене на революционното дело. Те просто-напросто не искат и се

страхуват от такава революция, която би ги смъкнала от пиедестала на който са се покатерили, лишавайки ги от всички изгоди на

сегашното им привилегировано положение”. (Б-ФСП, стр. 513) Характеристиката на кабинетните легални и открити “борци” е точна. Що се отнася до доносничеството, по същество, то не се променя

от това дали доносникът го прави съзнателно или не, ръководен от

благи намерения. Резултатите от тези две разновидности на социо-или полицейския “мониторинг” са еднакви – контрол, манипулируемост и крах на всяко начинание в работническото движение, на всеки

опит на тази безжалостно експлоатирана класа да се освободи, тъй

като нейните добронамерени и доброжелателни вождове, кабинетни

революционери и открито-борчески доносници ще го разтръбят веднага гръмогласно.

Да се държи врагът постоянно в информационен вакуум, относно

нейните истински намерения, това е тактиката на действителната

революционна организация. Предлагайки глобалната идея за таен, антипаразитен контразаговор Бакунин е разбирал категорично пре-87

имуществата му, пред шумната откритост, прилягаща повече на ре-кламно международно шоу, отколкото на безпощадна класова борба.

Марксистите “считат, че да крият своите възгледи и намерения е

презрително”. Нека, това е тяхна лична работа. Те заявяват открито, че целите им могат да бъдат достигнати “само по пътя на насил-ственото събаряне на целия съществуващ обществен строй” – да, това е така, но с други методи и с друга организация – тайна, революционна, която ще бъде истински помощник, повеждайки въстава-щите маси.

В началото на ноември 1864 г. (преди да е изсъхнало мастилото на

Временния Устав и Учредителния манифест на Интернационала) Маркс и Енгелс узнават за пристигането на Бакунин в Лондон. За

тях е било съблазнително да опитат да използват тая харизматична

личност за своите цели, например за пропагандиране на съставени-те от тях концептуални документи на МРА в Италия. Срещата се

е състояла на 3.11.1864 г. и когато всемирноизвестният славянофоб

(Карл Маркс) разкрива картината на широкото международно работническо движение пред великия руски революционер, Михаил Александрович разбира, че точно това е от което се нуждае. Още преди

тази среща, дошъл до мисълта за необходимост от създаване на таен

международен съюз на революционерите, Бакунин узнава от Маркс, че нещо подобно има вече в суров вид. Необходимо е да се използва

тази международна “визитна картичка” за истинските революционни цели: да осъществи, с помощта на МРА, своя гигантски замисъл, съгласно който цялият свят, първоначално поне страните в Европа, ще бъдат покрити с “мрежа от строго законспирирани клетки на

Международния таен съюз за освобождение на човечеството”.

(ББП - стр. 233)

Разбира се, Бакунин не съобщава нищо подобно на най-великия “открит борец”, обратно, той се съгласява с всички програмни положения на МРА, дело на двамата “класици”, и дори обещава да работи

в съответствие с тях “неуморно”. И действително, връщайки се “у

дома” Михаил Александрович се заема веднага, с удесеторена енергия “без да скръства ръце”, да осъществява своя глобален проект.

Първи негов вариант е създаването на “Интернациналното братство”, чиято програма Бакунин поправя, допълва, прередактира многократно. Изпращайки последната й версия на Херцен и разказвайки

пътьом за структурата на своя таен международен съюз, той пише

през април 1866 г.:

“След тригодишна нелека работа, аз постигнах положителни резултати. Ние имаме приятели в Швеция, в Норвегия, в Дания; имаме

ги в Англия, в Белгия, във Франция, в Испания и в Италия; има поляци

и дори няколко руснаци... Целият народ, особенно в Южна Италия, 88

се стича масово към нас, и бедата не е в материала, а в броя на об-разованите хора.” (“Писма на Бакунин до Херцен и Огарьов”, под

редакцията на Драгоманов = ПБХО, стр. 278 – 279)

На следващия етап от реализацията на своя замисъл, встъпвайки в

Женевската секция на МРА през юли 1868 г., Бакунин събира своите “братя” и им предлага да основат нова организация – “Съюз на

социалистите-революционери” (ес-ери), с който да влезнат в МРА

с правата на самостоятелна организация. Но, доколкото в последната

редакция на програмата на “Съюза” фигурират трите степени: I-ва

на интернационалните братя, II-ра на националните братя и III–тата

полутайна, полуоткрита на Международния Съюз (на Алианса за социална демокрация), това подейства алармиращо на “класиците” и

на техните привърженици, които го възприемат еднозначно, като акт

на “бакунистка контрабандна инфилтрация”, поради което “съставят постановление за отказ да признаят този Съюз”. (МЕ, т. 32, стр. 186 -187)

Маневрирайки, бакунистите обявяват, че “Алиансът на ес-ерите”

е напълно разпуснат и предлагат на Генералния Съвет на МРА да

приеме само отделните секции на Алианса за социална демокрация

в Швейцария, Испания, Италия и Франция. Въдицата е захапана и

през юни 1869 г. секциите, на маскирания съвършенно таен Съюз, се

вливат в МРА. Така Бакунистката конспиративна организация заема

изгодни позиции за себе си в Интернационала, оставайки й “само”

да реализира своята програма. Но първата реч на Михаил Александрович по въпроса за правото на онаследяване, произнесена на

Базелския конгрес на МРА през 1869 г. и намерила напълно благо-приятен отзвук сред делегатите на конгреса, продемонстрира ясно

пред марксистите, че в “тяхната организация” се е вмъкнал смъртно

опасен конкурент. Затова, между тях, в последствие, ще се разгори

истинска война не на живот, а на смърт и не толкова за единството

на работническото движение, колкото за идейната й ориентация и

непосредствените цели на Интернационала, при което от страна на

марксистите борбата приема най-безчестни и недопустими форми.

Бакунин никога не е слизал толкова ниско, отдавайки дължимото на

легалните интернационалисти за основаването и заслугите им към

делото на МРА, той заявява, че ще влезе в тази борба , “не поради

нанесените му лични обиди, а по принципния въпрос за държавния

“комунизъм”, и тогава тя ще се води не на живот, а на смърт.”

Текущата тактическа задача на Михаил Александрович е била да се

укрепи в МРА, а след това да избере удачния момент, за да съкруши

противника и “превземе” цялата организация: “Но всяко нещо с времето си – казва той - сега то още не е дошло... всички тези господа, заедно с нашите врагове, съставляват една фаланга, която трябва

89

първо да бъде разединена, раздробена, за да бъде разбита по-лесно...

Divide et impera. Ако сега тръгнех на открита война против Маркс, три четвърти от интернационалистите в света биха се обърнали

срещу нас и аз бих бил един неудачник, загубил единствената почва, върху която искам да стоя...” (ПБХО, стр. 339 – 340) Михаил Бакунин е бил абсолютно уверен в това, че само неговата програма може

да осигури живото участие и еманципацията на угнетените маси в революцията и че само “тайната, строго законспирирана организация”

може да кумулира “динамита” на този единствен, окончателен и то-тален революционен взрив. Именно тук и така, следва да се оценява

неговото историческо отстъпление, чиято цел, макар и частично, ни

показва доколко сложно е било за Бакунин да реализира практически

замисленото, за да може да премине след това към по-важните, принципни въпроси. Независимо от абсолютно неопровержимата и ясна

по същество бакунистка идея за тайния контразаговор, в историог-рафията на “революционния радикализъм” се е създало колективното и твърде превратно мнение за нейната “дълбока погрешност”.

Без да говорим за оценката на цялостната система на бакуниновите

възгледи, според която в нея доминирал по-скоро перемухинския, отколкото сериозния и близък до науката подход, става ясно, че за

мнозинството пишещи на тази тема terra bakounia не е както казват

- terra utopia, а си е чиста terra incognita. Парадоксът се заключава в

това, че тайните врагове на Бакунин го познават много по-добре от

мнозина негови приятели и спътници.

Сега ще си позволим едно “лирично отстъпление” за доизясняване

тайните на паразитологията. Ще разгледаме едно елементарно паразитно социално множество от два елемента – от експлоататор и експлоатиран. Вътрешно-системното отношение или взаимодействието

между двата елемента се базира на знаменития принцип на Хамурапи, който бил фиксиран върху един базалтов стълб още в 18-ти

век преди нашата ера. Неговата същност е следната: нуждата на тру-дещият се трябва да бъде поставена в пряка зависимост от паразита, а тази зависимост да се превърне в неизчерпаем източник на все

по-растящите нужди на трудещия се. По силата на това, механизма

на взаимодействие между двата социални полюси се опростява: по

правата връзка - от паразита към трудещия се, е необходимо да се

даде нещо, а по обратната връзка – да се вземе повече, отколкото е

дадено. Това “нещо” може да бъде жито, домашно животно, скъпо-ценности или пари. Пряката връзка се нарича кредит, а обратната

– дълг. Така построената система действа безотказно, като закрита

фугер-помпа (на фона на слаборазвитата техника през средновеко-вието, мощно и ефикасно е действала само помпата, установена в Западна Европа от известния германски търговски клан на Фугерите).

90

Тя е била неустойчива и недълготрайна, защото вследствие природни бедствия, обществени кризи, болести или смърт, производител-ният елемент не винаги е бил платежоспособен и не е можел да даде

на кредитора повече от заетото. Но, ако системата е била открита и

се е намирала в среда на себеподобни, то по силата на известния ин-теграционен ефект и целенасочено поведение, тя ще придобие едно

ново качество – способност към експанзия. Такава открита система

вече е по-жизнеспособна. Много подобни на нея паразитни множе-ства от два елемента, в чиято среда действа помпата, могат също да

се разглеждат като система. За да придобие последната вътрешна

устойчивост, тоест, за да се озове в социално равновесие, е необходимо “хармонично” взаимодействие между нейните вътрешни елементи – социални диполи.

Време е да се върнем към Михаил Александрович: в обществото

встъпва в действие и обезпечава необходимата устойчивост новия

социодинамичен фактор – заговорът на паразитите. Първо, сам по

себе си, той е следствие от формиращата се нова цялост, когато образуването на връзки между социо-диполите довежда до поява на

нови свойства в системата, които са неприсъщи за нейните отделни

елементи. От своя страна заговорът на паразитите става причина за

появата на отношения, които свързват елементите на образуващата

се нова цялост и обезпечават равновесието й. Става дума, както се

досещаме, за държавната система. Нейния структуриращ фактор е

заговорът на паразитите, за който говори Бакунин, но нека продължим по-нататъшните си разсъждения. Множеството държави, действащи в единна среда и проявяващи се в нея, като “открити” системи, имат поведение, като това на вътрешните им елементи-социодиполи.

В резултат от новообразуваните връзки между тях се стига до поява на нови свойства в системата, които са неприсъщи за отделните й елементи-държави, заговорът на паразитите се изкачва на ново

йерархично ниво и действайки в единното политико-икономическо

пространство, се облича в нова – междудържавна или наддържавна форма. Естествено, в появилата се нова цялост (каквато е например ЕС - днешният конгломерат от европейски държави) започва да

се структурира нова, вече наддържавна система. А тъй като факто-рът, който я подрежда (заговорът) е таен, то и новото образувание

придобива нова форма. В епохата на Бакунин, подобна структура

вече е била създадена (нейните корени могат да бъдат проследени

назад до ХIII век, т.е. до времето, когато в Ломбардия е въведена за

пръв път банковата система). До каква степен Бакунин е различавал

тази паразитна сакулино-(ракообразна) система, вече не е толкова

важно. Важното е, че той е определил абсолютно точно врага и също

така абсолютно точно е посочил мерките и средството за неговото

91

унищожение – контразаговорът.

Как действа злокачественото над-държавно раково новообразува-ние, каквото е една кредитно-финансова сакулина? (N.B.: Виж на

края на главата що е сакулина?) Върху цялото световно политическо

пространство е хвърлена тайна агентурна мрежа. Доколкото абсолютно затворени системи не съществуват, то с помощта на културни, търговски, дипломатически, политически и др. връзки, може да

се проникне във всяка, считаща се за “затворена” (или “независима”) държава. Ако за кредитно-финансовата сакулина, дадена държава

представлява “лакомство”, то с помощта на подкупи и чрез своята

тайна агентурна мрежа във всички сфери на властовите структури, тя придвижва “свои хора” – “отварячки”, които “отварят” държавата

и интегрират вътрешната й автархична стопанска система в “световната икономика”. За да я изядеш, трябва да я отвориш. Историята е

пълна с примери за такива “отварячки”.

Питателна среда за сакулината са парите. “Да отвориш” държавата – значи да отвориш нейната финансова система, да проникнеш

в нея и да имаш възможност да управляваш финансовите й потоци.

А по-нататък, съгласно принципа на Хамурапи, по пряката връзка

нещо ще се кредитира, а по обратната – ще се връща кредита с...

лихвата. Заработила е фугеровата помпа и платежоспособността е

потекла от държавата към джобовете на сговорилите се тайни голем-ци и хитреци. И вече не е никак важно, каква е обществената система в държавата, каква е формата на управление, какъв е режимът и

въобще какви са законите – “хуманни” или “не хуманни” – важното

е да се овладеят финансите й и да се експлоатира цялата “открита”

държава с всичките й граждани, както се… дои крава. В епохата на

Бакунин тази тайна, сакулинообразна система вече се е била развила.

Тя е исторически резултат от продължителната паразитогенеза, чийто движущ фактор е заговорът.

______________

ЩО Е САКУЛИНА? Малко ракообразно, представляващо тип па-разитираща “лепка”, която разчита на морските раци за своя растеж и процес на възпроизводство. Женската ларва на сакулина намира морски рак, пробива твърдата му външна обвивка и инжекти-ра мекото си вътрешно тяло през една от сглобките в черупката

на рака. Така тя прониква в тялото на рака и започва паразитната си дейност. Ларвата на сакулина расте вътре в него и образува

торбичка, която виси навън от тялото на рака, където обикновено

биха се мътили неговите яйца. Паразитът предизвиква безплодие у

рака и така запазва енергията, която той би използвал за възпроиз-водството си, в полза на собствения му паразитен растеж и жизнен цикъл. Инфектираните раци са неспособни да възстановяват

92

вреди по черупките си или да регенерират изгубените си крайници, като по този начин допълнително пестят енергия в полза на паразита. При мъжките раци паразитът предизвиква забележителни

промени в тялото на рака и поведението му. Сакулина изпуска хор-мони, които химически кастрират мъжкия рак, променят тялото

му, така че да изглежда като женска от същия вид, и дори карат

рака да изпълнява женските танци на чифтосване.

Мъжките сакулина намират инфектиран рак и оплождат яйцата

в торбичката на женската, висяща от коремната област на рака.

По време на възпроизводство при здрави раци, женската освобождава оплодените яйца от мътилото. Раците, които са паразитоза-разени от сакулина, извършват същото, но по недоглеждане освобождават облак от яйца на сакулина. Ракът се грижи за чуждите

яйца, както би го правил и за своето собствено поколение, и щом

ларвите се излюпят от яйцата и бъдат освободени в морето, процесът започва отначало. ЯСНО?!

93


ГЛАВА VI


ЗА МЕТОДА НА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

Бакунин и МРА са две алтернативи. Кой беше прав? Да видим как

той предлага да се води борбата с такава паразитна система и как -

марксистите, за да поставим накрая точка над въпроса: кой от тях

има право? Нека започнем с марксистите от МРА. Ето цитат, отразя-ващ тяхното ниво на разбиране на света, или по-точно – дълбочина-та на проникване в същността на паразитогенезата в ранния етап на

собственото им развитие. Той е от ноември 1847 г., в навечерието на

революционните събития:

“...В Германия е предстояща решаващата борба между буржоазията и абсолютната монархия. Но, тъй като комунистите не

могат да разчитат, че ще им се наложи да влязат в решителен

бой с буржоазията, преди тя да е постигнала своето господство,

то в интерес на комунистите е да помогнат на буржоазията

възможно най-скоро да достигне господството си, за да могат

след това, по-скоро, на свой ред, да я съборят. По такъв начин, в борбата на либералната буржоазия с правителствата, комунистите са длъжни да бъдат винаги на страната на първата, пред-пазвайки се обаче от самоизмамата, в която изпадна буржоазията

и да не се доверяват на нейните съблазнителни уверения за облаго-детелстващите ги (пост-революционни) “придобивки”. Единственото преимущество от победата на буржоазията за комунистите

се заключава:

1) в различни отстъпки, които ще ги облекчат при защитата, об-съждането и разпространението на своите принципи, с което ще

се улесни обединението на пролетариата в тясно сплотена, готова

за борба организирана класа, и

2) в увереност, че от деня, в който ще се срине абсолютизма, ще

настъпи ред на борбата между буржоа и пролетарии. От този ден

партийната политика на комунистите, ще бъде такава, каквато е

и в страните, където буржоазията вече господства. (МЕ, Избрани

произведения т. 1, стр. 94)

Под всяка критика! Да се помага на един паразит в неговата

борба със затлъстелите аристократични паразити, да се добере

до яслата на държавата, да се даде на новия паразит възможност

също да затлъстее, щото след това… да го облеят в кръв. Писал

94

го е 27-годишен, прекрасно образован млад човек. Но защо е написал тоя маразъм? Излизал е от догмата, както тревопасен динозавър

излиза от лагуната. Дословно в съзнаниего на младия човек, като

върху надгробна плоча, вече са били дълбоко инкрустирани и посту-лирани “обективните исторически закономерности на социал-фор-мационните промени и метаморфози” на обществата. Същият този

млад човек, когато става 30-годишен пише:

“Отмяната на държавата, има за комунистите само този смисъл, че тя е необходим резултат от отмяната на класите, с което

отпада потребността от организираната сила на една класа да

държи в подчинение другите класи. В буржоазните страни отмяната на държавата означава свеждането на държавната власт

до нейното ниво в САЩ. Тук класовите противоречия още не са напълно развити; класовите сблъсъци се замаскират всеки път благодарение на отлива на излишното пролетарско население на Запад; вмешателствто на властта на Изток е сведена до минимум, а на

Запад съвсем отсъства.

Във феодалните страни отмяната на държавата означава от-

мяна на феодализма и установяване на обиковена буржоазна дър-

жава…”

Тази диалектическа интерпретация на “отмирането на държавата” се

намира в статията: “За лозунга отмяна на държавата и немските

другари на анархията” от Фридрих Енгелс, писана през 1850 г.

и публикувана за пръв път в № 6 от 1927 г. на в-к “Под знамето на

марксизма”. На това французите казват “n’importe quoi” (в свободен превод – врели-некипели).

А когато в 1891 г. по-младият “класик” вече е на години, в които

се казва, че “некрологът се подава от джоба”, той заявява по повод

надвисващата над Европа Първа световна война, че “ще препаше сабята, в защита на германското отечество”.

След всички подобни салтоморталета на “научно-социалистическата мисъл”, не се иска много труд, за да се нанижат/каканижат един

след друг, с немска педантичност, редица диалектически силогизми.

Така растат логични, многокилограмови томове с хипнотичното въздействие на всички тия тонове хартия върху партийните интелигенти, в резултат на което маразмът се възприема от епигоните, като

откровение.

А ето какво, в същото време, е споделил с приятелите си, друг млад, също така добре образован руснак:

“В Москва ще бъде разбито робството на “обединените” сега под

руския скиптър славянски народи и въобще на всички славяни, а заедно с тях и цялото европейско робство ще бъде погребано навеки

под собствените си отпадъци и развалини; високо и прекрасно ще

95

се извиси в Москва, в море от кръв и пламъци, съзвездието на революцията и ще стане пътеводна звезда за благото на цялото освободено човечество”. (Бакунин, Събрани съчинения и писма. Т. 3, М., 1934 г., стр. 360.)

Чист, страстен призив за революция, вяра в Русия, като че ли без

всякаква логика…

И накрая, ето какво е написал най-мъдрият от легалните интернационалисти в своята забележителна работа “Класовата борба във

Франция от 1848 г. до 1850 г.” В нея той е дал точен анализ на политическата и обществена ситуация в образцовата страна на паразитите-лихвари. Най-напред, в самото начало, е определен еднозначно

главният паразит: “След юлската революция, либералният банкер

Лафит... отронва фразата: “От днес ще господстват банкерите...” Лафит е издал тайната на революцията. При Луй-Филип е

господствала не френската буржоазия, а само една нейна фракция - на банкерите, на борсовите и на железопътните крале, на

собствениците на каменовъглени и желязорудни мини, на горите и

свързаните с тях земевладелци тоест, т. нар. финансова аристокрация. Тя е седяла на трона, диктувала е законите в парламента, раздавала е доходните държавни служби, начиная с министри и завършвайки с продавачи в казионните тютюневи будки”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 214)

Върху примера на Франция, в брошурата е показан самият механизъм на действие на финансовата примка по принципа на Хамурапи:

“… задлъжнялостта на държавата е била в интерес на тази фракция на буржоазията, която е законодателствала и господствала

чрез парламента. Държавният дефицит е бил многократно предмет на нейните спекулации и най-важен източник на обогатява-нето й. С изтичането на всяка година – нов дефицит. След всеки

четири или пет години – нов заем. А всеки нов заем създава нов

удобен случай за финансовата аристокрация да обира държавата, поддържана изкуствено на границата на банкрута – тя трябва да

сключва нови заеми от банкерите, при най-неизгодни условия. Освен

това, всеки нов заем създава поредния случай да се доограби публиката, влагаща своите капитали в държавни ценни книжа, посредством борсовите операции, в чиито тайни са били посветени правителството и парламентарното мнозинство”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 215). Точно и почти гениално. “Почти”, защото

“ограбването на държавата”, всъщност е изтръскване на “брашняния

човал”, а вложителите на капитали в ценни книжа, не са от класата

на “презрените, подтиснатите и унизените”. Иначе всичко е много

познато – това е Русия от нашата епоха.

В сравнение с такава “гениалност”, страстните бакунински пропо-96

веди за перманентна (непрекъсната) социална революция, за война

до изтребление на последния враг, “която ще се прекрати, само

когато Европа – цяла Европа, без да се изключва и Русия - се превърне във Федеративна демократична република”, (Бакунин, Събрани съчинения и писма. Т.3, М., 1934, стр. 296) - някому могат

да приличат на юношески мечти. Между другото, “перманентната

революция” стана научен термин – и до днес, всеки претендиращ за

званието “троцкист”, е длъжен непременно да бъде тестван за перманентност. Сам Бакунин е отбелязял съществената разлика между

себе си и прославения теоретик на пролетарското движение: “Маркс

тогава беше много по-краен, отколкото съм аз, а и сега (30 години

по-късно), ако не по-краен, той е несравнимо по-учен от мен. Тогава

аз нямах и понятие от политическата икономия, моят социализъм

беше по-скоро инстинктивен”. (ББП - стр. 72) Така стартират младите борци от различни категории, намирайки се

в различни стадии на информираност, при което научният багаж на

Бакунин е значително по-лек, отколкото този на всеки от съперни-ците му. Безспорно, по това време багажите на двамата “класици”

са били обемисти, докато Михаил е писал малки статии “за душата”.

Но доколко техните багажи са били опасни, като концепция за една

ефикасна технология на ликвидиране на глобалния паразитизъм?

Нека сондираме съдържимото на багажите на двамата борци от тази

гледна точка. Първо, трябва да си спомним, че майката история (или

мащеха) е постулирана от двамата знаменити тежкотонажни борци

още в техния “Ком-Манифест”, като класова борба. Но класовата

борба е вътре-системно отношение. Към това ни насочва и самото

заглавие на цитираната по-горе брошура. И така, държавата Франция е система, класите са нейни елементи, а тяхната борба, която е

една динамична функционална взаимо-връзка между елементите, е

характеристиката й. Но в епохата на анализираната работа, отделно

взетата държава – не е крайна форма на паразитогенезата. За автора

на “Класовата борба във Франция” този факт е напълно очевиден

и дори тривиален. Отдавна се е създал и продължава да се развива

световният пазар, чийто неизменен лидер е Англия. Самото понятие

световно икономическо пространство, също не е чуждо на Маркс; в

неговата терминология, това е “буржоазния космос”, за “демиург” на

който той посочва същия коварен Албион. Ясно е, че метаморфозата

на паразитизма е достигнала по-висш стадий, отколкото отделната

паразитна държава: образувала се е някаква суперсистема, вътре в

която протичат интензивни процеси на интеграция на подсистемите

– държави.

Основен катализатор на тези процеси, пораждащи появата и развитието на нова, йерархическа, по-сложна паразитна структура, е съ-97

щият онзи елемент, който Маркс определя като вътрешно-държавен

и го нарича “финансова аристокрация”. Ролята на тази “фракция на

банкерите” отдавна е излязла вън от рамките на локалната система, тоест на всяка отделна паразитна държава. (Както споменахме, във

времето на дремещото средновековие, тоталното влияние на тази

“фракция” върху европейските дела се е превърнало в нова динамична сила – във фугер-фактора).

Затова “финансовата аристокрация” на Франция, за която пише

Маркс, вече е една от перифериите на междурегионалния суперпаразит, така да се каже – един от неговите филиали. И без съществуването на тази глобална сакулина (без трайното й вмешателство във

вътрешните процеси на контролираните държави-нейни елементи) никакво “самодържавие на финансовата аристокрация” не би

устояло на ударите на революционната стихия. Към това самият

автор е добавил, че след бурните събития от 1848 г . “финансовата

аристокрация не само, че не е била сломена в резултат на революцията, но напротив, е укрепнала още повече”. (МЕ, т. 7, стр. 98).

Нещо повече, Маркс твърде скрупульозно показва как в мътните политически води се появяват такива риби, като Фулд (който е по-скоро

пираня, отколкото акула), как този еврейски банкер става министър

на финансите, тоест периферен манипулатор в ръцете на глобалните

паразити: “Да се назначи Фулд за министър на финансите, означава да се предаде официално френското национално богатство в

ръцете на борсата, да се управлява държавната собственост от

борсата и в интерес на борсата.” (МЕ, т. 7, стр. 77)

Но какво е национална борса? – Това е периферийна фугер-помпа, една от многото, които изпомпват и прехвърлят националното богатство на Франция в търбуха на транснационалната сакулина. В

условията на финансов оглавник, когато “обемът на националното производство представлява непропорционално малка величина в

сравнение с размера на държавния дълг… борсата е главния пазар

за инвестиране на капитали, желаещи да растат по непроизводи-телен начин”. (МЕ, т. 7, стр. 78), тоест по принципа на Хамурапи, гарантиращ нееквивалентността на правата и обратна връзка (кре-дитна и дългова): – даваш едно, а вземаш повече. Маркс описва рес-триктивния трик, “извършен филигранно във Франция от 1847 до

1850 г., тъй като той е бил вече “проработен” в Англия от 1797 до

1819 г. Неговата същност е такава: печатат се хартийки с по-малка номинална стойност, от тези, които са в обращение; след това

всички хартийки се обявяват за законно платежно средство, но едновременно Френската банка е била освободена от задължението

да ги обменя срещу злато; следва нова емисия на хартийки с още по-ниска стойност; след това се декретира сливането на департамен-98


талните банки с националната и връщане към обмена на хартий-ките срещу злато. Резултатът е увеличение на активния капитал, концентрация на целия френски кредит в едни ръце и струпването

на всичкото френско злато в подземията на една-единствена банка. Капиталът вече е готов за износ на международния спекула-

тивен пазар.

Например, току-що се е появила възможност за “експлоатация в

крупни мащаби на калифорнийските златни залежи” (МЕ, т. 7, стр. 97) и изведнъж възникват редица спекулантски предприятия, маса “дружества” и т.н., тоест монтира се поредната фугер-помпа.

Всички процеси вече са “проиграни” в Англия: “Както периодът

на криза, така и този на подем, настъпват на континента по-късно, отколкото в Англия. Първоначално процесите винаги начеват и

протичат в Англия”. (МЕ, т. 7, стр. 99). Авторът показва блестящо, как икономическата криза в Англия през 1845 г. е предизвикала кризата на континента, която след 3 години довежда до революциите.

Този материал, извлечен от “Класовата борба във Франция”, е напълно достатъчен, за да се открие междурегионалния или транснациона-лен интегриран враг, действащ тайно и целенасочено, влияещ на

процесите в Европа и в света, които Маркс нарича обективни и се

старае винаги да обясни (да детерминира) причинно-следствената

им връзка. Но този диференциран по национален признак и разпределен по различните държави враг, който авторът нарича “фракция”, е само периферийна фугер-помпа и, наистина е фракция, но не

от “националната буржоазия”, а от международната мафия на

интернационализираните паразити.

“Класовата борба” с фугер-помпите е чистопробен лудизъм в нова

вариация или донкихотство, тоест, по нищо не се отличава от борбата с тъкачните станове и с вятърните мелници. Борбата на угнетените с угнетителите при всеки нейн изход, тоест при всяка пермута-ция на класовите сили вътре в държавата, привежда само локалната

фугер-помпа от един режим на експлоатация в друг, при това, още

по-ефикасен. Именно, в това направление работи тайно и целенасочено междурегионалният финансов суперпаразит. Неговата цел е -

колкото се може по-ефикасно и колкото може по-безболезнено (за

да не се усети) да експлоатира всички народи в света, тоест цялото

човечество. Паразитизмът вече е достигнал своята най-висша степен

– глобалния сакулинизъм. Как? По тайни пътища, с тайна дейност

(отзад и в тъмното), с тайни организации, с тайна агентура – и всичко това, на основата на тайния злоумишлен заговор. Как може да се

обезвреди такава сакулина?

Обединявайки се международно и сражавайки се открито с местните фугер-помпи (с местната “финансова аристокрация”), сменяйки

99

класовата диктатура, както предлагат “новите лудити”, или на основата на таен контразаговор да се създаде строго законспирирана

организация, способна да кумулира стихийната енергия на народните маси в нужния момент и в нужното направление, за да

разруши завинаги глобалния паразитизъм?

Отговорът, като чи ли е ясен.

Но да се върнем при борците с паразитизма. В общоконцептуален

план, още на старта, Бакунин е надиграл всички свои съперници, взети заедно, губейки само по тонаж на публикациите. Освен всичко

останало, той ги е считал “по-учени” в икономическите премъдрости

и, нещо повече, отдавал е дължимото на “пролетарския Иехова” за

откритието на тази “несъмнена истина”, че “икономическият факт

винаги е предшествал и предшества юридическото и политическо

право”. (Б-ФСП, стр. 444)

Четвърт век по-късно, в близост до условния финал, ситуацията се е

променила. Сега вече “върховните вождове на работническата класа” изучават с калем в ръката работите на Михаил Александрович.

Целта им е известна – да разгромят идейно съперника си. Но ето кое

е интересното – пътьом се извършват някои заимствания. Например, в 1874 г. “Маркс чете и конспектира книгата на Михаил Баку-

нин “Държавност и анархия”, прави ред свои забележки, в кои-

то обосновава положението за историческата неизбежност на

диктатурата на пролетариата и за съюза на работническата

класа със селячеството, като необходимо условие за победата на

социалистическата революция.” (МЕ, пак в “Дати от живота на М.

и Е. в началото на 1874 г.”, прибавени от маркс-ленинската редакция

на прословутия том 18, стр. 755).

Това, явно е бакунистко влияние, тъй като на старта в 1848 г. този

отговорен другар твърдеше, че революционността е “иманентно”

качество, изключително на една класа: “само пролетариатът, сам

по себе си е действително революционна класа”; “що се отнася до

селяните – пише той – те не са революционни, а консервативни.

Даже нещо повече, те са реакционни: те се стремят да върнат

назад колелото на историята”. (МЕ, Избрани произведения, т. 1, стр. 117)

Както виждаме, макар работата още да не е стигнала до “разбойниците и крадците”, като част от революционния потенциал, придвиж-ванията в посока към орачите са съществени. Пътьом следва да отбележим, че Бакунин е промил мозъците на двамата ярки славянофоби и по отношение на “контрареволюционността” на славянските

народи. По-рано те са писали за славяните, като за “тор на Европа”

и са ги считали за ултрареакционни, а сега изучават историята на…

общинното земевладение в Русия, историята на руските граждански

100

закони, на артела в древна и сегашна Русия, особенно ги интересуват

трудовете на Чернишевски, и въобще всякякви публикации на руските революционери. Защо става това? Откъде тоя хъс? (“Пролетарският Иехова” е започнал да изучава руски, за да чете Чернишевски в

оригинал.) Какво означава това? – “Само” това, че вярата в революционността на германския народ е започнала да се изпарява … “Самите немци - пише Бакунин - не вярват в германската революция.

Трябва да я започне някой друг народ или някаква външна сила да ги

увлече или подтикне; сами по-далече от резоньорството те никога

не ще отидат”. (Б-ФСП, стр. 486)

В резултат на осъзнаване на реакционността на неславянските народи, с “върховните пролетарски вождове” се извършва удивителна, даже парадоксална промяна. Да припомним, с какво бяха започнали:

“Около 1845 г. Маркс застана начело на германските комунисти

или държавните социалисти… тяхната пропаганда, макар и да се

разпространяваше малко из Германия, си оставаше тайна и затова

не излизаше на открито”. (Б-ФСП, стр. 445) Важен детайл - Съюзът има таен статут. Причините за тази форма на дейност не са концептуални, а тактически - свързани са непосредствено с условията

на текущата епоха. По силата на личните амбиции на по-големия от

славянофобите и на стремежа към единовластие, в Съюза настъпва разкол: седмина индивиди начело с Вилих и Шапер се отделят

в самостоятелна организация на 15 септември 1850 г. Процесът на

обособяване получава гласност, за което можем да съдим по текста

“Предложения на ЦК в Кьолн”: разколниците “се намират в състояние на открит метеж против законния ЦК, те са нарушили…

всички задължения, поети, като членове на тайна организация…

от времето на разкола те нарушават всички закони на тайните

съюзи”. (МЕ, т. 7, стр. 564) След незабавното отсичане на “сухите

клони”, се открива изкушаващата перспекива на единовластие. Създаден е нов Комунистически съюз, за който е съставен нов устав.

Целта на съюза е “с всички средства на пропагандата и политическата борба да се постигне повалянето на буржоазията”. Що се отнася

до статуса на съюза, то той е “тайна организация, не подлежаща на

разпускане, докато пролетарската революция не постигне своите

крайни цели.” (МЕ, т. 7, стр. 565) При разпращане на текста, уставът

бива “прихванат” от пруската полиция. Цялата тази “тайна” суетня

приключва със съдебен процес през 1852 г. “Най-видният деятел”

избягва неприятните последици от едно посещение на дранголника, тъй като в заловения текст на устава не е открита никаква негова

следа. Той прави съответните изводи и преминава към открита форма на борба и към своего рода… доносничество. Този “исторически

момент” се нуждае от щателно проучване (по силата на известна ще-101

котливост и на определени клевети, станали в последствие любим

стил и жанр на излезлия сух от водата вожд). Трябва да се подчертае

дебело, че от този “исторически момент” започва добре известният

легален етап на революционното доктринерство и на откритата борба, който продължава, докато на европейската политическа арена не

се появява яркия тандем “Ласал – Бисмарк”. “Съвсем не е нужно

да се прибягва до подли предположения за обяснения на връзките

и сделките на Ласал с пруския министър – пише Бакунин – Ласал е

бил в открита война с либералите и демократите от всички оттенъци и страстно е презирал тези невинни дърдорковци, чиято без-помощност и несъстоятелност виждал ясно; Бисмарк, макар и по

други причини, също враждувал с тях, което станало първи повод

за сближението им. Главното основание за това, обаче се е заклю-чавало в политико-социалната програма и комунистическата теория, създадена от г-н Маркс. Основният пункт на тази програма е

мнимата еманципация на пролетариата чрез държавата… Пролетариатът трябва да извърши революцията, за да овладее държавната машина… овладявайки я… според теорията на г-н Маркс…

той трябва да я укрепи, да я усили и в този вид да я предаде в пълно

разпореждане на своите благодетели, опекуни и учители – началствата на компартията или по-точно в ръцете на г-н Маркс и неговите приятелчета, които ще започнат да го освобождават по

своему. Те ще съсредоточат юздите на властта в силната му ръка, защото невежественният народ се нуждае от съвсем солидно по-печителство; ще създадат единна държавна банка, съсредоточа-ваща в свои ръце цялото търговско-промишлено, земеделско и дори

научно производство, а народната маса ще разделят на две армии: промишлена и “на орачите”, под непосредствената команда и

постоянния контрол на държавните инжинери-надзиратели,

които ще съставят новото привилегировано науко-политическо

съсловие”. (Б-ФСП, стр. 485 - 486)

Коментарите са излишни: бакуниновата прогноза се оказа повече от

безпогрешна. “Но за постигането на всички тези благини е било

необходимо да се направи малка, невинна крачка – да се извърши…

революцията! Ласал обаче е познавал твърде добре своите съоте-чественици, за да очаква от тях революционни акции и инициативи.

Тогава, какво му е оставало? Единствено да се свърже с Бисмарк.

Основа на съединението е била самата теория на Маркс: единна,

мощна, силно централизирана държава. Ласал я е искал, а Бис-

марк вече я е правил. Как да не се обединят?” (Б-ФСП, стр. 488

- 489)

Така Михаил Александрович обяснява безвъпросно-ясно феномена.

Поставяйки точната диагноза на немците – революционно безсилие, 102

- Ласал им предлага мирния път, като по-съответстващ на техния

“войнствен дух”. За целта: “Той е образувал значителна, преимуществено политическа партия на немските работници, органи-зирайки я йерархично, подчинявайки ги на строга дисциплина и на

своята диктатура, с една дума, е направил това, което г-н Маркс

е искал да направи в последните три години в Интернационала.

Опитът на Маркс се оказва неудачен, а този на Ласал се увенчава с

пълен успех. Като пряка и най-близка цел на партията, той поставя

мирната агитация за завоюване на всеобщо право на избиране на

държавните представители и власти. Завоювайки това право по

пътя на легалната реформа, народът ще изпрати свои “истински”

представители в “народния” парламент, който с редица декрети

и закони ще превърне буржоазната държава в народна. Първата

работа на народната държава ще бъде откриването на изгоден

кредит за производителните и потребителски работнически асоциации, които само тогава ще бъдат в състояние да се борят с

буржоазния капитал и в кратък срок ще го победят и… нагълтат.

Когато процесът на поглъщането завърши, тогава ще настане период на радикално преобразуване на обществото.” (Б-ФСП, стр.

480)

Но, за чий ни е тук Ласал? Ами затова, защото неговата програма

по нищо не се отличава от тази на марксистите. Разбивайки на пух

и прах икономическата система на “прогресиста” Шулце-Делич, в

посветената на това благородно дело брошура, Ласал е написал на

прост език, че всички “тези идеи и дори терминологията принад-

лежат не нему, а на г-н Маркс, за пръв път изказани и развити в

неговото забележително, още не издадено съчинение”. (Б-ФСП, стр. 481 - 482) Както виждаме, той се е постарал да се предпази от

бъдещи обвинения в плагиатство. (Въпреки това, във въведението

към “Капитала”, авторът му е счел за нужно да се оплаче, че е бил

ограбен, че Ласал му е откраднал идеите.)

Нека проследим по-нататъшния процес на откритата борба и… доносничеството.

“След смъртта на Ласал, свободната федерация на съюзите за

образование на работниците в Германия и всеобщите немски работнически съюзи, създадени от Ласал, под прякото влияние на

приятелите и последователите на г-н Маркс, се сливат в една трета партия – “германската социал-демократическа работническа

партия”. Начело на ГСДРП застават двама талантливи деятели, единия полуработник, а другия литератор, пряк ученик и агент на

г-н Маркс: господата Бебел и Либкнехт”. (Б-ФСП, стр. 489 - 490) След Нюрнбергския конгрес в август 1868 г., тя добива окончател-ния вид на известната ни днес Социалдемократическа партия. На-103

меренията на нейните основатели са прозрачни: да я направят пан-германски филиал на МРА, след което, “посредством нея да внесат

програмата на Маркса, отхвърлена от първия Женевски конгрес на

Интернационала (1866 г.)” (Б-ФСП, стр. 490)

В шаха това се нарича “ход с коня”. Каква е същността на програмата? Бакунин пояснява: “В началото й се повтарят някои от главните параграфи на програмата на Интернационала, приета на Женевския конгрес, но след това, изведнъж се извършва рязък преход

към “завоюването на политическата власт”, което се препоръчва

на немските работници, като “най-близка и непосредствена цел”

на новата партия, с прибавяне на следната знаменателна фраза:

Завоюването на политическите права (всеобщото избирател-

но, свободата на печата, на асоциациите, на публичните събра-

ния и т.н.) е необходимо предварително условие за икономиче-

ското освобождение на работниците”. Ето значението на тази

фраза: преди да пристъпят към социалната революция, работниците трябва да извършат политическа революция или, което е

по-съобразено с немския манталитет, да придобият политически

права, посредством мирна агитация. А тъй като всяко политическо

движение, вън от социалното, не може да бъде друго, освен буржоазно, излиза, че тази програма препоръчва на немските работници

да защитават преди всичко буржоазните интереси и цели, тоест

да създадат политическо движение в полза на радикалната буржоазия, която от своя страна, “в знак на благодарност”, щяла да

освободи народа, като го подчини на своята власт и експлоатация.”

(Б-ФСП, стр. 490 - 491)

Мислите, че това е софизъм? Не, то е абсолютно точно разбиране

на произтичащото от фразата: една парадоксална метаморфоза от

тайна псевдореволюционност към “джобна”. Ходът с коня, обаче не се удава: макар че на Базелския конгрес немците са се явили

“като добре дресирана рота и са гласували, като един човек, под

строгия надзор на един от своите коневоди – г-н Либкнехт, те пре-търпяха съкрушително поражение: тяхната буржоазна програма

не бе приета.”

Уместно е да се задържим за малко върху този исторически момент.

Тъй като до сега е прието да се обвинява Бакунин за торпилирането

на МРА и до днес всички псета лаят единствено срещу него, то няма

да е излишно, ако чуем и самия “разрушител”:

“След като опитът да се постави политическият въпрос преди

всички останали не успя, започна онзи разкол в Интернационала, причина за който бяха и си останаха немците. Те дръзнаха да пред-ложат, да наложат почти насилствено, своята тесно-буржоазна, национална, пангерманска програма на една интернационална ор-104


ганизация и бяха разбити на пух и прах. За това им поражение по-могнаха главно хората, принадлежащи към “Съюза на Социалните

Революционери” – членовете на “Алианса”. От тук и жестоката

ненавист на немците против “Съюза”. Краят на 1869-а и първата половина на 1870 г. бяха изпълнени със злостни клевети, още

по-злобни и нередко подли интриги на марксистите против алиансистите”. (Б-ФСП, стр. 494)

По-нататък, следва добре известната лионска епопея на Бакунин, в която той се бори за превръщане на империалистическата френско-пруска война от 1870 г. в гражданска и в социална революция, на която стратегия Маркс противопостави своите “научни” комента-ри и съвети, “перманентно” променящи се от позицията на германски шовинист, през увещания на френския пролетариат да поддържа правителството на своя бъдещ палач – Тиер, до заключителните, закъснели поздравления към “щурмуващите небето парижани” в

“Третия адрес”… Проблемът за революционната стратегия в империалистическата война е важен от теоретична и практическа гледна

точка и заслужава да му бъде посветен отделен параграф или глава.

Парижката Комуна показа на Европейската работническа класа, КОЙ, КОЙ Е!

В актива на Бакунин е записано непосредственото участие в революционните събития през есента на 1870 г., констатацията за

водещата роля на пролетариата във “войната на колибите срещу

палатите”, постановката на въпроса за необходимостта от съюз

на работниците със селяните, необходимостта от революционна

пропаганда сред последните, тъй като те оставаха безучастни

зрители на събитията и накрая, необходимостта от търпелива

организационна работа, която може да продължи още десетки и

десетки години.

В актива на Маркс от тази епоха са зигзагите от шовинизма през

опортюнизма до извода, че “работническата класа не може просто

да овладее готовата държавна машина и да я пусне в ход за постигане на собствените си цели”. (МЕ, т. 18, стр. 90).

На следващата година, при закриването на Хагски конгрес, на който

Бакунин и другарите му бяха изключени, след един “процес”, прототип на организираните половин век по-късно от Сталин московски процеси, Маркс достигна нови висоти на теоретичната си мисъл.

В реч, произнесена на 8 септември 1872 г. на митинг в Амстердам,

“пролетарският Иехова” издигна и обоснова тезиса си за това, че наред с революционното насилие, в някои страни, като Англия, САЩ и

Холандия, поради специфичните исторически условия, сложили се в

тях, “работниците могат да постигнат своите цели с мирни средства”. (МЕ, т. 18, стр. 154)

105

Провъзгласеният на този митинг “мирен преход” към “социализма”, сведен до етатизация + диктатура на “пролетариата” (всъщност на

партията) е възможен само, ако финансовата сакулина го позволи, преценявайки, че изгодата от него е по-голяма, защото в тези условия фугер-помпата на Хамурапи работи по-ефикасно и доходоносно.

Тогава тя няма да препятства, а по-скоро всячески ще способства, провокира, устройва подобен “преход”, чиято “неизбежност, вследствие обективните световни процеси” ще бъде “доказана научно“ от

дивизиите на наемните социолози, икономисти, политолози, агит-пропи и прочее лакей.

Ако обаче, такъв “мирен” или немирен преход се извършва в “не-позволителен” режим, при най-невинния опит да се отнемат част от

заграбените богатства, глобалната сакулина на паразитите, ще произнесе смъртна присъда срещу тези, които са дръзнали да нарушат

правилата на мондиалната игра. Глобалната кредитно-финансова

сакулина ще устрои фашизоиден пуч, блокада, криза, война и дори

“революция”, за да вкара “блудната” страна в “правия”, “нормален”,

“цивилизован” исторически път на развитие, връщайки я в стадото

на “международната общност”…

Активната “открита борба” на марксистите се превърна във вътрешно-системен реформизъм, чието продължение завърши с вътрешно-системна интеграция на Втория интернационал и крахът му преди началото на Първата световна война, когато Роза Люксембург

обяви, че “социалдемокрацията е вонящ политически труп”... Не

е и не можеше да бъде по-различна съдбата на всеки следващ “Интернационал”, приел програмата на “Манифеста на компартията” и

нейните по-сетнешни модификации. Знаем как в обратния “мирен

преход”беше опитомен, смлян и интегриран ленинско-сталинския

държавен капитализъм.

Но, да се върнем отново в ХIХ-ти век, в края на неговата трета четвърт. Финалните еволюции на класическия марксизъм, вътрешно-системните реформи и неговата интеграция в паразитната система

на държавността и на “пазарното стопанство” са закономерни. На

своя главен идеологически противник в МРА и на неговата гнила, опортюнистическа политика, Бакунин е издал следната кратка характеристика:

“… в политическо отношение г-н Маркс е пряк ученик на Луй Блан…

той се учеше от малкия французин… Тази странност е лесно обяс-нима: и двамата - френският риторик, като буржоазен политик и

отявлен поклонник на Робеспиера и ученият икономист в тройното

му качество на хегелианец, евреин и немец – бяха отчаяни привърженици на държавността и проповядваха държавния социализъм, с тая само разлика, че първият вместо с аргументи, се задоволява-106



ше с риторични декламации, а вторият, както подобава на учен

и тежък немец, защитаваше любимия им принцип с всички хи-

трости на хегелианската диалектика и с цялото богатство на

многостранните си знания.” (Б-ФСП, стр. 444 - 445)

Луй Блан, както е известно твърдеше, че ликвидацията на паразитните отношения е възможна без революционна борба, по пътя на създаване на обществени работилници и въвеждане на всеобщо изборно

право. По същество, той бе законният баща на Ласал и на съвременните социалдемократи.

Така мизерно-философски приключи “естественоисторическата”

метаморфоза: бунтарят Карл Маркс се превъплъти в един социал-демократически Мики Маус. От условния старт до условния финал

“научните социалисти” пробягаха славен маратон, наченал с легализацията и легавизацията в класовата борба, до изпращането й в…

канализацията. Такава е перманентната дегенерация: Маркс помогна

за отпращане енергията на експлоатираните маси в… клоаката на

историята. Дали “класикът” и неговите изтърсаци са правили това

съзнателно или несъзнателно, не е толкова важно.

Абсолютното несъответствие между избраната форма на “открита

борба” и условията на тази борба не можеше да доведе до друг резултат. В условията на таен паразитен заговор, такава форма е

обречена предварително на провал. Нещо повече, тя е някаква отвратителна разновидност на доносничеството, тъй като в атрибутите

на откритата борба, вече е заложена “играта на закрито между господари и лакеи”. Канализираната революционна енергия на масите, полицейският “мониторинг” и социалната анестезия са трите главни

коза, открити за погледа на противника. С помощта на първия се проследява състоянието на експлоатираните маси и градуса на тяхното

социално напрежение; с вторият се смъква излишното напрежение в

режим на управляемо разтоварване; а с третия се постига безопасен

режим на експлоатация, при който масите се импрегнират с всякакви

социални псевдо-теории, пред тях се поставят лъжливи цели, ими-тира се класова борба и им се внушава, че всичко се развива както

трябва (“като по учебник”) в посока на “най-добрия от всички възможни светове”.

Идеята на Михаил Александрович, че на организирания заговор

на угнетителите трябва да противостои също такъв организиран

контра-заговор на угнетените, е просто обречена на успех, защото: първо, тайният характер на борбата обезпечава внезапност на

всяка тактическа атака срещу паразитните структури; второ, гарантира пълна самостоятелност за всяко мероприятие, на всеки негов

етап - от замисъла до реализацията, тъй като отсъства контрола на

класовия враг и съответно манипулируемостта от страна на същите

107

структури; и трето, създава огромни възможности за маневриране, в това число и лъжливо, което се обезпечава от наличието на множество открити организации сред угнетените маси, и което създава

условия за манипулиране от своя страна и отвличане вниманието на

противника, с цел скриване на истинските си намерения.

Затова и на въпроса кой е прав и кой – не, е време да поставим точка: в избора на форма и стратегия на водене на борбата, прав се оказва

Михаил Александрович. Неговата идея за контразаговора е жизнена, рационална и ефикасна, и главното – печеливша, като се

има предвид всеобхватният, концептуален характер на бакуниновия таен контразаговор в борбата с паразитизма. Що се отнася до тривиалната идея на заговорничеството, то нейните корени са

много древни: тя се е родила спонтанно и едновременно със самата

борба за власт. Представата за заговора, като единствена възможност за установяване на “достойни закони за обществото”, са раз-вивали крупни теоретици и практици на тази идея, като авторът на

“Принца” – Макиавели, Пестел, Бланки, Ткачов. В този смисъл Бакунин не е изобретил “дървения велосипед”. Но неговата концепция

има над-системен, световен/ интернационален характер, докато

идейните разработки на гореизброените му предшественици и съвременници са били вътре-системни и чисто локални, и най-главното

– преследваната от тях цел е била заграбване на държавната власт, тоест установяване на поредната диктатура, а според Бакунин точно

тя “няма да освободи народа, подчинявайки го на нова експлоатация”.

Нека си спомним, че държавата е резултат от паразитогенезата, тоест е исторически създадена от паразитите машина за угнетяване и

държане на експлоатираните в подчинение. Глобалното разрушение на всички държави – това е простата бакунинска рецепта

за болестта на човечеството. Няма да бъде излишно, ако цитираме

точно мисълта на Михаил Александрович:

“Разрушение на всички държави, унищожение на буржоазната цивилизация, свободна организация отдолу нагоре, посредством свободни съюзи – организация на цялото освободено човечество, създаване на нов, общочовешки свят”. (Б-ФСП, стр. 503) Всякакви теории на държавността, включая тези за революционна

диктатура, по същество, не се отличават една от друга – те са или

блъфове на лакеи, или доктрини на юридически кретени: “Цялата

разлика между революционната диктатура и държавността се

състои само в опаковката. Всъщност, те представляват едно и

също управление на мнозинството от малцинството, в името на

глупостта на първото и мнимия ум на последното. Затова те са

еднакво реакционни, водещи до един и същи резултат: непосред-

108


ствено и непременно утвърждаване на политическите и ико-

номически привилегии на управляващото малцинство и на ико-

номическото и социалното заробване на народните маси. Сега

е ясно, защо “революционните” доктринери, чиято цел е събаряне на съществуващата власт и ред, за да основат върху техните

развалини своята собствена диктатура, никога не са били и не ще

бъдат врагове на държавата, и винаги са били и ще бъдат най-горещи поборници за нея. Те са врагове на сегашната власт, защото

тя изключва собствената им диктатура, но заедно с това – са

най-верни приятели на държавността, без чието удържане ре-

волюцията, освобождавайки народните маси, би отнела на мни-

мото революционно малцинство всяка надежда да ги вкара в но-

вия ярем и да ги “облагодетелства” със своите правителствени

мерки.” (Б-ФСП, стр. 438 – 439)

В качеството на доказателство, Бакунин привежда съвременни нему

събития, когато в началото на 70-те години тържествуващата навсякъде европейска реакция, под предводителството на Бисмарк, довършва “метастазите” на Парижката Комуна: “сега когато ми-слихме, че всички искрени революционери ще се обединят, за да дадат отпор срещу отчаяното нападение на европейската реакция, стана обратното: псевдореволюционните доктринери под пред-

водителството на г-н Маркс застанаха не само в Германия на

страната на държавността и на властниците, против народ-

ната революция.” (Б-ФСП, стр. 439)

Разбираемо е, че подобна линия на предателско поведение би била

невъзможна при наличието на една международна, строго законспирирана, разклонена мрежова революционна организация, действаща

по единен план, едновременно и съгласувано в цяла Европа. Над изграждането на такава организация от готовия материал на МРА бе

работил Михаил Александрович.

Създавайки първоначално “здраво” ядро от преданни на делото на

революцията, опитни, безстрашни, устойчиви и мъдри съмишленици, той навярно вече не се е съмнявал в успеха на своето начинание: “– от това ядро, като от семе, малко по малко, съобразявайки се с текущата епоха, ще израстне боеспособна и мощна организация.” В писмото си до Нечаев, видяхме Бакунин да нахвърля

структурите и устава на такъв таен съюз. Важното е да отбележим, че що годе смислена, състоятелна и сериозна критика на бакунистките идеи от страна на Маркс и на ленинистите (с болшевишката

програма за вътрешносистемна трансформация на буржоазната революция в държавнокапиталистическа, посредством установяване

на своя военно-полицейска диктатура и етатизация на икономиката) не съществува. Има само явни софизми и смесване на разносистемни

109

елементи и отношения, като: конспирацията и свободната самоорганизация на обществото били несъвместими; разрушението на

държавата от страна на анархистите, на които се вменява във вина

отказ от въоръжената борба с буржоазията, се свеждало до декрети-ране и т.п. дребнави клевети, непрекъснато жонгльорство, ощипва-ния и кална помия. Ето защо, прочитът на “анти-бакунисткия” 18-ти

том на “класиците” е безвъзвратно губене на ценно време.

Създадената ситуация е била твърде точно осветена от Пьотр Ткачов

в неговото “Открито писмо до господин Фридрих Енгелс”:

“Вие се възмутихте единствено от това, че ние русите имахме не-чуваната смелост да не застанем с вас под едно знаме, по време

на великия спор, който разцепи Интернационала на две части. Вие

ни упреквахте рязко, защото в своя отчет пред руските читатели за този спор “Напред!” е нарекал вашата безтактна брошура

против “Алианса” памфлет и затова, че не пожела да се овъргаля

в полемичната кал, с която вие и вашите приятели се постарахте

да омърсите един от най-великите и самоотвержени представители на революционната епоха, в която живеем… вие видяхте, че

нашите симпатии и тези на нашата революционна партия не са

на ваша страна, а са с човека, който се осмели да вдигне знамето

на въстанието против вас и който оттогава стана вашия заклет

враг, стана вашия кошмар – bête noire на вашия апокалипсис… Вие

не бяхте в състояние да разберете, че бидейки напълно солидарни

с основните социалистически принципи на европейската работническа партия, ние можем в същото време да не бъдем солидарни с

нейната тактика и никога няма да бъдем солидарни с фракцията, начело на която стоите вие и господин Маркс, по въпросите, отнасящи се до практическото осъществяване на тези принципи и на

революционната борба за тях”. (“Революционният радикализъм в

Русия през ХIХ век”, М. 1997, стр. 343 – 346 = РРР ХIХ, стр…) Във въпросите за формата и начина на организиране на революционните сили, руската радикално настроена младеж застана на страната

на Михаил Бакунин: “Доколкото политическият елемент на борбата се издига на пръв план, все по-силно се чувства потребността

от една страна да се координират повече революционните сили, а

от друга – да се облече в по-голяма тайна тяхната дейност”. (РРР

ХIХ, стр. 354)

В леталния за МРА изход, повече никой не се е съмнявал: “… на легалната повърхност сега остана само агонизиращата форма, която не плашейки никого, тихо и мирно доизживява своите последни

дни”. (РРР ХIХ, стр. 354)

Анализирайки дейността на МРА, младежта отказа решително правото й на живот: “Историята на тази организация и нейното

110


съвременно положение в различните европейски държави, свиде-

телства, че легалната почва, върху която тя искаше да се бори

със съществуващия ред, с всеки ден все повече и повече се изплъз-

ва из под краката й…” (РРР ХIХ, стр. 354) Както виждаме, в избора между МРА и Бакунин, руската революционна младеж без колебание и без уговорки взе неговата страна.

Със своята универсалност, бакунистката теория на революцията, има общ характер. В локално приложение, когато не се е за-действал принципът на мондиализма, тя приема специфичен характер. Този случай (на изолиране на революцията в национални или

регионални граници) следва да се разгледа в специалната теория

на революцията, но това е друга тема, която се нуждае от отделно

изследване.


111


ГЛАВА VII


ВОЙНАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА: ФРЕНСКО- ПРУСКАТА ВОЙНА И ПАРИЖКАТА КОМУНА - 1870 /1871 г.

Един от най-важните въпроси в Бакуниновата теория на революцията е този за стратегията на анархистите в условията на война. Той

е принципен въпрос, защото войната е продължение на кризата на

капиталистическата система и надвисва над нея със смъртоносна заплаха. За съжаление, поради различни съображения, мнозина анархисти, включая и фигури като Кропоткин, измениха на този принцип. Тук го разглеждам в светлината на двете най-важни събития на

ХIХ-ти век за революционните анархисти - ФРЕНСКОПРУСКАТА

ВОЙНА ОТ 1870 г. И ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871 г.

Когато войната избухва Бакунин е на 56 години. Неговото мнение

тежи пред ре волюционните среди на Западна Европа: Зад гърба си

той има ръководството или участието в революциите от 1848 г. в

Париж, Прага и Дрезден. Европейската реакция го осъжда на смърт

два пъти и, след като го влачи окован от затвор в затвор в Германия и

Авст рия, го предава в ръцете на жандарма на Европа - руският император Николай Първи, който “великодушно” заменя смъртните присъди с доживотно погребение в каменните гробове на импер ските

затвори със специален режим. След 10 годишно гниене в печално-известните килии-душегубки на Петропавловка и на Шлиселбургската

крепост в Санкт-Петербург и в мъртвите Сибирски полета, Бакунин

успява да избяга от своето заточение и през Япония и САЩ се появява отново в Европа в 1861 г. на 47 годишна възраст, за да продължи с перо и оръжие в ръка пътя си на революционер-анархист. Една

от кулминационните точки в живота на неуморния революционер и

интернационалист, е времето на войната между френския император Наполеон Трети и германския кайзер Вилхелм Първи с неговия

“железен канцлер” – Ото фон Бисмарк. Въпреки многобройните си

болести и бърза деградация на общото му фи зическо състояние, наследство от затворите (до смъртта го отделят само 6 години), титана

с глава на лъв - както го нарича Херцен - не се двоуми нито за секун-да, за да се озове с един лъвски скок в огъня на събитията.

Когато на 4 и 6 август 1870 г. германските армии удържат първите си

големи победи край Висембург и Форбах, Бакунин мисли, че е ударил часът на ЕВРОПЕЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ. В едно свое писмо

112

от 10 август 1870 г. той пише на Албер Ришар (френски бланкист и

член на Първия Интернационал, който ще се отрече от революцията

“преди да са пропели петлите”): “Ето отли чен случай, за да реали-зираме работата, която Джеймс (Гийом) и Франсоа (Сантинъон) ти предложиха в Лион в края на минала та година от мое име. Касае

се за една огромна търговска опе рация, която да обхване Франция, Швейцария, Италия и Испа ния. Приятелю, ако не желаем да се раз-орим напълно, трябва да се заемем още днес с реализирането на

нашия план и проекти!”

На 11, т.е. на другия ден, той пише до общия им с Херцен другар -

Огарьов:

“Ти си са мо руснак, докато аз съм интернационалист. Затова събитията предизвикват в мене истинска треска. В течение на три дни

на писах 23 дълги писма. Твоето, кратко е 24-тото... “

Сред тези писма са и прочутите ПИСМА ДО ЕДИН ФРАНЦУЗИН..., които се публикуват в Швейцария, в разгара на войната, и които

трябва да бъдат прочетени от всеки, който иска да разбере позициите

на анархистите спрямо ИМПЕРИЯТА, ДЕМОКРАЦИЯТА И ДИКТАТУРАТА, “НАЦИОНАЛНИТЕ ИДЕ АЛИ” И ИНТЕРНАЦИОНА-

ЛИЗМА, ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА ТА ВОЙНА И СОЦИАЛНАТА

РЕВОЛЮЦИЯ.

Заедно с това в писмата си Бакунин, който е и професио налист във

военното дело, показва една изключителна осведоменост за развоя

на военните действия и прави безпогрешни прогнози за края им. Той

предвижда още на 23 август капитулацията на “френското оръжие”

и пише на същия Ришар, който е в плен на патриотичните си илю-зии: “Прусите ще започнат своя марш към Париж и ако народът

не въстане, Париж ще бъде превзет”. “Тряб ва навсякъде народът да вземе оръжието, да се организира сам и да започне война

на разрушение, пожари и ножове срещу завоевателите. Той не

трябва да се оставя да му наложат ръководителите. Той трябва

да ги назначи сам!” “И най-важното, и най-напред - ТРЯБВА ДА

РАЗРУШИ СВОИТЕ СОБСТВЕНИ, ВЪТРЕШНИ ПРУСАЦИ!”...

“Революционната война от 1792 година е нищо в сравнение с тази, която ще трябва да водите днес, ако искате да се спасите от едно

робство за 50 години, от мизерията, разрухата, унижението и унищожението... - Каузата на Франция е станала днес КАУЗА НА

ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО”.

И по-нататък в следващите писма:

“Ако от тази война във Франция не излезе направо Социалната революция, социализ мът ще умре за дълго в цяла Европа”.

Тази Социална революция няма нищо общо с патриотич ната ограниченост и користните интереси на “собствената” френ ска полити-113

ческа класа, съставена от монархисти, републиканци, демократи и

т.п. За Бакунин те са “вътрешните прусаци”. Същото е отношението

му и към Германската империя с нейните интелектуалци-патриота-ри, сред които се подвизават в лондонската си емиграция и двамата

“класици” на “научния социализъм” - покръстеният германски евреин Карл Маркс и пруският шовинист Фридрих Енгелс. Ето какво

пише Бакунин за германската държа ва, в чиято победа над Франция, Маркс и Енгелс виждат не само победа на Бисмарк над Бонапарт, но

и на тяхната доктрина над прудонизма на френските работници:

“Докато Германия ще си остава една ДЪРЖАВА, каквито и да бъдат нейните форми — псевдолиберални, конституционни, демократични или дори социал-демократически ~ тя неизбежно ще представлява първосте пенния, главен и постоянен източник на всички

възможни деспотизми в Европа “.

Перспективите на Социалната революция в Европа му из глеждат

блестящи. Още на 11 август в писмо до Райхел той пише:

Така или иначе, революцията става неизбежна - първо във

Франция и Италия, а после навсякъде, и тогава: Да живее Све-

товната революция!”

На 4-ти септември 1870 г., след капитулацията при Седан, той пише

отново на Албер Ришар: “Официалната част приключи. Повече

няма ни армия, ни император. Ще започне ли сега народ ната част?”

“Франция може да бъде спасена - не се уморява да повтаря Бакунин

- само от едно всеобщо надигане, незабавно, АНАРХИСТИЧЕСКО

във всички градове и села”.

Как вижда това организирано, анархистическо надигане, той обяснява в многобройните си писания, посветени на войната, революцията и комуната, и особено в публикуваната в Лион ПРОГРАМА НА

ФЕДЕРАЦИЯТА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМУНИ, към чиято

история ще се върнем отново.

Бакунин решава да замине за Лион на 4 септември, ведна га след Седан и абдикацията на Луи Наполеон и създаването на правителството на “националната отбрана”. В писмо до Адолф Фогт от 6-ти с.м., той пише:

“Моите приятели - социалистите-революционери от Лион - ме викат. Аз съм решен да отнеса старите си кокали там и да изиграя

може би моята последна партия”.

На път за Франция, се отбива в Нюшател за среща с Джеймс Гийом, който трябва да отпечати в брошура неговите “Писма до...”, за да се

разпространят и във Франция. На 12 сеп тември той намира в Женева

своите приятели Озеров и поляка Ланкевич, готови за път и борба.

На 14-и вечерта Бакунин заминава с тях за Лион. (Валентин Ланкевич загива в първите боеве за Парижката Комуна срещу Тиер и

114

версайците на следващата 1871 г.) През това време, в Лион се разиграват следните събития: Още на 4

септември властта е завзета от един “Комитет за общественото спасение”, който се настанява в кметството. Преобладаващото мнозинство в него са буржоазни републиканци от породата на бъдещите палачи на Парижката Комуна, дребнобуржоазни радикали и в добавка

петима членове на Интернационала, готови съобразно прокламира-ната от Маркс “стратегическа линия”, да защитават току що провъз-гласената пършива III-а република и правителството на “националната отбрана”.

Гийом казва за тях, че това са “хора без всякаква яснота за задачите

си, об градени от филистери, които интригуват един срещу друг, готови във всеки момент да извършат предателството”. Въпросният Албер Ришар не е включен в комитета, очевидно считан за много краен. Той заминава с още двама в делегация за Париж, където се

срещат с новите министри, главно, за да уредят личните си въпроси

и да по лучат постовете на прокурор, префект и т.н. в новата администрация. На връщане, делегатите довеждат и генерал Клюзере, комуто новооснованият лионски “Комитет за обществено спасение” иска

да повери военното командване.

Такава е обстановката, която Бакунин заварва на 15 септември 1870

г. в Лион. В същия ден, тук пристига и изпратеният от министъра

на вътрешните работи Леон Гамбета нов префект – републиканецът

Шлем-Лакур, комуто не може да се отрече, че е политически въже-играч от класа - без принципи, но с нюх и бързи рефлекси. За да ликвидира в зародиш започналото революционно движение, той провежда още същия ден “избори” и замества “Комитета за обществено

спасение”, чието име звучи много революционно, с един общински

съвет, в който отново доминират буржоата.

Въпреки маневрите, интригите и нечистоплътните интереси, кон-фузията от идеи и колаборационистките настроения и практики на

мнозина членове на секцията на Интернационала с “радикалните

републиканци”, Бакунин провежда редица секретни събрания, атакува “общоделството”, опортюнизма, губенето на ценно време и

разпиляването на революционната енергия на пролетариата. Той се

опитва да създаде “партията” на Социалната революция, с която да

организира всенародното надигане срещу реакцията и остатъците от

разлагащата се имперска власт, за да бъде унищожена държавата и

заменена с доброволното обединение на комуните на основа на изра-ботената от него програма за революционна реорганизация на цялата

страна. Същевременно Бакунин цели минирането на опитите да се

консолидира една нова “прогресивна” власт на буржоата с помощта

на работниците, които щяли да получат след победата “компенса-115

торни бонове” за своето овчеподобно поведение и за оказаната помощ на идващата на местото на Втората империя, Трета република, с която се откри la belle epoque (“Хубавата епоха”) за френската и

европейска буржоазия, продължила повече от четири десетилетия, до началото на… Първата световна война.

На 17 септември 1870 г. членовете на лионската секция на Интернационала, които Бакунин е успял да убеди в необходимостта от

незабавни революционни действия, решават на един голям митинг, на който той говори от балкона на лионската община, да се създа де

нов “Централен Комитет за спасение на Франция”. С негова помощ

те искат да превърнат Лион в огнище на Социалната революция. В

Комитета, наред с французите – делегати от различните квартали и

предградия на Лион, са избрани, Бакунин, Ланкевич, Озеров и като

секретар Камий Каме – лионски тъкач, член на Интернационала от

1869 г. и приятел на Бакунин.

Меж ду двата комитета се постига разбирателство за общи

действия. Паралелно с тази легална дейност, без да губи нито минута ценно време, Бакунин провежда серия тайни събрания с работниците от предградието на Лион Гийотиер - в болшинството си членове

на Интернационала и с други местни революционери, като механика

Адриан Cxетел или строителния работник Йожен Сень. Така той успява буквално в няколко дни да установи контакти с всички хора на

революционното действие.

Благодарение на публикуваните манифести, позиви и събранията, организирани от Централния Федеративен Комитет, митингите на

които Бакунин настоява да се премине незабавно към решителни акции стават все по-многолюдни, резолюциите - все по-”кръвожадни”

и посрещани с нарастващ ентусиазъм.

“Открито се прокламира - казва един свидетел - бунт, ликвидиране

на законите, институциите и съществуващия ред”.

Още по-съществен резултат е постигнатата координация между различните революционни групи, работнически асоциации и граждански милиции, както и изработването на план за въстанието в Лион. В

писмо от 19.09.1870 г. Бакунин пише на Огарьов :

“Тол кова работа имам, че главата ми се вие. Истинската революция още не е избухнала, но ние правим всичко възможно, за да я подготвим. Надявам се скоро да видим триумфа й”.

Пак под негово влияние, на друг голям митинг на 24.09.1870 г., са

гласувани няколко нови резолюции. Сред тях: Реше ние за уволне-нието на всички офицери на Националната Гвардия и заместването

им с изборни командири; Облагане на богаташите с допълнителни

данъци; Конфискация на имотите на беглеците в стана на реакцията

и на привържениците на стария режим и т.н. Много от тези декре-116

ти се вписват в прокламацията, влязла в историята под името “ЧЕРВЕНИЯ АФИШ”, който, както видяхме, завършва с онези думи към

народа, с които започ ва всяка истинска революция: “НА ОРЪЖИЕ!”

На закрито заседание на двата комитета се решава да се арестуват

представителите на буржоазната републиканска власт, през нощта на

25-ти срещу 26-ти септември. В ново писмо до Огарьов от 25.09.1870

г., Бакунин пише:

“Стари приятелю, ще ти изпратя незабавно нашата прокламация, с която апелираме към народа да смаже останките на властта,

които само пре чат на революцията. Тази нощ ще бъдат арестувани нейните главни врагове, а утре ще бъде последния бой, и надявам се това ще бъде триумфиращото начало на революцията”.

Така за десетина дни, той като че ли успява, обяснявайки на лион-ските пролетарии историческия смисъл на революционната акция, да ги убеди в необходимостта да тръгнат срещу течението.

На 26-ти септември 1870 г., на грандиозен митинг на площад Терро, от балкона на градския съвет, Бакунин призовава народа на въстание. Прокламирано е създаване на Революционна Федерация на

Комуните. Решено е да се разгони общинския съвет и да бъдат увол-нени всички офицери на Националната гвардия. Съгласуваната редакция на “Червения афиш” е приета с единодушие от общото събрание, председателствано от строителния работник и член на секцията

на Интернационала — Сень. Той обявява, че “Червеният афиш” ще

бъде разлепен по всич ки стени на града и добавя: “Подписвайки го, ние залага ме главите си, ако не успеем. Но часът е дошъл: Да победим или да умрем!”

Прокламацията носи подписа на Бакунин, въпреки двата последни

па раграфа, вписани по настояване на якобинци и бланкисти, с които се обещава свикване на революционен конвент (по примера от

1792 — 1794 г.). Поради липса на солидна революционна организация, Ба кунин е принуден да прави компромиси с хора, като

Албер Ришар, които се оказват толкова по-неустойчиви, склон-ни към сдел ки и дори предателства, колкото по-ненаситни са

апетитите и ам бициите им. Но истинският революционер работи

с онзи човешки материал, който заварва в момента на спонтанното

революционно действие, а не се отказва от него под предлог, че няма

хора или “благоприятно международно положение”.

Компромисите с бланкистите и с якобинските елементи, Бакунин се

опитва да корегира с придружаващата “Червения Афиш”, ПРОГРАМА НА ФЕДЕРАЦИЯТА НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМУНИ,

която публикувахме в третата глава за програмата на революционния

анархизъм. Той се надява по-нататъшният развой на революционните събития да му даде право, измитайки всички сделки с дребнобур-117

жоазните и псевдо-социалистически революционери.

По решение на Комитета за спасение на Франция, тази програма, заедно с “Червения афиш”, са разлепени из целия Лион. Комента-рии на нейните петнадесет пункта и придружаващите ги “Мерки за

подготовката...” тук няма да правим. Ще отбележим само, че и днес

- след повече от 140 години - времето не е успяло да от неме нейната

сила и актуалност. Тези, които у нас и навсякъде по света искат да

водят действителна борба срещу властта на партийната, административна, военна и полицейска бюрокрация, могат да се учат и ръководят от грандиозната Бакунинова програма за социал-революционно

РУШЕНЕ И ТВОРЧЕСТВО!

За съжаление, както това е ставало неведнъж в историята, вместо

да преминат в революционна офанзива, за която настоява Бакунин, псевдореволюционерите започват да се колеба ят, да губят ценно

време и като връх - решават на общо събрание на двата комитета, да

се спре за известно време изпълнението на предварително изработе-ния план за революционни действия. Търсят контакти с “легитимни-те” общинари и наруша ват и срока за предвидените на 25-ти срещу

26-ти арести, след което започ ват игра на преговори с общинския

съвет за въстановяване... на работническите надници, който той току

що е намалил от 3 на 2.50 франка, както и за премия от 1,25 франка

за дните, през които работата е невъзможна по различни причини.

Опортюнистите отхвърлят пред ложението на Бакунин и другарите

му за незабавна въоръжена манифеста ция в подкрепа на работническите искания и насрочват за 28 септември 1870 г. една от онези, приличащи на църковни процесии, мирни разходки със знамена, скандирания и сандвичи, които не заслужават нищо друго, освен презрение и насмешка! Тази история ще се повтори, близо

100 години по-късно, по време на майските събития през 1968 г.,

“като фарс” с участието на френската компартия, клоуна Жорж

Марше и големия работнически синдикат Се-Же-Те.

Накъсо, тогавашните събития на 28.09.1870 г., протичат така: На

обед, на централния площад в Лион се събира многохилядна работническа демонстрация. Тя излъчва делегация от 16 души, която трябва да връчи на кмета своето искане за възстановяване на надница та

от 3 франка. Но общинарите отказват да заседават в “ненор мални

условия”. Тогава част от тълпата разбива входната врата и завзема

кметството. С тях влизат Бакунин и други негови друга ри. Общин-ският съвет е разгонен, а префектът - задържан в бюрото си. Позна-тият ни вече Сень заявява от балкона, че на общинския съвет е било

предложено да приеме обявената в “Червения афиш” революционна

програма, или да си подаде оставката. Съще-временно, той предлага

да бъде назначен начело на “революционната армия” генерал Клю-118

зере. Последният е акламиран от тълпата, но вместо да апелира за

въоръжаване на работническите предградия и за разоръжаване на националната гвардия, както настоява Баку нин, той кани работниците

да излязат без оръжието си, “за да се избегнат - както обяснява в

мемоарите си - сблъскванията и разрушението” на не съвсем сим-патичните на народа... хубави квартали!

През това време на ораторско словоблудство, дезорганизиране и па-рализиране на революционната енергия на работниците, части от националната гвардия, ръководени от офицерите си - едри и дребни бо гаташи, адвокати и бакали - влизат в кметството през една

стра нична врата и арестуват току що назначения “главнокоманд-ващ” дърдорко. Народът отвън не разбира какво става вътре, но

когато чува гласа на Сень, викащ за помощ, нахлува с гневни

викове в кметството и разоръжава бурожоазните гвардейци.

В заседателната зала на общинския съвет се настаняват членовете на Комитета за спасение на Франция и започват треска во

да съчиняват декрети, които... изпращат за печат. Така мина ват

още няколко часа, през които Бакунин и другарите му напраз но

съветват: “Трябва да се действа, ние губим ценно време и ще

бъдем атакувани от буржоазната гвардия. Трябва незабавно да

се арестуват префекта, кмета и генерал Мазур!”

Декретите за формиране на работнически батальони в предгра-дията пристигат много късно, когато пред кметството се сти-чат нови въоръжени части на националната гвардия, “Главно-командващият” генерал Клюзере, вместо да зове за съпротива, съ ветва членовете на Комитета да се оттеглят и тръгва сам да

кани общинските съветници на буржоазната реакция да заемат

местата си. Надявайки се все още, че е възможно да се постигне

поврат в ситуацията, Бакунин прави и невъзможното, за да убеди членове те на Комитета за спасение на Франция да проявят

енергия. Той им казва, че все още не е късно да се апелира към

работническите елементи в нац. Гвардия да подкрепят движението и да ОТГО ВОРЯТ НА СИЛАТА СЪС СИЛА. “Една искра

е достатъчна, за да се възпламени барута!” Но Албер Ришар

заявява, че “не може да поеме отговорност за кръвопролитията” и успява да убеди “рево люционерите” да започнат преговори с общинските съветници, след което “Централният комитет”

напуска кметството.

Новият-стар, и най-важното - “законен” общински съвет поема

ангажимент никой да не бъде преследван за участието си в събитията през тоя паметен 28-и септември на 1870 г., възстановява надницата от 3 франка и заявява, че не може да проведе гла-суваните от Комитета мерки, които “не са от неговата компетен-119

тност”. От своя страна префект Лакур арестува събралия ненавистта на населението генерал Мазур и обяснява в рапорта си до

Леон Гамбета жертването на този “козел отпущения” по апостол-павловски: “Неможейки да попреча на движението, аз бях принуден да СТОРЯ ВСИЧКО, ЗА ДА МОГА ДА ГО

РЪКОВОДЯ...”

Кметът нарежда на гвардейците да арестуват Бакунин и само намесата на Озеров с един отряд от доброволци-работници, го спасява от

разправата на озверилите се и до преди малко, не на шега изплашени

властници и буржоа. Той пренощува при при ятели и научавайки су-тринта, че е обявен вън от закона, заминава за Марсилия, с надеждата, че ще може да продължи борбата там. Преди да напусне Лион, той пише дълго писмо до бланкиста Паликс и другарите си:

“Аз нямам повече работа тук. Дойдох в Лион, за да се бия или да

умра с вас. Защото съм дълбоко убеден, че каузата на Фран ция в

този върховен час беше кауза на човечеството. Аз взех участие в

движението и подписах със собственото си име резо люциите на

Комитета, защото за мене е очевидно че след реал ното разрушение

на правителствената и административна машина, само незабав-ната революционна акция на народа можеше да спаси Франция...

Вчерашното движение, ако то бе триумфи рало (а това бе възможно, ако генерал Клюзере и Ришар не пре дадоха народната кауза) и

заменило Лионския общински съвет — наполовина от реакционери и

наполовина от негодници — с един революционен комитет, излязъл

от пряката воля на народа, това движение би могло да спаси Лион

и Франция... Аз напускам Лион със сърце изпълнено със скръб и с

мрачни предчувствия. Мисля си какво ще стане с Франция? Вместо

нейния жив и действащ социализъм, ще имаме доктринерския социализъм на германците, които няма да кажат ни дума в повече от

това, което ще им поз волят пруските щикове. Бюрократичният и

военен разум на Пру сия, в съюз с бича на руския цар, ще въдворят

“спокойствие и ред” поне за 50 години върху Европейския континент. Тогава, сбогом свобода, сбогом, социализъм, сбогом справедливост за народа и човешкия род, сбогом хуманизъм. Всичко това

можеше да бъ де спестено на страната, ако народът на Франция, народът на Лион бе го пожелал.

Бакунин обвинява Клюзере в предателство и малодушие, навярно с

основание, задето е изпратил на площада пред общината разоръжени

работници срещу армията и батальоните на Националната гвардия, рекрутирани от буржоазните квартали, но това е резултат от момент-ния му гняв. Главната причина за фиаското е другаде и той я знае

много добре. В същото писмо я посочва : “ако народът на Франция, народът на Лион бе пожелал...” И още, ако приятелите му от Али-120

анса бяха доизградили организацията, за която той не се изморяваше

да им говори и да работи от дълги години. Ако френската, ако лионската секция на социалреволюционния Алианс, макар и малобройна, макар и в ембрионален вид съществуваше, то никакъв предател или

тълпа от кретени не биха могли да осуетят превръщането на поро-дената от войната революционна криза в гражданска война и в Социална революция, в последна сметка. Нейното отсъствие подготви

провалът на Лионската Комуна. Така бе осуетен и първият в историята опит на “работническата класа да поеме в свой ръце делото

на собственото си освобождение”, както беше записано в мотивите

към статутите на М.Р.А. (Първият Интернационал).

Напускайки Лион, поради надвисналата смъртна заплаха от страна

на буржоазната национална гвардия, която, след като другарите му

работници го бяха освободил от ареста, го търсеше отново, за да го

ликвидира, Бакунин се отправя при свои съмишленици в Марсилия, където, под носа на прусаците, възкръсват надеждите му за революционен реванш. В течение на цял месец той се опитва да организира

отново работниците на Марсилия и Лион, но усилията му се оказват

напразни. Контрареволюцията е в настъпление, а “... народът - пише

той - мълчи, изплашен от казионния републикански терор. Намерен

е списък, в който е заповядано да арестуват всички ни, така, че ще

ми се наложи да се измъквам и от тук.”

През Барцелона, Бакунин се връща в Локарно, остригвайки косите

и брадата си, със сини очила, с променена външност и фалшив паспорт. Преди да отпътува, той пише на приятеля си Сентиньон:

“Драги приятелю, изгубих окончателно вяра в революцията във

Франция, тя е престанала да бъде революционна. Народът се е превърнал в стадо резоньори и доктринери с буржоазни маниери. Ми-литаризмът и бюрократизмът, юнкерската наглост и протестан-ският йезуитизъм на прусаците, в съюз с бича на руския самодържец, ще господстват над континента в продължение на няколко

десетилетия. Сбогом на мечтите за близко освобождение! Започва

убийствена и страшна реакция”.

В Локарно той продължава своите “Писма до един французин”, в

които иска да изложи възгледите си върху създалото се положение и

открива, че писанията му набъбват и се превръщат в обемиста книга:

“Пиша нещо пълно и цялостно за един патологичен ескиз на днешна

Франция и Европа - съобщава на Огарьов - за назидание на най-близките бъдещи деятели и за обяснение на моята система и начин на

действие. Ще се получи не брошура, а книга.” Не се получава. Не-завършеният резултат е “Кнуто-германската империя и социал-

ната революция”, известна още като “Социална революция или

милитаристична диктатура”. Тя е израз на болката му за френския

121

народ, за неговата пасивност, остра критика на Германската империя

и за проблемите на социалната революция. Писана при крайно тежки

условия, първият випуск на книгата излиза от печат в април 1871 г.

Междувременно парижани са въстанали и провъзгласили Комуната.

По този повод Бакунин пише на Озеров на 5 април същата година:

“По всяка вероятност, парижаните ще загинат ненапразно, нека

да сложат край поне на половин Париж със себе си... Цялото дос-

тойнство на тази революция е, че тя е работническа. По време

на обсадата нашите парижки приятели съумяха и успяха да се организират и да създадат грамадна сила, за разлика от лиончани и

марсилци... Вероятно те ще бъдат победени, но от днес за Франция

няма да има друго съществувание, освен социалната революция.”

Според биографията на Бакунин от Нетлау, в края на април той изнася три лекции пред работническата аудитория в Сонвилие, в които

им говори, по повод Парижката Комуна, за необходимостта от съюз

със селяните:

“Да драги другари, вие работниците, обединени с братята ви от

цялия свят, днес сте изпълнители на велика историческа задача –

освобождението на човечеството. За да успеете вие имате за свой

съюзници селяните, но те още не съзнават величието на задачата...

Вие сте длъжни да ги просветите, да ги запознаете с това, какво е

Социалната Революция.”

Бакунин прави своите организационни изводи от Парижката Комуна:

“Ако тя продължава да се съпротивлява героично до настоящия

момент, причината е в товя, че парижките работници се обеди-ниха по време на обсадата в съюзи и укрепиха организациите си...

Не мислете, че присъстваме на края на Революцията, обратно, ние

преживяваме само нейното начало. От днес тя стои на дневен ред, и ще стои още десетки години. Рано или късно, тя ще ни застигне.

Да се готвим и да се очистим от егоистичните си навици, нека гла-голстваме по-малко и престанем да бъдем фразьори и кресльовци.

Да се готвим достойно за тази велика борба, която трябва да спаси всички народи и да освободи окончателно човечеството.

Да живее Социалната Революция! Да живее Парижката Комуна!”

След “кървавата неделя” в Париж, която ознаменува края на просъ-ществувалата 70 дни Комуна, той пише във втория випуск на “Кнуто-германската империя и социалната революция”, който излиза от

печат през юни 1871 г.:

“Аз съм привърженик на Комуната, която, макар смазана и удаве-на в кръв от монархическата, буржоазната и клерикална реакция, стана от това по-мощна и по-жизнена в умовете и в сърцата на

европейския пролетариат; аз съм привърженик на Парижката Ко-122


муна, и заради това, че тя беше един смел, ясен и категоричен израз

на отрицанието на държавата”.

Тази му разностранна дейност във връзка с Френската революция от

1870-1871 г. бива прекъсната и книгата му остава недовършена, поради очерталия се мажорен конфликт с Маркс и с неговите “научни

социалисти” в Интернационала. За да се вникне по-добре в същността на този двубой, е добре да чуем какво пише Бакунин, по повод

конгреса на Романската федерация в Швейцария, секция на Интернационала (на М.Р.А.):

“Този двубой ще има огромен, световен интерес. Той ще бъде предвестник на сражението, което сме длъжни да дадем на предстоящия конгрес на Интернационала.”

А сега, ще изложим позициите и оценките на Карл Маркс за описа-ните събития по време на войната и революцията. Те са антипод на

тезите и делата на Бакунин и свидетелстват, че “големият шеф” на

Генералния Съвет на М.Р.А., поради германското си патриотарство

и социалдемократически опортюнизъм не е бил в състояние дори

да разбе ре историческия момент и още по-малко, величието на този

първи в историята на класовите борби на пролетариата опит да се

при ложи класическата социалреволюционна стратегия спрямо империалистическата война с оглед превръщането й в гражданска война и пролетарска, анархистическа револю ция.

Френско-Пруската война, която завърши с анексиите на Елзас и

Лотарингия от Гер мания и налагането на контрибуции от 5 000 000

златни франка на френския народ, е грабителска и разбойническа

война! Тя и позициите на анархисти и марксисти спрямо нея, са

една от главните причини за безпардонната идейна и организационна борба, настъпили след Парижката Комуна вътре и вън от Първия

Интернационал, в която Бакунин противопоставя на шовинизма, опортюнизма и социалпредателството на Маркс и марксистите, анархистическата програма, стратегия, тактика и организация

на Социалната революция.

Маркс ни е оставил своите три “адреса” от името на Генералния

Съвет на МРА, обединени в брошурата “Гражданската война във

Франция”, както и редица статии и една обемиста кореспонденция с

Енгелс и техните съидейници, посветени на френскопруската война

през всичките й три фази:

1) Имперската - от 19 юли до 4 септември 1870 г.,

2) Републиканската - от 4 сеп тември до 18 март 1871 г. и

3) Периода на Парижката Комуна — от 18 март до 28 май 1871 г.

Те свидетелстват за опортюнистическа същност на марксическите

“анализи”, “съвети” и “директиви”.

Всички цитати от “Адресите” и “Кореспонденцията”, са извлечени

123

респективно от т.т. 17 и 33 - на Второто руско издание на “Сочине-ния Маркса и Энгельса” под редакцията на Института по Марксизъм-Ленинизъм при Ц. К. на КПСС (Государ. Издательство Полити-ческой Ли тератури - Москва 1955 — 1975 г.)

Като се изключат благовонните пацифистични декларации, които са

смешни в разгара на войната, в “Първия адрес...” е съществена оценката на Маркс за позицията на Прусия в нея. Според него, от страна

на Кайзерова Германия, войната е отбранителна, национал-обе-динителна и следователно справедлива (съобразно речника на

патрио тичното социалдемократическо еснафство). От тук и обвиненията срещу изкривилите пар тийната “линия” Вилхелм Либкнехт и

Август Бебел, който са за неутралитет и са гласували в Райхстага

против военните кредити. Марксизмът, обаче, бидейки диалектичен, е двусмислен. Това двойно “счетоводство” и език в позициите на

Маркс е особено фрапиращо в “непредназначената за публикация

лична кореспонденция” по протежение на цялата война.

В писмо от 20 юли 1870 г. до Енгелс, с когото той се съветва пре ди

отпечатването на “Първия адрес”, Маркс пише:

“Французите се нуждаят от един добър урок... А победата на

НАШИТЕ (т.е. на прусаците) ще доведе до централизация на

властта в Германия, която ще бъде полезна за централизация-

та на германската работ ническа класа... Победата на Бисмарк

над Наполеон ще премес ти центъра на тежестта на европейското работническо движение от Франция в Германия и ще доведе до

превес на нашата теория над тази на Прудон...”, т.е. посочени са

ролите на кайзера и железния кан цлер, като неосъзнати оръдия на

“научния социализъм”, и тогава, както пише по-големият класик в

друго свое писмо: “Цялата тази огромна машина (т.е. Интернационала) ще бъде в НАШИ РЪЦЕ (и за да не остане никакво съмнение, той пояснява) - т.е. В МОИТЕ И ТВОИТЕ!”

В други писма до “драгия Фред”, “Мавъра” “дава директи ви гер-манският пролетариат да се присъедини към на ционалното движение”. (Вдъхновено от Вилхелм Първи и принц Ото фон Бисмарк!!!) На 15 август 1870 г. в друго писмо, пак до Ен гелс, произведен вече от

домашните на Мавъра в чин “Генерал”, той “заклеймява Кугелман”, който “не разбирал нищо от диалектика” и “смесвал отбранител-ната война с отбранителните военни опера ции”, и разяснява положението на Фред с пример за бавно разви ващи се ученици: “Значи, ако някакъв субект ме нападне на улицата, аз мога само да парирам

ударите му, но не трябва да го бия, защото ще стана агресор...”

Така “значи”, класовият анализ на характера и цели те на империалистическата война е подменен с една диалектическо-хулиганска ро-бинзониада на улично сбиване между “изнасиле ния” Бисмарк и “ве-124

роломния” Наполеон-3. Подобни бисери на “ма териалистическата”

интерпретация на текущата политика могат да се наринат с лопата в

многотомното наследство на двамата кори феи.

Писмата между тях са изпъстрени със задълбочени анални анализи, с проникновени съвети към германските, френски и английски работници и с величайше презрение към недораслите съратници. Същевременно, бидейки “ръководство за действие” на филистерите от

“нашата славна партия” около немския в-к “Народна Държава”, те

са размесени с оплаквания от ревматизъм и запек, грижи за “госпо-жата, децата и метресата”, и с мечти за излагане на “класическите”

задници на топлите слънчеви лъчи в екзотичните курорти, за да се

съхрани и удължи скъпоцен ния им живот за благото на... световния

пролетариат.

Капитулацията при Седан и Мец, провъзгласяването на републиката

от Гамбета и създаването на “Правителство на на ционалната отбрана” начело с монархиста-орлеанист генерал Трошю, който от самото

начало иска да капитулира пред “пруското оръжие”, за да бъдат из-бегнати “компликации” от страна на настръхналите “отечествени”

работници, изменят обстановката и принуждават Маркс да постави

сурдинка на германския си патриотизъм и шо винизъм, за които в английската преса е обвиняван, че е платен агент на Бисмарк, и да сме-ни курса на “директивите” си, които от ново разкриват бездни на…

“революционно” тъпоумие. Оценявайки “Правителството на националната измяна” (както го наричат на подбив) Маркс казва за Жул

Фавр: “Макар и участник в юнското клане на парижките работници от 1848 г., е добър за момента, като м-р на външните работи...”

На 6-ти септември той пише на “генерал” Енгелс: “Днес цялата

френска колония (касае се за емигриралите в Лондон френски прудонисти и бланкисти, вследствие процесите във Втората империя

срещу активни чле нове на Интернационала) зами нава за Париж, за да извърши глупости в името на Интернацио нала. Те искат да

съборят временното правителство (какъв ужас!), да провъзгласят

Парижката Комуна, да назначат Феликс Миа (бланкист) за посла-ник на Франция в Лондон и т.н.”.

За да парира тази “опасност”, Маркс редактира на 9 септември 1870

г. своя “Втори адрес” на Генералния Съвет. Според него: “Всеки

опит да се събори новото правителство, когато врагът хлопа на

портите, ще бъде една безнадеждна лудост”. (Прочее, точно това

са думите и на генерал Трошю, от които “късопаметният” Маркс

ще се “възмути” в “Третия адрес”, клеймейки монархис та, като

“изменник”.)

“Първият въпрос, който ми зададоха моите колеги ВЕЧЕРТА НА

4 СЕПТЕМВРИ, бе: Има ли Париж някакви шансове да издържи

125

успешно обсадата на пруската армия?

- Аз им казах същото, което казвам и днес: При настоящето

положе ние на нещата, всеки опит на Париж да издържи обсадата

на пруската армия би бил БЕЗУМИЕ. Несъмнено ГЕРОЙСКО БЕЗУМИЕ - добавих аз - но все таки нищо повече от безумие!” – (Соч.

Маркс и Енгелс т. 17 стр. 499).

“Френските работници, продължава Маркс, трябва да из пълнят

гражданския си дълг и да не се оставят да бъдат увлечени от нац.

спомени от 1792 г... Те трябва спокойно и решително да се възползват от републиканските свободи, за да се организират методично

и това ще им даде херкулесови сили за възраждането на Франция и нашата обща задача - еманципацията на труда. (N. В.: Или най-малко “еманципацията” на социалдемократическите

депутати, министри и пр. политически шарлатани и шутове.) От

тяхната енергия и мъдрост зависи съдбата на Републиката”.

(N.В.: Касае се за република та на недобитите монархисти и ти-еровци, преоблечени за случая в одеждите на “републиканската

добродетел”.)

Не трябва обаче да се откаже на Маркс енергията, която той

разгъва през тези дни. “Вождът” на Интернационала изпраща

също свои емисари със задача “да постигнат на всяка цена

въз държанието на членовете на френската секция на МРА до

сключването на мира.” (Без анексии и контрибуции!) Ето как посреща той и опита за революционно надигане в провинцията на Франция - в Марсилия, И СПЕЦИАЛНО В ЛИОН.

В писмото си до английския либерал, професор Бизли от 19 октомври 1870 г. Маркс пише:

“...В началото всичко вървяло добре, (съобразно “секретни писма, които за сега не мога да публикувам”), нашите (т.е. пети-мата чле нове на Лионската секция на Интернационала) провъзгласили ре волюционно правителство (т.е. общински съвет), съставено отчас ти от работници, отчасти от буржоа, за да

защитават републиката (на кесията), на което, буржоазията, макар и да не симпатизирала, спокойно толерирала (господарите не се боят от нощните си па зачи!)” Но в този идиличен момент “пристигнали магаретата Ба кунин и Клюзере и объркали

всичко. Общината била завзета и за почнали да издават смешни

декрети за унищожение на държавата и други подобни бакунистки бълнувания...”

Коментарът на този “анализ” ще оставим за след малко, но си

струва още сега да посочим инсинуациите за Баку нин и Клюзере

(в Марксовото писмо те пристигат заедно в Лион, за да объркат

всичко и следователно носят “колективна отговор ност” за аван-126

тюризма и предателството срещу... класовото сът рудничество в

името на националните идеали). Тази амалгама е далечен, но пряк

предвестник на бъдещите обвинителни актове срещу “троц-кистко-бухаринския блок”, процесите и последвали те разстрели

на “тези побеснели, фашиствуващи кучета” - както се изразявал

сталиновият прокурор Вишински. Подобно сочене на Маркс, като идеен, духовен и ... нравствен пред теча и настойник на

малкия риж касапин - Сосо Джугашвили, продължава все

още да се счита от някои западни “интелектуали” за лош

тон, примитивизъм и незаконна екстраполация...

Що се касае до “Третия адрес”, в който Маркс пее дити рамби

на парижките работници, “щурмуващи небето”, този закъснял

опортюнистически опит за нагаждане към една акция, на която

те с Енгелс, както видяхме, са се съпротивлявали с всички сили

и средства, е изтръгнат от събитията. По повод на него, Бакунин

не случайно подиграва вожда, който “съзерцава задницата на

френския пролетариат и подтичвайки след нея й сваля шапка”.

Тук ще спра прегледа на многобройните писма и писа ния на

двамата класици и техните съратници, които биха превър нали

брошурата в книга ЗА ДВЕТЕ СТРАТЕГИИ СПРЯМО ИМПЕ-

РИАЛИСТИЧЕСКАТА ВОЙНА. (Не съм се отказал от нейното написване, въпреки изземването от марксическата тайна

по лиция преди 55 години в пазарджиш кия затвор, на събрания

материал в няколко десетки тетрадки, който ползвам по памет.) В следващите страници ще изложа мненията по тази тема на някои други “марксически бълхи” (Казват, че в края на живота си

Маркс бил въздъхнал по повод своите последователи — марксисти: “Посях дракони, а пожънах бълхи”. Всъщност “урожа-ят” е от кърлежи, какъвто беше и самият сеяч!), и на “класици” втора употреба, като Ленин и неговите съратници, за двете

линии на Бакунин и Мар кс във френско-пруската война и

Парижката Комуна. Тук поставям въпроса за реализма на бакуниновата революционна стратегия и вероятността тя да бъде

“печеливша”.

Единственото, което недостигаше, за да се обър не курса на европейската история, бе недостатъчната организираност на революционерите. Това казва и другарят на Бакунин, Джеймс Гийом:

“Трябваха ни още няколко години, за да завършим с организацията на Интернационала във Франция и да подготвим

едно ши роко революционно движение, което да обхване Испания, Италия, Швейцария и Белгия!” (Виж том II – “Документи

и спомени”, стр. 64 – 65 на неговия капитален труд “ИНТЕР-127

НАЦИОНАЛЪТ”.)

Към липсата на достатъчно солидна революционна организация, с всичко, което тя предполага: ПРОГРАМА, СТРАТЕГИЯ, ТАКТИКА и т.н., се добавят опортюнизма и неустойчивостта, които в драматични моменти се превръщат в преда телство.

Това ни задължава да го преодолеем заедно с дезорганизацията и дезориентацията в нашите собствени среди, най-напред!

Защо то, ако искаме да изпълним задачата си в днешната революционна криза, която разтърсва континентите, КАРТАГЕН НА

ОПОРТЮНИЗМА ТРЯБВА ДА БЪДЕ РАЗРУШЕН!

Формулирана лаконично, анархистическата стратегия спрямо

ВОЙНАТА И СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ се състои в

ПРОПАГАНДНА И ОРГАНИЗАЦИОННА ДЕЙНОСТ, ЦЕ-

ЛЯЩА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКА-

ТА ВОЙНА В ГРАЖДАНСКА И НА ПОСЛЕДНАТА В СО-

ЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.

В първата фаза трябва да се мобилизира недоволството на работници и селяни, породено от вечните спътници на войната: разруха, глад и смърт, и да се насочи срещу техния истински

враг - “отечествените” властници и експлоататори. Следващата

стъпка е да се преодолее патриотарската измама и дресурата на

войниците по фронтовете, за да се спечелят за каузата на революцията, като се убедят, че обръщането на оръжието срещу

“собствените” им държава и капитал ще им струва по-малко

кръв, отколкото продължаването на войната.

Революционно-пораженската пропаганда към войниците от

“нисшите” класи трябва да се съпътства с актове и апели за по-братимяване с другарите им от другата страна на фронтовата

линия. Единственият акт в защита на техните интереси е отказа

да бъдат пушечно месо и провеждането на комбинирана атака

от двете страни на фронта и в тила срещу “собствените” им господари.

Тези задачи, без да са от най-леките, стават решими, защото

властта се е “погрижила” да въоръжи народа за нуждите на своята война и в същото време – основната част на нейните репресивни сили са ангажирани във войната. Откриването на вътрешен

фронт, за да се сложи край на империалистическата касапница и

грабеж, може да завърши с победа над непрекъснато възпроиз-веждащите се безоб разия на днешното общество и до отваряне

пътя към анархокомунизма, само ако борбата на революционните маси доведе до разрушение на държавата, до експроприация

на класите на собствениците - частни или държавни - и реализиране на прог рамата на социалната революция.

128

Но революцията е ЕДИННА, НЕДЕЛИМА И ТОТАЛНА! Както вътре в страната тя не може да спре на полупът и замръзне

в някакво хибридно състояние между нашия идеал и старото

об щество, така навън тя не може да се ограничи от съществуващите държавни граници. Въпросът, който нашата революция поставя е: или унищожение на държавите и класите

върху всички континенти, колкото и да трае това и на

основата на само-управляващите се комуни и тяхното

свободно съюзяване - обединение на човечеството в една

световна федерация, или регенерация на разкъсаните

от революцията тъкани на старата система на насилие, експлоатация и паразитизъм с цялото им много образие

в различните държави и с повторение на кризите, на войните и на непрекъснато смазваните бунтове, въстания и революции на “низшите” класи срещу съществуващия социа лен и

интернационален “ред”. Среден път тук няма!

Затова във втората си фаза, нашата интернационална стра тегия

налага действена солидарност с анархистическите федера ции от

всички страни за разширяване на пожара на социалната революция

преко държавните граници, докато погълне и последния остров -

убежище на властници и паразити.

В първата част на тази глава спряхме вниманието и върху хамелеон-ската, опортюнистическа и в крайна сметка – предателска позиция

на Маркс, която под на пора на събитията еволюира в няколко месеца от откровения гер мански шовинизъм, през пацифизма и апелите

към френските ра ботници за класово сътрудничество с републиката

на Тиеровци, за да завърши с принудени възторзи от “щурмуващите небето комунари”.

Улеснени от вълчия вой на европейската реакция и поли цейските

преследвания срещу анархистите от всички страни след разгрома

на Комуната, машинациите на Маркс и Енгелс в Първия Интернационал доведоха скоро до края му, след печално-известния Хагски

Конгрес от септември 1872 г.

Каква е съдбата на идейното наследство на Михаил Баку нин по този

кардинален въпрос на общата революционна страте гия, неговата

оценка и изводите, които се налагат за нас анархис тите?

Четиридесет години след Парижката Комуна, в навечерие то на

Първата световна война, партиите на Втория Интернацио нал (в болшинството си марксически), приемат на своя Базелски конгрес през

1912 г. резолюция, която по същество е БАКУНИНСКА: Отказ от

подкрепа на “своята” държава и мобилизация на европейската работническа класа за “ВОЙНА СРЕЩУ ВОЙНАТА!” Когато последната избухва, гласуваната резолюция остава мъртва буква и социал-129

демократическите партии, с много малки изключения, се нареждат

под знамената на своите правителства и капиталисти. Връщайки се

към “класическата” марксическа пози ция, те извършват още едно

предателство спрямо работническите маси, чийто авангард имат

претенцията да представляват. За съ жаление, в разгара на военните

действия и някои анархисти остават в лагера на воюващите патриоти.

Сред малцината марксисти, останали верни на Базелската резолюция са част от руските болшевики и неколцина герман ски социалдемократи около Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Приемайки стратегията за превръщане на империалистическата

война в гражданска, те отбягват да си спомнят, че тя е изградена от Бакунин в борба с техните “класици” или се опитват

да заличат следите към извора.

За своята “военна програма” те са обвинявани не без основание

в БАКУНИЗЪМ от вож довете на международната социалдемокрация. Полемиката, която се разгъва вътре във Втория Интернационал между марксисти те по този стратегически въпрос довежда до разцеплението им в европейски мащаб. В отбрана срещу

обвиненията на довчерашни те си другари в анархизъм, Ленин, който познава отлично пробле ма и позицията на Карл Маркс

спрямо империалистическата война, е принуден да си служи с

диалектически фокуси. Той изобре тява теорията за “последния

стадий на капитализма - империализ ма” и разделя войните на

национално-справедливи и империалистическо-завоевателни.

Следващата логическа стъпка е обявяването на подкрепяната

от Маркс и Енгелс война на Кайзера и Бисмарк за национална, следователно “прогресивна”. Липсващото звено във веригата от

съждения, Ленин замества с фалшифика ции на ... рождената

дата на капиталистическия империализъм. В полемични статии и в брошурата си “Империализмът като и т.н.” (1916 г.), той

го “подмладява” с двадесетина години, за да “покрие с давност”

предателството на своя учител.

Изплетената с усърдие теоретическа мрежа е разкъсана от Кауцки, Плеханов, Вандервелд и др. Те посочват на Ленин, че и

в 1891 година, (т.е. двадесет години след Комуната), все още

живият по-млад “класик” Енгелс, верен на “германската

традиция”, за явява, че е готов да препаше сабята и да се бие

на живот и смърт срещу Франция и Русия, без да се съобразява с ленинските тън кости за прогресивните и реакционни войни, замествайки ги с марксическия постулат

за “прогресивните и реакционни на ции”.

Прочее, в разгорещените полемики и Ленин, и опонентите му

130

предпочитат да забравят, че “прогресивната” война на германските патриоти завършва с вулгарен империалистически грабеж

(контрибуции от 5 000 000 златни франка и анексията на Елзас и

Лотарингия). Те премълчават и за класовия характер на “свещенния съюз” между Бисмарк и Тиер за смазване на въстаналия парижки

пролетариат.

В края на първата световна война (1918 г.), един от малци ната не за-губили напълно афинитета си към истината марксисти - Франц Меринг - в своята обемиста биография на Карл Маркс, в главите посветени на отношенията му с Бакунин, пише:

“Това, което Бакунин се опита да направи в Лион му пра ви чест.

Шест месеца по-късно, работниците на Париж, които Маркс така

възторжено приветства, последваха примера на Лион. При това,

програмата на Комуната, като че ли потвърждаваше то ва,

което Бакунин не се изморяваше да повтаря от няколко годи ни:

РАЗРУШЕТЕ ДЪРЖАВАТА!”

Ето защо, тези, които се опитват да покрият магарешките си уши

с лъвската кожа на един Маркс, ще сторят по-добре да сдържат

евтините си сарказми спрямо усилията на стария револю ционер да

разбуди енергията и развърже фуриите на Европейска та социална

революция по време на френско-пруската война”. (Виж Франц Меринг -” К.Маркс”, главата, посветена на ВОЙНАТА И КОМУНАТА) Вземайки изцяло страната на Бакунин, Меринг е обвиня ван в “черно предателство” срещу Маркс от социалдемократите и е осъден на

премълчаване от сталиновата “историческа школа”, заг дето си е позволил да “запълва белите страници на историята” и е разбутал създадената партийна легенда.

След военната победа на болшевиките през 1917-1921 г., известният

техен историк и приятел на Ленин, Юри Стеклов (същият, когото ц.

к. на в. к. п. (б) натоварва с издаването на 12— томното пълно събрание на съчиненията на М. А. Бакунин, спря но след излизането на

4-ти том през 1934 година по нареждане на Сталин), счита достоен за

съжаление неуместния смях на “дракона” Маркс и неговите “бъл хи”/

кърлежи/ по отношение на Лионския опит. Ето какво пише Стеклов:

“Разбира се, тези, които не споделят анархистическите концепции

на Бакунин и неговите съмишленици, могат да крити куват неоснователните му надежди и прокламирането на разру шението на държавата върху хартия, но независимо от всичко, не говата намеса в

тази епоха е един великодушен опит да събуди френския пролетариат от летаргията и да го насочи към борба против капиталистическата система и в същото време да отблъсне със силите на

революцията чуждото нашествие. За нас е важно да отбележим, че Бакунин, като един истински гражданин на света, отиваше с ус-131


трем да помогне там, където го зовяха интересите на социалната

революция.

Сам по себе си - продължава Стеклов - планът на Баку нин, ако не

държим сметка за неговата анархистическа опаковка, която не е

неотделима от плана, не беше тъй смешен. Според Ба кунин трябваше да се използват предизвиканите от войната раз търсвания, негодността на буржоазията, конфузните патриотични протести и

социални аспирации на масите, за да се опита решителната намеса

на работниците в един от големите градове на страната, след което да се разгърне революционното дви жение и в другите центрове

на Франция, да се увлекат и селяните, и така да се постави началото на световната социална революция.

ТОГАВА, НИКОЙ ДРУГ НЕ МОЖА ДА ПРЕДЛОЖИ ЕДИН

ПО-ДОБЪР ПЛАН. (Стеклов предпочита да забрави за “плана” на

Маркс!)

Парижката Комуна, появила се шест месе ца след първия

опит в Лион, бе само едно БЛЕДО, НЕПЪЛНО И НЕЗАВЪРШЕНО КОПИЕ НА ГРАНДИОЗНИЯ ПРОЕКТ, КОЙТО БАКУ-

НИН БЕ СЪЗДАЛ, проект който той бе изложил с детайли в

своите “Писма до един французин върху днешната криза”, и за

чиято реализация той се опитваше да привлече другарите си. Ето

защо, ние смятаме, че въпреки всички свои несъвър шенства и неус-пехи, Лионският опит доказва само още веднъж, че БАКУНИН

БЕШЕ ЕДИН МАIТRЕ ЕS RЕVОLUTION, EДИН ВЕЛИКАН НА РЕВОЛЮЦИЯТА, ЧОВЕКА НА КОНЦЕПЦИИ

С ПЛАНЕТАРЕН РАЗМАХ И ГЕРОИЧНИ РЕШЕНИЯ, И

ЧЕ ЛИОНСКИЯТ ОПИТ МУ ПРАВИ ЧЕСТ, което ни за-

ставя да го поставим на пиедестала, на който сме поставили самия

Маркс”.

Няколко бележки се налагат по този дълъг панегирик за Бакунин, излязъл под перото на един марксист. Към оценката на Лионския

опит няма какво да добавим, дори я препоръчваме на всички, които

мислят, че Бакунин е история или искат да го превърнат... в препа-риран орел.

Трябва обаче да отбележим абсолютната негодност дори на добро-съвестните марксисти (някога имаше и такива) да разберат не-разкъсваемата връзка между програмата, която Стеклов нарича анархистическа опаковка и Бакуниновия план, програма, организация и стратегия на пролетарската революция. (В СВЕТОВНАТА ЛИТЕРАТУРА, ПОС ВЕТЕНА НА РЕВОЛЮЦИОННА-

ТА ТЕОРИЯ ОТ ВЕК И ПОЛО ВИНА НАСАМ, ТАЗИ ВРЪЗКА И

ЕДИНСТВО НЕ СА РАЗВИ ТИ ОТ НИКОГО ТАКА ВСЕСТРАННО

И МОНОЛИТНО, КАКТО СА У БАКУНИН!).

132

Неразбирането на това единство води и ще води до фиас ко, всеки

който се опитва да вземе само “добрата” част на Бакунин и отхвърли

“лошата”. Собствената практика на болшевиките до каза това. Приемането на бакуниновата стратегия по време на Първата световна

война ги доведе до военната победа, която и до днес те наричат “велика, октомврийска, социалистическа револю ция” (с главни букви

разбира се!). Претърпеният крах в областта на социал-революционните преобразования на стария свят, който днес е признат официално от самите болшевики, те дължат изця ло на своята марксическа

програма, срещу която Бакунин води безкомпромисна борба и удържа блестяща идейна победа.

А идеите, както е известно, не могат да бъдат разстреляни. Бъдещето

е пред нас и последната дума, в последната глава на политическата история, която преживява човечеството, ще принадлежи на нас

- анархистите-бакунисти. При едно усло вие - че не загърбваме теоретичното наследство на Бакунин и продължим от него нататък всяко

актуализиране, изследване и развитие на революционната теория и

практика.

В никой случай не може да се съгласим и с незаконни те и оскърби-телни сравнения, които Стеклов прави между вели кия революционер и германския учен филистер (Карл Маркс) в желанието си да ги

постави на един и същи пиедестал. Последно то е по-скоро резултат

на задължителното за марксистите челобитие и суеверната вяра в непогрешимостта на техния папа, към ко гото те се отнасят както мю-сюлманите спрямо пророка.

Но да се върнем към темата на настоящата глава. Спрямо войната

— “справедлива” или разбойническа - са възмож ни следните четири

позиции:

1) Нареждане на страната на “своята” държава, присъеди няване

към вълчия вой на шовинистите и ако патриотическият ек стаз е искрен - заминаване за “полето на честта”. Ако там те не разпилеят

кокалите си “за родината” и се излекуват от травмите на войната, заелите тази позиция могат да станат съучастници в дележа на плячка-та, която е главна цел на всяка война. В случай на поражение, вместо

анексии и ограбване на чуждите поданици, те ще трябва да се за-доволят с плащането на репарации и контри буции, и участие в

усмиряването на окървавените, измамени и изгладнели свои съ-отечественици.

2) Втората възможност, която разкрива империалистичес ката

война, е участие в нея на страната на “външния враг”.

Към нея се ориентират някои от опозиционните партии, които

на мират много по-голяма близост с интересите и “идеалите” на

про тивника, отколкото до тези на “отечествения” режим, който

133

води войната. Те са готови да се борят с оръжие в ръка срещу

настанените в министерските кресла конкуренти и да се ползват

от “безко ристните” услуги на неприятелските армии и шпионски

служби.

В зависимост от изхода на войната, такава позиция води до разстрел и “покриване с вечен позор на предателите” или до идване

на власт с помощта на окупиралите “отечеството” чужди войски.

Из лишно е да доказваме, че това не променя с нищо социалния

статус на работниците, а само сменя властниците и евентуално

- експлоататорите. Достатъчно е да напомним поставянето на б.

к. п. на власт от червената армия, с което се откри “ерата на социализма” и куизлинговската диктатура на димитровци, чер-венковци и живковци, която навлиза в своята четиридесет и

пета годиш нина. (N.В.: Главата – статия е писана в годината

на “подмяната” – 1989 г.)

Тази позиция има само това “достойнство”, че практику ващите я

вътре във воюващата страна, рискуват собствената си кожа съзнателно, за разлика от отправеното на фронта човешко стадо.

В случай на “вражеска победа” те ще получат своя нотариален

акт за посмъртно настаняване в местния патриотичен пантеон и

извикване на имената им по тържествените вечерни за ри, където

завърналите се от емиграция хитреци и оцелелите “другари” чакат с нетърпение да свършат церемониите и илюми нациите, за да

се юрнат към банкетните и юбилейни софри.

3) Третата позиция е неутралната. Колкото и благород на

и хуманна да изглежда на някои, тя е най-илюзорната -ВОЙНАТА НЕ ПРИЗНАВА НЕУТРАЛНИ! Военнополевите съдилища

не прощават и на пацифистите, когато те нарушават хармонията

на патриотичното оглупяване, отказват да плащат с месата си за

угояването на бога на войната или участват в други форми на

пасивната съпротива. И освен това, дори и да се спре войната с

пацифистически акции и демонстрации, тя ще започва отново и

отново, ДОКАТО НЕ СЕ ПРЕСЕКАТ КОРЕНИТЕ Й.

4) Последната позиция е тази на Бакунин. Нейни далечни предшественици са Анахарзис Клоотц и крайната левица сред френските

революционери от 1793 - 1794 година. През годините, в които френската революция достигна апогея на своето развитие, техния лозунг

беше: “МИР НА КОЛИ БИТЕ И ВОЙНА НА ПАЛАТИТЕ!” За него

те бяха изпратени от Робеспиер и Конвента под ножа на гилотината

с класическите обвинения на всяка воюваща власт, че са “агенти на

външния враг”...

Тази позиция за превръщане на империалистическата вой на в интернационална социална революция ЗА НАС АНАРХИС ТИТЕ НЕ

134

Е ДИСКУСИОННА. Тя е един от основните елементи на нашата революционна стратегия и в този смисъл е ВЪПРОС НА ПРИНЦИП.

Който е ЗА, може да бъде анархист и наш брат. Който е ПРОТИВ и

иска да я отхвърлим, мястото му не е при нас. Той сам се нарежда от

другата страна на барикадата. Защото в анархистическите организации НЯМА МЯСТО ЗА ПАТРИОТИ И ОПОРТЮНИСТИ! Защото

отказът от нея е предателство спря мо анархизма, работниците и революцията. Защото напускане то й от редица анархисти през първата, втора и подготвящата се трета световна война е една от важните

причини за днешното ни мизерно състояние.

Войната е едно от най-тежките изпитания не само за из пращаните на

взаимно заколение, преоблечени като войници, ра ботници и селяни.

Тя е върховно изпитание и време за проверка на интернационализма

и революционния дълг на всеки анархист.

Войната изисква от всяка анархистическа организация по отделно и

от Анархистическия Интернационал като цяло, взема нето на пред-варителни решения, базирани върху бакуниновата позиция, която

си остава валидна и днес. Времето не може да вне се изменения в

стратегията ни докато НА ЗЕМЯТА ИМА ГОСПОДАРИ И ГРАБИ-ТЕЛИ, ИМПЕРИАЛИЗЪМ И ВОЙНИ, ГРА НИЦИ И ПАТРИОТИ!

Трябва, обаче, да се подчертае дебело, че след като се при еме дори

ултрареволюционна резолюция, ако тя се заключи в ар хивите, резултатите няма да се различават от известните ни от двете световни

касапници. Заемането на революционната позиция спрямо войната, предполага не на думи, а на дело ИДЕЙНА, ОРГАНИЗАЦИОННА И БОЙНА ПОДГОТОВКА НА ВСЯКА ФЕДЕРАЦИЯ

ПРЕЗ “МИРНИЯ ПЕРИОД”. И за да бъде ефикасна по интензив-ност и постоянство, тя трябва да е на нивото на подготовката на господстващите класи и техните генерални щабове, ако не с техните

во енни бюджети. В противен случай, всичко ще се сведе до фразео-логия и изпращането ни в затворите или до стената, ако не капи-тулираме пред “сплотеното обществено мнение” на патриотите или

натиска на полицията и военните трибунали, и оплюем това, което

вчера тържествено сме прокламирали.

Заедно с това, приемането на тази позиция поставя с цялата си

сериозност в дневния ред И ТО СЕГА, А НЕ УТРЕ, въпроса за

нелегалните бойни ядра и организации на всяка анархистическа

феде рация и нейната антимилитаристична, “мирновременна”

програ ма срещу “отечествените” шовинисти и техните

казионни армии.


ОСТАНАЛОТО Е ИЗМАМА!

135

ГЛАВА VIII


ДВУБОЯТ МЕЖДУ БАКУНИН И МАРКС И КРАЯТ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛА

В началото на VI-та глава (За метода на революционната борба) е

казано: “Бакунин и МРА са две алтернативи”. Тъй като МРА бе сведена до Генералния съвет, а този последния – до Маркс, по-правилно

е да се каже: Бакунин и Маркс са два антипода. Тук няма да разглеждам техните лични взаимоотношения и особенностите на характе-рите им, колкото и интересни да са от психологическа гледна точка, нито сблъсъците им по редица частни проблеми на социалните и интернационални борби, които редко ги сближаваха и много по-често

разделяха в течение на три десетилетия. Това би ни отклонило от темата или въвело във вонящата атмосфера на обиди, клевети, интриги

и дори доноси, с които се характеризира “диалектическия метод на

идеологическа борба” с противника от който се ползваха Маркс и

неговите “научни социалисти”, които го перфекционираха и превърнаха в система на своята политика и държавност. Ако е нужно да го

квалифицирам само с една дума, тя е лайномет.

Това, което изправи един срещу друг двамата, беше тяхното отношение към свободата на индивида, на колектива и на обществото

като цяло, което не може да бъде свободно, ако не е изградено от

свободни хора. За Бакунин свободата е отрицание на държавността.

Ленин го казва лаконично: “Докато има държава, няма свобода.”

Но не само! Отношенията на експлоатация и на потисничество на

човек над човека, капиталът и наемният труд, класите и социалното

неравенство, господството и привилегиите не могат да бъдат пре-махнати, ако държавата съществува. Тя ги създава, затова комуни-змът и държавата са взаимно изключващи се, така както капиталът

е невъзможен без нея. От тук произтича противопоставянето им по

всички важни проблеми и непримиримата борба, която бе продълже-на от техните последователи.

Ще се спра на глобалните и кардинални различия по програмните, стратегически и организационни проблеми на революцията, които

ги превърнаха в непримирими врагове и както личи от следващшя

откъс на Бакунин за отношенията му с Маркс, датират още от времето на “Пролетта на народите” през 1848 г.:

“В 1848 година нашите мнения се разделиха. И аз съм длъжен да

136

кажа, че истината беше много повече на негова страна, отколкото

на моята. Той току що беше основал секция на немските комунисти в Париж и в Брюксел, и в съюз с френски и няколко английски

комунисти, образувал, с поддръжката на своя другар и неразлъчен

спътник Енгелс, първото Международно Сдружение на комунисти

от различни страни в Лондон. Там той, заедно с Енгелс, написа от

името на това Сдружение изключително значимата работа, известна под името “Комунистически манифест”.

Аз, развълнуван от революционното движение в Европа, бях много

повече привлечен от отрицателната, отколкото от положителната страна на тази революция, тоест в по-голяма степен от събарянето на това, което беше, отколкото от строителството и

организацията на това, което би трябвало да бъде.

Тук обаче, имаше един пункт, в който прав бях аз, а не той. Като

славянин, аз исках освобождение чрез революцията на славянство-то от немския ярем, т. е. разрушаването на руската, австрийска-

та, пруската и турската империи, и реорганизацията на народи-

те, от долу до горе, на собственната им свобода, на основата на

пълното икономическо и обществено равенство, а не със силата

на властта, колкото и революционна да се нарича тя, и колкото

и разумна да би била в действителност.

Още тогава разликата в системите, която ни разделя днес, се оч-ертаваше вече по един съвършенно осмислен от моя страна начин.

Моите стремежи и идеи никак не се нравеха на Маркс, преди всичко

затова, защото не бяха негови; след това защото бяха противоположни на неговите убеждения на авторитарен социалист и накрая, защото като немски патриот, той не допускаше тогава, както не

го допуска и сега, правото на славяните да се освободят от ярема

на немците, мислейки днес, както и тогава, че те са призвани да ги

цивилизоват, тоест, волю-неволю да ги германизират.”

Фронтовата линия в Интернационала между революционерите и

опортюнистите-авторитаристи съществуваше преди Лионската и

Парижката Комуни. Тя е очертавана многократно от Бакунин, за когото борбата за свободата на човечеството беше смисъл на живота и

лайтмотив на творчеството му, в което й е дал десетки определения.

За Маркс проблемът за свободата, като че ли не съществува – на него

той не е посветил нито една брошурка от многотомното си творчество. Няма го и в социалдемократическите или болшевишки тълкува-ния и интерпретации на “свещенните” текстове, с които могат да се

запълнят рафтовете на не една огромна библиотека.

Този антагонизъм е представен ясно в следния цитат от “Пълното

СЪБРАНИЕ НА СЪЧИНЕНИЯТА” на Бакунин под редакцията на

Артур Ленинг от Института по Социална история в Амстердам, в

137

който той прави паралел между Прудон, Маркс и себе си:

“Прудон, въпреки всичките си усилия да разтърси традициите на

класическия идеализъм, остана през целия си живот непоправим

идеалист, който се вдъхновяваше, както му казах два месеца преди

смъртта му, било от библията, било от римското право, оставайки винаги метафизик до върха на ноктите си. Неговото нещастие

бе в това, че той никога не беше изучавал естествените науки и

техните методи. Прудон имаше инстинкта на гения, който му по-магаше да намери верния път, но увлечен от идеалистическите навици на своя разум, изпадаше винаги в старите грешки, които го

превръщаха в едно вечно противоречие - един мощен гений, един революционен мислител, който се бореше винаги срещу фантомите

на идеализма, но който не можа никога да ги победи.

Маркс, като мислител е на прав път. Той твърди, че всички

ПОЛИТИЧЕСКИ, РЕЛИГИОЗНИ И ПРАВНИ ЕВОЛЮЦИИ В

ИСТОРИЯТА СА НЕ ПРИЧИНИ, А СЛЕДСТВИЕ ОТ ИКОНО-

МИЧЕСКАТА ЕВОЛЮЦИЯ. Това е една велика и плодотворна

идея, която съвсем не е негово откритие. Тя бе открита и изразе-

на от много други преди него. Но на него принадлежи честта да я

развие системно и постави като база на цялата си икономическа

теория.

От друга страна, Прудон бе почувствал и разбрал свободата без-

крайно по-добре от него. Когато Прудон се изтръгваше от мета-

физиката и доктринерството, той имаше истински инстинкт

на революционер - обожаваше Сатаната и прокламираше Анар-

хията.

Много е възможно Маркс да се издигне ТЕОРЕТИЧЕСКИ до една

още по-рационална система на свободата от тази на Прудон, но

за това му липсва инстинкта на свободата. Като германец и ев-

реин, той е ВЛАСТНИК от главата до петите...

От тук и двете противоположни системи:

Анархизмът на Прудон, разширен, развит и освободен ОТ НАС

от неговата метафизическа, идеалистическа и доктринерска

обвивка, с абсолютното приемане на материята, като обект

на науката и на СОЦИАЛНАТА ИКОНОМИКА В ИСТОРИЯТА -

КАТО БАЗА НА ВСЯКО РАЗВИТИЕ.

И от друга страна - системата на Маркс - шефът на германска-

та школа на авторитарния социализъм”. (том 4-ти, стр. 437) Очевидно, конфликтът между двамата не е философски, нито е за ролята на икономиката или техниката в историята, а за нещо безкрайно по-важно - ЗА СВОБОДАТА, за програмата и за стратегията на

революционната организация, която трябва да доведе човечеството

до една рационална социална система, в която индивидите ще се

138

освободят от властта и експлоатацията.

Маркс и марксистите не можаха “да се издигнат теоретически” до

свободата, защото никога не проумяха, че “Ако има държава, то

непременно има господство, следователно робство; държава без

робство, открито или маскирано, е немислима, - ето защо ние

сме врагове на държавата”. (Бакунин “Държавност и Анархия”, стр. 294) Затова, полемичното острие на този свой основен труд

Михаил Александрович насочва срещу принципа на държавността

(властта), чиито безусловни привърженици са Маркс и неговите епигони от всички “интернационали”...

Тази разделителна линия между Бакунин и Маркс, прокарана от

тяхното отношение към свободата, генерира всичките програмни, стратегически и организационни различия, които направиха двубоя

между тях неизбежен и предопределиха борбата на живот и смърт

между анархисти и марксисти.

В последните години от активния живот на Бакунин, поле на тази

борба стана Интернационала, а нейни оръжия революционния социалистически Алианс и Генералния Съвет на Маркс. В светлината

на този двубой е важно да изложим схващанията на двамата за “оръжията” и за стратегическите цели.

По същество, Алиансът е бил само нова форма на замисленото още

през 1864 г. “Интернационално братство”. В последната редакция на

неговата програма от 1872 г. Бакунин заявява, че принципите на

Братството, което има три степени, са тъждествени с принципите на

програмата на “Международния Алианс на социалистическата демокрация”.

По-горе казахме, че за него Алиансът е специфична революционна

организация, затова нека да видим как е разбирал отношенията с Интернационала, тази масова работническа организация, която според

Юда Чернов - в “Документи и неиздадени спомени за времето на

Втората империя във Франция 1851-1870 г.”, Париж, 1906, стр. 482

- е наброявала около два милиона членове, от които 1 200 000 в Европа.

В писмо до испанския алиансист Мораго от 21 май 1872 г. Бакунин

пише:

“Алиансът е едно необходимо допълнение на Интернационала... Но

двата, стремейки се към една и съща крайна цел, в същото време имат различни задачи. Мисията на Интернационала се състои

в това да обедини работническите маси, милионите трудещи се, въпреки различията им по нации и страни, въпреки границите между държавите, в едно огромно и компактно тяло. Алиансът има

за своя задача да даде на тези маси действителни революционни

идеи и ръководство. Техните програми, които по никакъв начин не

139

се противопоставят една на друга, се различават по степента на

своята разработеност. Програмата на Интернационала, ако се

приема сериозно, съдържа в зародиш, но само в зародиш, цялата

програма на Алианса, докато неговата програма представлява пълно и развито изложение на програмата на Интернационала.” (В ар-хивите на Макс Нетлау - 2727.)

По такъв начин, Интернационалът има за цел само да обедини трудовите маси от разните специалности и от всички страни върху

една широка и неопределена политическа основа, защото ако неговите “основатели биха дали на тази грамадна Асоциация положителна и ясно формулирана социалистическа, философска и политическа доктрина(...), те биха извършили грешка.” (Пак там - 2828.) Тоест, за Бакунин, Интернационалът е първообраз на синдикалния

интернационал, чиято изключителна цел е защита на интересите на

работническата класа на избраното от нейните отряди професионал-но поприще и на тази основа - развитие на нейното класово съзнание

в революционно направление. Това ни най-малко не е пречило на

членовете на Алианса да работят вътре в него за радикализиране на

цялото движение. Даже напротив – ПРАКТИКАТА НА FAI и CNT

в Испания, ИМАШЕ ЗА СВОЙ ПРОТОТИП БАКУНИНОВИТЕ

ИДЕИ ЗА ЕДНА ТАЙНА АНАРХИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИОН-

НА ОРГАНИЗАЦИЯ И ВТОРА АНАРХО-СИНДИКАЛНА, КОИТО

СА ОБЯВИЛИ ЗА СВОЯ КРАЙНА ЦЕЛ СВОБОДНИЯ КОМУНИ-

ЗЪМ.

Такава е най-общо казано програмната, организационна, стратегическа и тактическа линия на Бакунин. Позицията на Маркс ще видим

чрез документите от Конгресите и Конференциите на Интернационала и в неговата секретна кореспонденция със съмишлениците му.

Както и преди, той предпочита да действа чрез подставени лица, на

които Бакунин отвръща със статии в анархистическия печат. “Обектите” на тези му писания, според Херцен са нищожества. Той го осъжда за нападките против “немските евреи и е удивен, че Михаил

Александрович се опълчва против такива, като Боркхайм и Хес, вместо да насочи камата си срещу главния равин – Маркс”.

На това Бакунин отговаря на 28 октомври 1869 г., че макар да счита

Маркс за подстрекател на цялата кална “полемика”, го е пощадил и

даже назовал “великан” по две причини. Първата е справедливостта.

“Оставяйки на страна всичките му гадости против нас, не можем

да не признаем, поне аз не мога да не призная, неговите огромни заслуги към делото на социализма, на което той служи умно, вярно и

енергично, вече близо 25 години и в което несъмнено ни е изпреварил.

Той бе един от първите, ако не и главният основател на Интернационала. А това в моите очи е огромна заслуга, която винаги ще

140

признавам, каквото и да би направил срещу нас.” По-нататък Бакунин пише, че се е ръководил също от политически и тактически

съображения по отношение на Маркс, “който не може да ме търпи, аз мисля, че той не обича никого, освен себе си и най-близките си.

Маркс несъмнено е полезен в Интернационала.

Той там и до сега е една от най-твърдите, умни и влиятелни опори

на социализма, — една от най-силните прегради против вмъкването

в него на каквито и да било буржоазни направления и намерения, и

аз никога не бих си простил, ако за удовлетворяване на лична мъст, унищожа или дори намаля неговото, без съмнение, благотворно влияние. Може да се наложи и вероятно ще ми се наложи скоро да

вляза с него в борба, не заради лични обиди, а по принципния въпрос

за държавния социализъм, на който той и предвожданата от него

германска партия, са горещи поборници. И тогава ще се бием не на

живот, а на смърт. Но всичко с времето си, засега това време още

не е настъпило.”

Бакунин привежда и едно трето тактическо съображение, което по

неговите думи му пречи да нападне Маркс. Ако би излязал открито

срещу него сега, то три четвърти от членовете на Интернационала

биха се оказали негови противници. Обратно - мнозинството ще бъде

на негова страна, ако нападне мизерната банда, която го обкъръжава, а самият Маркс ще изпита “злорадство”, се е изразил на немски в

своето писмо Бакунин, написано на френски език.

Бакунин влиза в Интернационала с другарите си през 1868 г. със

съвсем определеното намерение да революционизира членовете му, като ги извади постепенно изпод влиянието на “научното” резоньорство на Маркс. На Базелския Конгрес през есента на 1869 г., въпреки

съпротивата на последния, той прокарва резолюцията по въпроса за

наследяване на земята и други имущества. Това предизвиква гнева и

разпращането на прословутото “Конфиденциално съобщение” от 28

март 1870 г., с което Йехова-Маркс информира своите привърженици от различните секции и ги подготвя за отстраняването на Бакунин

от МРА, но все още не се стига до открит сблъсък.


§ 1. ОТ 1870 ДО “КЪРВАВАТА НЕДЕЛЯ” НА 21 - 28 МАЙ 1871

г. И КРАЯ НА КОМУНАТА.

Двубоят, чийто залог е ориентацията на интернационалните социални борби на пролетариата, протича през различни фази. Началната

начева - преди Лионската и Парижката Комуни - на конгреса на Романската федерация на Интернационала, който се открива в Ла-Шо

де Фон (Френска Швейцария) на 4-6 април 1870 г. Наталия Пирумова

– авторка на често цитираната полуказионна, критично-апологетич-на биография на Бакунин - мисли, че “главният бой с марксистите”

се разгаря по въпроса за политическата борба, чийто заклет враг е

141

нейният герой. Тя има право само дотолкова, доколкото чрез политическите, изборните и пр. кампании, политиката отклонява пролетариата от пряката му и решаваща борба срещу държавата, като го

увлича или въвлича, както казва Михаил Александрович, “в “ено-рийската, провинциална и филистерска политика на буржоазния

радикализъм”, на която той се противопоставя категорично. По този

повод Бакунин пише: “Сражението, което ще бъде дадено в Ла-Шо

де Фон, ще е от огромен световен интерес. То ще е предвестник на

сражението, което сме длъжни да дадем на предстоящия конгрес

на Интернационала.” – /Архив М-Э, кн.III. М.-Л. 1927, стр. 365/ (NB:

- Въпросният V-и Конгрес, насрочен за лятото на 1870 г. във Франция, ще се отлага неколкократно, не само поради Френско-Пруската

война и Комуната!)

За това сражение се готвят и марксистите. В навечерието на швей-царския конгрес, местният негов съмишленик и член на Ген-съвета

- Г. Юнг изрича следното диалектическо словосъчетание: “Би било

абсурдно, ако МРА пренебрегне въпросите на политиката и ги

третира като абстракция.” /I-ви Интернационал, ч. 1, М, 1964, стр. 444/ В това сражение и в цялата последвала война, взема най-активно участие “дясната ръка на Маркс” в руските дела - Николай

Исаакович Утин. (Възползвайки се от пълномощията си на вожд на

Генералния Съвет, Маркс провъзгласява неговата групичка за “руска

секция на Интернационала” с шеф Утин, а себе си... за представител

и секретар-кореспондент за Русия в Ген-Съвета.)

В съгласие с инструкциите на вожда на Генералния Съвет, Утин “доказва” на конгреса в Ла-Шо де Фон, необходимостта от участие на

пролетариите в парламентаризма, в избирателните блокове с буржоазните радикали, в изборните кампании и в други политически форми на борбата. По-долу, заедно с изложението на фактите от официалната агиография и канонизацията му от страна на марксисткия

синедрион, ще дам думата на Франц Меринг за обрисуване на тази

жалка фигурка. Като най-активен съучастник и сътрудник на Маркс в

борбата с Бакунин и другарите му, Утин “заслужава” това внимание, още повече, че “по съвместителство”, освен първи руски марксист и

шеф на секцията на МРА в Женева, както личи по следващите факти, той навярно е и... агент на наскоро създадената царска Охранка.

ПОРТРЕТЪТ на Николай Исаакович Утин присъства в романизи-ран разказ от поредицата “Жизнь замечательних людей”. Според

лаконичните бележки към 18-и том на издадените от Института за

марксизъм-ленинизъм “Съчинения на Маркс и Енгелс” по постановление на ц.к. на к.п.с.с., Утин е “руски революционер, роден през

1845 г. в Петербург и умрял пак там в 1883 г., участник в студент-ското движение, член на първата тайна революционна организация

142

“Земля и Воля” (Земя и свобода), а от 1863 г. е емигрант в Англия, след това в Швейцария, един от организаторите на Руската секция на Интернацианяла, член на редакцията на “Народное дело”

(1868—1870) и редактор на “Egalite” (1870—1871), водил борба

против Бакунин и неговите привърженици, делегат на Лондонската конференция през 1871 г. на Интернационала. В средата на 70-те години се отдалечил от революционното движение.” Види се от

скромност е премълчано, че е “първият руски съратник на Маркс”.

Сведенията на еретика Франц Меринг се различават съществено от

горните, което ме застави да поразровя “съветските” енциклопедии и

изследвания за двубоя Маркс-Бакунин в Интернационала и ролята на

Утин в него. Намерих следните многозначителни, разминаващи се, неточни и противоречиви данни за руския период от неговата “бурна

революционна дейност”: Утин е първородният син на руско-еврейски милионер – откупил правото за търговия с водка. От 1858 г. той

е студент в историко-филологическия факултет на Петербургския

университет. През есента на 1861 г. Утин е участник в студентски-те вълнения, за което е бил задържан в Петропавловската крепост и

изключен от университета. Според партийните историци, той е бил

тясно свързан с Чернишевски, който също е арестуван и изпратен

в Алексеевския Равелин (в абсолютна изолация). “Близостта им

личала от факта, че Чернишевски замолил именно Утин да предаде определени сведения”. “Изследователите” не съобщават кому и

какви са тези сведения, но в публикувания в последствие анонимен

донос от 5 юни 1862 г. (N.B.: Запомнете тази дата!) Чернишевски е

обвинен в “подстрекателство на младежта”, а Утин е посочен, като

“негова дясна ръка”. “Анонимният доносник” добавя, че “юношата

е заминал зад граница, но завинаги, а Чернишевски – там където

искате...”, или където му е мястото.

Разборът на тези Мюнхаузеновски чудесии оставям на читателя, но

ще продължа с “приказките на Шехерезада”, защото те стават още

по-невероятни: в 1862 г. Утин полага университетските си изпити

и се дипломира с отличие, а през март на същата година става член

на “Земля и воля”, възникнала през есента на 1861 г., която скоро е

отимала само в Москва 400 членове, а в Империята – над 3000.

От ноември 1862 г. (N.B.: Сравнете с горната дата, според която той е

емигрирал през юни с.г.!) Утин вече е член на нейния ЦК (макар още

от началото на юни царската тайна полиция да е информирана, че

“юношата е дясната ръка на Н.Г. Чернишевски и е заминал завинаги

за чужбина!”). По-нататък Утин участва в създаването на тайната печатница на “Земля и воля”, под прикритието на “Шахматния клуб”, в

който Третото отделение на “Охранката” вече е делегирало... трима

свои агенти (Волгин, Волокитин и Вельяшов). Този клуб е открит

143

на 10 януари 1862 г. със съдействието на граф Кушелев-Безбородко, но негов фактически ръководител е Григорий Евлампиевич Благосветлов. Клубът, както свидетелстват в своите доноси полицейските

агенти, е служил “като параван за срещи, преговори, сближение и

връзки между деятелите на революционното подполие от различни

направления и кръжоци”. Още на 11.01.1862 г. – на другия ден след

откриването му, агент на III-то отделение докладва на началството:

“Вчера там се събраха стотина души, почти всички литератори, както личи от записалите се в книгата на портиера, сред които: граф Кушелев-Безбородко, Вернадский, Лавров, Краевский, Па-наев, Некрасов, двамата Курочкини, Степанов, Толбин, Крестов-ский, Писарев, Писемский, Благосветлов, Чернишевский, Апухтин, Ричков и... Утин. Първите трима са избрани за директори. По нареждане, един от нашите агенти В. се записа за член на Клуба.”

През следващите дни, седмици и месеци на бюрата на началствата

постъпват регулярни “характеристики и агентурни донесения”: “На

вечерите на този клуб, освен гореизброените, се събират, хора от

всички оттенъци на революционните партии. Пропагандата за ре-

волюцията се води по всички възможни начини...”

На 27 април 1862 г. жандармерийският генерал и началник на III-то

отделение княз В.А. Долгоруков докладва на царя (“Освободител”) за необходимостта от срочни мерки за борба със заплахата от “революционно разрушаване на държавните устои, подготвяно... с неуморно старание и пропаганда”. Докладът е придружен от списък на

50 души с “предложение за най-строг и едновременен обиск”. Утин

отсъства от списъка. През същото време, в различни квартали на

столицата избухват прочутите пожари, които съвпадат с разпространението на Прокламацията “Млада Русия” , чийто автор Заинчев-ский пише с яростна революционна страст:

Скоро ще настъпи денят, в който ще развеем великото червено

знаме на бъдещата революция с гръмкия вик: “Да живее руската

социална република!” – и тогава ще нахлуем в Зимния дворец, за

да изтребим всички живущи в него...”

Започват репресии и по свидетелството на А. Слепцов, е “реше-

но местата на арестуваните братя Серно-Соловичеви в ЦК на

Земля и воля” да бъдат заети от Н. Утин и Г.Е. Благосветлов.”

На 4 януари 1863 г. А.А. Слепцов, който е един от петтимата ръководители на “Земля и воля”, отпътува зад граница, където сътрудничи

в “Колоколь” на Херцен, а през 1868 г. се... завръща в Русия и служи в министерствата на просвещението и финансите, и се занимава с

преподавателска дейност и журналистика. (N.B.: sic!) Междувременно, “Охранката” следи най-щателно Благосветлов, за

когото агентът Волгин продължава да докладва, че в печатницата му

144

“се отпечатват революционни прокламации и два пъти в седмицата се събират литератори”.

Интересно е, че Охранката следи, обискира, изпраща провокатори

при Благосветлов, а за колегата му Утин ни дума в многобройните

доноси, което може да означава едно от двете – той също е агент на

III-то отделение на “Охранката” или не е никакъв член и още по-малко ръководител на Ц.К. на “Земля и воля”, а е само “легендиран З.А.

(задграничен агент) за чужбина”, където ще бъде “маршрутиран”

в началото на май 1863 г. (N.B.: Вместо “ЦК” организацията “Земя

и свобода” е имала свой Изпълнителен Комитет). Една “задочна

смъртна присъда”, за която няма никакви данни кога, къде и по кой

процес е издадена, обогатява Утиновата “легенда”. (Ако тя не е

работа на “Охранката”, навярно е изсмукана от пръстите на истинолюбивите историци от маркс-ленин-сталинската фалшификаторска

школа, които са задължени служебно да поддържат “революционното” реноме на яростния сътрудник и съучастник на Маркс в “борбата” му срещу Бакунин.)

Пристигайки на Запад с ореола на виден революционер, Н. Утин

се насочва най-напред към Бакунин, но старият боец, който не си

е изгубил обонянието, го отстранява и прекъсва всякакви връзки с

него. В 1867 година той влиза в I-ви Интернационал, като член на

неговата Славянска и създател на Руската “секция”, чийто секретар

е през 1870—72 г. Един от помощниците и агентите (!) му е бащата

на Надежда Крупская (N.B.: Още малко и Утин ще излезе родни-на с Ленин “по съребрена линия”!) В края на 1860-те години Утин

поддържа тесни връзки с Карл Маркс, който по “негова молба става

почетен секретар-корреспондент на Руската секция”. В 1870—71 г.

участва в редактирането на в-к “Равенство” («L’Egalite») - орган на

Женевската секция на Интернационала и е делегат на Лондонската

конференция на МРА (1871). Същевременно Утин е натоварен от

Маркс да събира всички материали, “характеризиращи анархи-

зма на Бакунин и авантюризма на Нечаев”, и да ги изложи в брошура, която ще бъде отпечатана в 1873 година на френски и немски, като творба на двамата класици.

Но, както казват “съветските историци”, борбата с Бакунин измо-рила Утин и излизайки от нея победител, той се почувствал разбит

морално и към средата на 1870-те се оттеглил от революционното

движение, след което служил в руско-еврейските предприятия на

Л.С. Поляков в Румъния, а през 1877 г. подал молба за помилване

до императора Александър II, която била удовлетворена и в 1878

г. се завърнал в своята любима Русия, където управлявал предприя-тията на барон Гинзбург в Урал до края на живота си. Млад и зелен

на 40 години, гушнал босиляка, както се казва “при неизяснени

145

обстоятелства”.

Допълнителни детайли за ролята му на “вожд на младата руска

емиграция” и “принципната” му борба срещу Бакунин се намират

на много места в страниците от биографията на “Карл Маркс” от

Франц Меринг, които ще цитираме, доколкото Утин е важен артист

в Хагската трагикомедия: “Когато работата приела опасен обрат, Утин избягал зад граница, където живял на широко, получавайки прилична годишна рента от таткото-монополист на пазара с

водка – казват от 12 до 15 хиляди златни франка (от 600 до 750

наполеона). Благодарение на парите си, това кречетало си създава положение, каквото никога не би имало, ако разчиташе само на

умствените си способности. Разполагайки с време за целодневно

сплетничене, той има забележителни успехи в интригантството и

клеветничеството, в която област малцина биха могли да му бъдат

конкуренти. Утин първоначално се натрапва на Бакунин, но среща

решителен отпор, и отпътуването на Михаил Александрович от

Женева е удобен случай за него да каля безнаказано човекът, когото

ненавижда. За тази благородна цел, той се труди неуморно няколко

години, след което се хвърля в краката на царя, молейки смирено за

помилване. Императорът от своя страна не се показва неумолим, и по време на руско-турската война от 1877 г., Утин става царски

военен доставчик, благодарение на което натрупва още по-голямо

богатство, макар и не по-чисто от бащиното му, придобито от

търговията с водка...”

Струва ми се, че Меринг проявява наивност, относно Николай Исаакович Утин, но тя е простима за един легален марксист. Не така

наивни и простими са обаче, писанията на социалдемократическите и болшевишки “историографи”, които и сега, въпреки всичките

станали известни факти от “революционната биография” и финала

на императорския агент и по съвместителство - доносник на техния

Pontifex Maximus - Маркс, продължават упорито да поддържат легендата и не свалят нимба около главата на мерзавеца.

Но да се върнем към конгреса в Ла-Шо де Фон. По повод присъствието на конгреса на делегати на “Алианса”, Утин иска да ги отстрани

и заявява: “Всякога и навсякъде Бакунин проповядва своите пагубни

идеи и се стреми да установи своята лична диктатура. Той и не-

говите приятели са врагове на трудещия се народ и ако би било

възможно, те трябва да бъдат гилотинирани заради общото

благо.” (Джеймс Гиьом, т. I-II на Интернационала, П., М., 1922, стр.

154.)

От присъствалите делегати, 21 са за участието на “алиансистите” в

работите на Конгреса, а 18 – против. Марксистите, начело с Утин го

напускат и избират свой федерален съвет в Женева с орган “Равен-146

ство”. След разкола, алиансистите разгръщат активна дейност на широк фронт чрез Юрската федерация в Белгия, в Испания, в Италия, в

Швейцария и във Франция, плодовете от която не закъсняват. Техните секции в Интернационала са антидържавни, федералистки

и анархистически с бакунистка ориентация, изключая Франция, където доминират прудонистите. Така се поставя началото на откритата война между анархисти и марксисти в Първия Интернационал.

По повод колебанията на някои от юрските секции да вземат страна в нея, поради опасността от разкол в Интернационала, Бакунин

пише: “Нека не ни казват, че трябва да пренесем в жертва нашите принципи заради благото и спокойствието на Интернационала

- това благо не може да бъде постигнато с цената на подлостта.

Ние нямаме право да се огъваме пред тях, защото отстъпвайки, предаваме нашите идеи и нашето дело и защото, за да съхраним

привидния мир в Интернационала, ще трябва да жертваме истината. Откритата борба ще придаде сила и жизненост на Интернационала, защото в нея ще се противопоставят не само личности, но

и принципи и идей”. (Джеймс Гиьом, Интернационалът, т. I-II. П.-М., 1922, стр. 221, 222).

Още тогава, Бакунин счита, че в начеващата борба е необходимо

да се формулират ясно, открито и категорично анархистическите

позиции по теоретичните и практически проблеми на Социалната

революция: програмни, организационни, стратегически, както и по

въпросите, които се отнасят до средствата и методите на борбата.

Началото е поставено с идеята за издаване на замисления многото-мен труд “ДЪРЖАВНОСТ И АНАРХИЯ”. В него Михаил Александрович прокламира своето безкомпромисно отрицание на държавността и абсолютната си враждебност срещу марксисткото “учение

за държавата”. Започнал да го пише още през 1870 г., той е принуден

да прекъсне работата си над книгата, поради Френско-Пруската война и усилията му за превръщането й във “война на колибите срещу

палатите” и в Социална революция през 1870/71 г. – събития, които

разтърсват работническата класа и буржоазията на стария контнент

и в които, както видяхме, Бакунин взема най-дейно участие.


§ 2) ОТ КОМУНАТА ПРЕЗ ЛОНДОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ

ДО ХАГСКИЯ КОНГРЕС

По-нататък, в този параграф на VIII глава съм вмъкнал мой извлече-ния за периода от Комуната до Хагския конгрес на Интернационала

през 1872 година, за разразилата се битка между анархизма и марксизма, последвана от бягството на Генералния съвет отвъд океана.

В по-голямата си част, те са заимствани от биографичната книга на

Франц Меринг “Карл Маркс – история на неговия живот”. Някои

съм корегирал, изглаждал, съкращавал или допълвал, там където ав-147

торът е прекалил с разкрасяването на жалките и мизерни хватки на

“вожда и учителя на световния пролетариат”. Трябва да му се отдаде

заслуженото: Франц Меринг е един от малцината, ако ли не единственият сред социалдемократи и комунисти (от 1918 г. до смъртта

си той е член на ГКП - германската компартия), който е имал сме-лостта да погледне истината в очите. Ето какво казва старият марксист за Бакунин в своята обемиста биография, посветена на неговия

учител Маркс:

“В “дяволската смелост” се състоеше силата на Бакунин, както и

неговата слабост. За тази му смелост знаменитият руски критик

Белински написа прекрасните и сполучливи думи: “Михаил е в много

отношения виновен и грешен, но в него има нещо, което доми-

нира над всичките му недостатъци - това е вечно движещото

начало, което живее в глъбините на неговия дух”. Бакунин беше

изцяло революционна натура и обладаваше дарбата да кара хората

да се вслушват в думите му. За беден емигрант като него, който

не притежаваше нищо, освен своя ум и воля, беше действително

истински подвиг да създаде първите връзки на международното

работническо движение в редица европейски страни като Испа-

ния, Италия, Русия и др.... “

“... Бакунин не отричаше нито за миг дълбоката противополож-ност, която го разделяше от Маркс и неговия “държавен социализъм”, но не посочваше противника си като недостоен субект, който преследва само своите собствени, низки цели. Установявайки, че Интернационалът е възникнал в лоното на самите маси и че е

организиран от умни и предани на народното дело хора, сред които

Маркс и последователите му, той добавяше: “Въпреки че призна-ваме огромната работа, която те са извършили в миналото и продължават да вършат и сега за Интернационала, ние ще се борим

до последен дъх против техните авторитарни теории, против дик-таторската им арогантност и онзи маниер на подмолни подстре-кателства, интриги, суетни, мръсни обиди, жалки лични разправии

и подли клевети, които характеризират навсякъдe политическата

борба на почти всички германци и която, за нещастие, те пренесо-ха и в Интернационала...”

В писмото си до Херцен от 28.10.1869 г. Бакунин беше писал: “Възможно е, и то много скоро, да започна диспут с Маркс по един принципен и основен въпрос - за държавата и комунизма. Това ще бъде

борба на живот и смърт. Но всяко нещо идва с времето си, а часът

за тази борба още не е ударил...”

Този час удря, когато избухва Френско-Пруската война от 1870 -

1871 г. и в разгара й възниква Парижката Комуна. Битката между

анархисти и марксисти в Първия Интернационал, навлиза в реши-148

телна фаза с обявяването на империалистическата война - тази първа

голяма международна и социална криза, която разтърси капитализма

на стария континент:

Веднага след началото на военните действия, Маркс пише на Енгелс : “Французите трябва да ядат бой. Победи ли Прусия, централизацията на държавната власт (в ръцете на Бисмарк и Кайзера!) ще бъде от полза за централизацията на работническата класа.

Победата на Германия ще премести центъра на тежестта на

западноевропейското работническо движение от Франция в Германия... Превъзходството на германската работническа класа

на световната арена над френската, би било същевременно пре-

възходство на нашата теория над теорията на Прудон”. (N. В.: Изглежда превъзходството не е било постигнато, чрез “мизерната”

борба на Маркс срещу Прудон през 40-те години на 19-век, щом след

две десетилетия все още е необходима помощта на германската армия и империализъм!!!)

След разгрома на Наполеон III и капитулацията на Франция, в своя

Втори адрес от името на Генералния съвет на Интернационала по

повод френско-пруската война, Маркс съветва френските работници “да изпълнят гражданския си дълг, т.е. да подкрепят правителството на Тиер (бъдещият палач на Комуната) и да не се поддават

на спомена от 1792 г.” (Т.е. на спомена за революционната война, която Първата Френска република води срещу реакционна Европа

на кралете, аристократите и феодалите).

По същото време, Бакунин разчита, че настъплението на германските войски ще даде сигнала за Социална революция във Франция, а после и в Европа. Старият революционер е повикан от интернационалистите в Лион и на 26 септември 1870 г. превземат общината, провъзгласяват премахването на правителствения и административен апарат на държавата, прокламират революционната

Комуна и призовават към създаване на революционна Федерация на

общините. Обаче малодушието на някои участници, страхът пред

колосалната задача и измяната на назначения за командващ революционните сили - ген. Клюзере, улесняват победата на Националната гвардия срещу този първи опит да се пробуди революционната

енергия на френския пролетариат. Напразно Бакунин настоява да

се вземат радикални мерки и иска, преди всичко, да бъдат арестувани представителите на властта. Сам той бива взет в плен и избягва изпълнението на произнесената смъртна присъда, само защото

е освободен от един доброволчески отряд. Бакунин остава още няколко седмици в Марсилия, хранейки надежда, че движението ще се

възроди отново, но когато очакванията му не се оправдават, той се

завръща в края на октомври в Локарно...

149

Насмешката над този несполучлив опит би трябвало да се предостави на реакцията – казва Меринг . За съжаление, чуха се подигра-вателни гласове и в социалдемократическия печат - нещо, което

Бакунин не бе заслужил със своя опит. Разбира се, онези, които не

споделят анархистическите възгледи на Бакунин и на неговите привърженици, могат да се отнасят критично към неоснователните

му надежди. Но независимо от това, тогавашната му дейност

беше смел опит да се вдигне френския пролетариат и да се насо-

чи едновременно както против външния враг, така и против ка-

питалистическия обществен строй. Приблизително същото се

опита да постигне по-късно Парижката Комуна, която, както е

известно, бе горещо приветствана от Маркс...”

(N.В.: всъщност, приветствията на Маркс към парижките комунари в така нар. Трети адрес за “Гражданската война във Франция”, в

който “класикът” прави завой от 180 градуса спрямо дотогавашна-та си програма в “Манифеста” от 1848 г., са продиктувани от мощното впечатление, което Парижката Комуна направи на целия свят.

В своя памфлет Маркс е принуден да държи почти анархистически

език, така, както това ще стори Ленин близо половин век по-късно в

Русия. Ето какво пише той в него:

“Същността на Комуната се състоеше в задушаването на държавата, която в своята най-проституираща форма - Втората

империя - представляваше само един паразитен израстък на общественото тяло, който изсмуква силите му и спъва свободното

му развитие. Първият декрет на Комуната постановяваше премахване на редовната армия и замяната й с въоръжения народ. Тя лиши

полицията, която до тогава бе оръдие на държавното управление, от всичките и политически функции и власт. След като премахна

армията и полицията, Комуната унищожи и властта на поповете

- оръдие на духовното подтисничество. Тя постанови разтурянето на всички църкви и отчуждаването на техните имоти. Даде на

народа безплатен достъп до всички учебни заведения, освободени

от властта на държавата и църквата. Комуната изтръгна държавната бюрокрация с корените, провъзгласявайки изборността

на всички чиновници, включая съдиите, като ги обяви за сменяеми

във всяко време със заплати, ненадхвърлящи средната работническа...”)

“Напълно понятно бе - продължава Меринг - че привържениците

на Бакунин се възползваха по свой начин от въпросния адрес. Самият Бакунин се подигра, “че Маркс, всичките идеи на когото бяха

отхвърлени от Комуната, противно на всяка логика, бе прину-

ден да й сваля шапка... съзерцавайки задницата на френския про-

летариат и да се присъедини към нейната програма и цели”. В

150

действителност, щом едно въстание, което дори не бе подготвено, а бе неочаквано предизвикано от бруталното нападение, можа да

унищожи с няколко прости декрета подтискащата машина на държавата, нима това не потвърждаваше думите, които Бакунин неуморно повтаряше?... Във всеки случай, ако неговата агитация взе

през 1871 г. по-голям размах, отколкото когато и да било преди

това, то се дължеше на мощното влияние, което Парижката

Комуна оказа върху европейската работническа класа...”

Че след Комуната бе настъпил часът на дългоочаквания или дълго

подготвян, решаващ идеен двубой между Маркс и Бакунин, е вън от

съмнение в светлината на фактите. “Бойното поле” е Интернационала, сражават се не фракции, а революцията и опортюнизма в

работническото движение. Ще разгледаме и използваните методи

и средства в борбата, не заради личните характеристики, които те

оголват, а за всикчи, които искат да участват в сражението с опортюнизма, чието спечелване е предпоставка за победата на революцията. Дали след разгрома на Парижката Комуна Маркс е поемал

някакви ангажименти пред английската (и европейска) реакция и

нейните “органи”, във връзка с калната кампания, която предшества-ше и придружи изключването на Бакунин и Гийом от Интернационала и неговото фактическо закриване, не е известно. Но дори и да

няма формална договореност, смисълът на всичките му действия и

писания е този – образуван е таен или негласен “единен фронт” на

реакцията и марксистите срещу Социалната революция!

В предишните страници разгледахме позициите, методите и средствата за борба на опортюнистическото и на революционното крило

в Интернационала преди и по време на Парижката Комуна. В тези

ще направим същото за последвалата я година след Кървавата неделя (21-28 май 1871 г.) до последния конгрес на Интернационала в

Хага през месец септември 1872 г.

Известно е че, макар и смазана със съвместните усилия на палача

на Комуната Тиер и на пруската окупация и обсада, работническата

революция във Франция прозвуча в ушите на европейските буржоа, като погребален камбанен звън. Европейската реакция настръхна, а

Маркс и марксистите решиха “да укрепят редиците на МРА”, като...

изключат от нея революционната й фракция. Вън от тайните цирку-ляри, конфиденциални съобщения и писма, публични декларации, разграничавания и клевети, много от които граничат с доносничеството и предателството, вместо редовния конгрес, през септември

1871 г. бе насрочена конференция на Интернационала в Лондон

на която, за да си гарантират вишегласие, съобразно принципите на

“демократичния централизъм”, Маркс и Енгелс извършват “грижли-151

ва” подготовка.

Под предлог на усложнената международна обстановка, в която се

организира конференцията, тя се провежда в съвсем тесен състав: в

работата й вземат участие 22 делегати с решаващ глас и 10 със съ-вещателен. От “решаващите”, 13 са членове на Генералния съвет и

9 (шест белгийци, двама швейцарци и един испанец) са делегати на

секциите. Така на привържениците на Бакунин е “осигурено абсолютно малцинство”. Страните, които не са могли да изпратят делегати “се представляват от секретари-кореспонденти”. Маркс, напр.

е “представлявал” Германия, Дания и Русия, а Енгелс – Италия и

Испания. Вместо големи публични събрания, са проведени 9 закрити

“работни заседания” и тайни конференции, като не е било задължително отчетите за тях да се публикуват и това не е сторено чак до…

“перестройката” на Горбачов. Общо взето, маниерът на организиране и работа силно напомня за ранният сталински период, когато

недостатъчната консолидация на диктатурата е налагала спазване, макар и проформ, на “демократичната игра”. Бакунин не присъства, защото преминаването му през Франция или Германия би довело до

незабавния му арест и евентуалното му изпращане на “Дяволския

остров” или в Сибир, ако не на ешафода.

На “конференцията”, която трае от 17 до 23 септември 1871 г, се

вземат важни решения за задължителното участие на работническата класа в политическата дейност, за създаване на политически партии на пролетариата, за недопускане на сектанство и за

“организационно укрепване на Интернационала”, тоест за “забрана

на фракциите”, който акт напомня ленинската резолюция за забрана на разномислието, на Х конгрес на болшевишката партия, проведен в сходна обстановка - след разгрома на Кронщадската Комуна

през март 1921 г. В постановлението се разяснява, че “работническата класа може да окаже противодействие на общото насилие

на имотните класи, само ако тя създаде своя собствена политическа партия. Нейното конституиране е необходимо условие за

тържеството на социалната революция и постигане на нейната

крайна цел – премахването на класите.” С това - пишат издателите

на сборника с документи от 1988 г. за работата на Лондонската конференция на Първи Интернационал през 1871 г., чиито оригинали

се съхраняват в Централния партиен архив на Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС - се нанесе “сериозен удар по

бакунистите”. “Тези документи отразяват най-важния етап от

борбата на Маркс и Енгелс за изграждане на пролетарска партия, против анархизма и дребнобуржоазното сектантство”.

В подкрепа на тази “революционна стратегия”, Конференцията

потвърждава, че всеки член на Интернационала ще продължи да

152

внася ежегодно по… едно пени в касата на Генералния съвет. Така

всеки 240 революционери - членове на Интернационала - са могли

да подпомогнат Световната социална революция с… цяла една лира

стерлинга или с по един паунд. Болшинството заявява, че германските работници са изпълнили своя дълг по време на… френско-пруската война.

Така окомплектовано и идейно подковано, болшинството от делегатите, подпомогнато от Маркс, проумява опасността от пропагандата

на Бакунин, и “известното му влияние в работническите среди” и

възлага на... вездесъщия Утин да събере всички материали за дейността на нелегалния Нечаев (който по това време, по искане на правителството на “цар Освободител”, е търсен от всички европейски

полиции) и за връзките му с Бакунин.

Конференцията задължава доносника на царската Охранка да представи своя “Отчет по процеса Нечаев” на “Генералния съвет” и да

го… публикува в женевския “Egalite”. За възлагането на подобни

задачи на един озлобен интригант и доносник (от когото е смешно

да се очаква по-голяма добросъвестност и обективност, отколкото от

буржоазната преса) цялата отговорност носи неговият сънарод-ник – Карл Маркс.

“Поръчаната му работа Утин придружава с една достойна за него

измислица за покушение и опит за убийството му: в Цюрих, свидетелства той, в един прекрасен ден е бил нападнат в пустинно место около канала от осем каналии от Алианса под началството на

Бакунин, които го ранили, повалили на земята и без съмнение, щели

да го убият и хвърлят трупа му в канала, ако случайно от там не

минавали четири немски студенти, които спасили скъпоценния му

живот за… бъдещи услуги на царя.” (Меринг) Решенията на Лондонската конференция или на Генералния съвет на Интернационала, или още по-точно на Карл Маркс и неговия

лейтенант Фридрих Енгелс, са сигнал за мобилизация на силите на

бакуниновите другари и привърженици от “Алианса”. На 12 ноември

1871 г. те свикват конгрес на Юрската федерация, на който Бакунин

отново не присъства. Отхвърляйки всички решения на Лондон, “братята” приемат един “антиавторитарен циркуляр”, с който обявяват

открита война на марксисткия Генерален съвет и доказват своето

идейно и революционно “пълнолетие”.

В циркуляра, те твърдят, че съгласно Устава и резолюциите, приети

от предишните конгреси, Интернационалът е една Свободна федерация на автономни секции, създадена по свободно съглашение, която

си поставя за цел освобождението на работниците чрез самите тях, без всякакви посредници и ръководни авторитарни органи. Затова, неговият Генсъвет, който се състои в течение на пет години от едни

153

и същи хора, е започнал да се счита за “законна глава” на Интернационала, нещо от рода на правителство, чиито членове считат своите

специфични идеи за официална теория на Интернационала, откло-нявайки възгледите на всички други групи и организации, които се

обявяват за еретични. Според Гиьом, “подобно пълновластие действа развращаващо – невъзможно е този, който придобива такава

власт над себеподобните си, да съхрани нравствения си интегри-тет. Генсъвета не трябва да представлява нищо друго, освен обикновено статистическо и кореспондентско бюро за справки”. Наскоро (тоест на въпросната Лондонска конференция) тази принципна

основа е била разрушена – първо с предоставеното право на Генсъвета да попълва сам своя състав с нови членове (чрез кооптирането

им) и след това с правото да изключва временно отделни секции и

да решава спорните въпроси до свикването на следващия конгрес на

Интернационала. С това Ген-съветът си е присвоил опасна власт, а свободното обединение на автономните секции – е превърнато в

авторитарна йерархическа организация от подчинени на дисципли-ната и диктатурата на Генералния съвет секции, така че “те са

се оказали изцяло в негови ръце, като той е получил възможността

произволно да отказва приемането им или преустановяването на

тяхната дейност.”

“Интернационалът трябва да бъде прототип на организацията на

бъдещото общество – се казва още в циркуляра - затова неговата

форма следва да е възможно най-близо до нашия идеал... Бидейки

зародиш на бъдещото човешко общество, той трябва още сега да

е верно отражение на нашите принципи на свобода и федерализъм, изхвърляйки всеки промъкнал се в него прийом, който води към ав-торитаризъм и диктатура.”

Получавайки този текст, Бакунин се заема незабавно с пропагандата

му в Италия и Испания. С приближаването на датите на Хагския конгрес, той мобилизира цялата тежка артилерия на “Алианса”. В писмо

до “Братята в Испания”, той обяснява целите и задачите на организацията: “По същество, това е боен съюз, чиято цел е да организира

мощта на народните маси за разрушаването на всички държави

и на всички съществуващи понастоящем учреждения – религиоз-

ни, политически, съдебни, икономически и социални, в интерес

на пълното освобождение на поробените и експлоатирани тру-

дящи се в целия свят.”

По-нататък той пише за отношението на “Алианса” към Интернационала. Изтъквайки големите заслуги на МРА за обединението на

пролетариата “за великото дело на всеобщата социална революция”, Бакунин заявява, че “Интернационалът не е институция, доста-

тъчна за организирането и ръководството на тази революция”.

154

Това си твърдение, той мотивира с обстоятелството, че “широтата

на програмата и легалната дейност, лишават МРА от възможността да се превърне в действителна бойна организация, способна

да организира социалната революция. Такава възможност може да

предостави само един “истински таен съюз”, какъвто е “Алианса”,

“образувал се в лоното на самия Интернационал, за да му даде революционна организация, която ще го превърне, заедно с всички не

членуващи в него народни маси, в достатъчно организирана сила, която е в състояние да унищожи политико-клерикалната-буржоазна реакция и да разруши всички икономически, юридически и политически институции на държавата.” (“Материалы для биографии

М. Бакунина” т. 1, М.-Л., 1925)

Бакунин иска да бие своя противник идейно, но Маркс, като всеки

опортюнист, прави всичко, за да завлече своя враг в блатото на интригите, клеветите и лъжите, за да отклони вниманието от действителните проблеми на пролетарската революция, чувствайки слабостта си на този терен. Съобразно същността си, всеки се готви по свой

начин.

Ще разгледам подготовката на Маркс. Той прилага йезуитската тактика (постигането на целта позволява употребата на всички средства), като мобилизира и инструктира системно и педантично всички

свои привърженици, което не е непозволено в обществените борби с

една забележка:

висши цели, не могат да се постигнат с низости, следователно, по

средствата им ще ги познаете; от тях може да се съди за целите, а

идеите в случая са... маска.

За да се яви на Конгреса напълно въоръжен, Маркс се нуждае от сведения за дейността на Бакунин, които той ще получи от Утин. Последният е натоварен с изготвянето на доклада за конгреса. Маркс

се обръща и към Николай Даниелсон, русски революционер, икономист и публицист, работещ върху превода на “Капитала”. На 28 май

1872 г. той му пише колко би му бил благодарен, ако получи точни

сведения за Бакунин, относно: “1) неговото влияние в Русия и 2) за

ролята, която е играл в прословутия процес”. (Касае се за процеса срещу Нечаев.)

На 4 юни Даниелсон отговаря:

“Мисля, че «нашият общ приятел» (Лопатин) вече ви е съобщил

много за него по време на своето пребиване в Лондон. За сега мога

само да кажа:

1) Бакунин никога не се е ползвал с особено влияние. Понастоящем

не може да става и дума за каквото и да е влияние, поради глупавата му и некрасива роля в процеса на Нечаев.

2) За съжаление, тя не се разкри по време на съдебното дирене, 155

макар да е бил главно действащо лице в тази история. Всички знаменити прокламации (с призиви за убийства, палежи и т.н.) са били

съставени от него. Но той с най-голямо старание е скривал своето

авторство, за да не повреди на репутацията си на Запад; неговият

адютант Нечаев е премълчавал за това в свои интерес”. (пак там, стр. 245)

Очевидно, информаторите на Маркс не са се отличавали с особена

точност. Още по тенденциозно е представил нечаевите дела Утин, чиято “специална цел е да разпалва ненавист и умраза, оставайки

съвершенно чужд на великия идеал, който ни въодушевлва нас, работниците интернационалисти” - казва Анcелмо Лоренцо представител на испанските секции на Интернационала. (Джемс Гийом, стр. 236 от Документи за историята на I-ви Интернационал) В своя

доклад Утин обединява делото срещу Нечаев с дейността на

Алианса”, доставяйки неговата програма и устав, написани

частично от Бакунин.

“От тези документи личи - пише Утин през август до Елеонора

(щерка на Маркс) - цялата глупост и коварство на този Херострат

на социалната революция; вижда се, че е решил да завладее нашата

Международна Асоциация. Аз не се съмнявам, че те ще имат огромна и решаваща роля в борбата на конгреса”.

Но този огромен доклад на Утин (около 12 печатни коли с всички документи) се бави, а конгресът в Хага започва на 2 септември, Маркс

е в треска и отново пише на Даниелсон да му изпрати писмото до

Н. Любавин, с което Нечаев го заплашва със смърт, искайки да бъде

анулиран дълга от 300 рубли, които Бакунин е получил като аванс за

превода на “Капитала”.

“Това писмо би могло да ми бъде твърде полезно, ако ми го изпрати-те незабавно... Надявам се, че ще се доберете до него. Но не трябва

да се губи нито минута.” (“Маркс, Енгелс и революционна Русия” , стр. 257).

Н. Любавин му изпраща писмото на 20-ти август в Лондон, пишейки:

“Моите лични сметки с г-н Бакунин, комуто бе поръчан този превод, са приключени... Ако отговарям на Вашето желание, то е само

защото считам дейността му крайно вредна и се надявам, че историята с перевода може да способства за неговото дискредитиране.

Обаче съм длъжен да отбележа, че уликите ми против него не са

така очевидни, както вие навярно предполагате. Наистина, те

хвърлят сянка върху тази личност, но са недостатъчни за ос-

ъждането й... Сега, когато обмислям хладнокръвно цялата тази

история, виждам, че участието на Бакунин в нея съвсем не е до-

казано, Нечаев е могъл да изпрати сам това писмо. Едно е несъм-ненно - Бакунин е проявил пълно нежелание да продължи превода, 156

макар да е получил за него пари”. (“Маркс, Енгелс и революционна

Русия”, стр. 257, 260)

Така, Маркс е полу-“въоръжен” за Конгреса с писмото на Нечаев до

Любавин и доклада с документите на Утин.

Лафарг, един от зетьовете на Маркс, който по това време е в Испания, информира Маркс и Генералния съвет за съществуването на

тайния “Алианс”, който Бакунин и привържениците му твърдят, че е

разпуснат и от който Маркс и Енгелс, верни на своите диктаторски

и централистични концепции се страхуват, че ще бъде използван от

Бакунин и алиансистите за овладяване на Генералния Съвет. Както

ще видим, последните работят за създаването на революционно

ориентирани локални федерации, с чиято помощ искат да овладеят не “органа”, а самия Интернационал – отгоре-надолу и с

вишегласие.

Маркс разбира опасността от създалото се положение и се готви за

решителната борба на конгреса. На 21 юни 1872 г. той пише на Ф.Зорге: “На този конгрес ще става дума за живота и смъртта на

Интернационала. Трябва да дойдете вие и поне още един, ако не

и двама.” (Там, стр. 413, 414)

За същото той съобщава на 29 юли в писмо до Кугелман, а Енгелс

пише на 5 юли на Теодор Куно: “Бакунин и К° ще положат всич-

ки усилия, за да ни бият на конгреса, и понеже за тези господа

всички средства са добри, ние сме задължени да вземем всички

предохранителни мерки”. (Там, стр. 419) На 4 август 1872 г. Енгелс пише отново на германския социалдемократ и по-сетнешен емигрант в САЩ Теодор Куно:

“Изпращам ви написания от Лафарг циркуляр, който моля да про-учите най-щателно. От него ще видите, че Бакунин е искал да

създаде тайна организация вътре в Интернационала, за да заграби

ръководството му в свои ръце. За щастие, този план е разобличен

своевременно. С това Бакунин ще си строши врата. По този повод

Ген-Съветът ще публикува във вторник обръщение, в което едно-

временно се обвинява и Испанския федерален съвет, в който вли-

зат пет члена на Алианса”. (Маркс и Енгелс, Съч., т. 33, стр. 427).

“Отговорът” на Маркс срещу успехите на бакунистката агитация

е срамният “Конгрес” в Хага през септември 1872 година. Ето как

Франц Меринг предава подготовката и някои негови сцени: С окръжно от 5 март, Генералният съвет съобщава, че годишният

конгрес на Интернационала се свиква в Хага в началото на септември. Същевременно Маркс и Енгелс предлагат Съвета да бъде

преместен от Лондон в Ню Йорк. В писмо до Либкнехт от 27 май

1872 г. Енгелс пише : “Лично за нас това би било добре дошло...” А

157

в писмо до Кугелман от 29 юли Маркс казва: “На интернационалния

Конгрес в Хага на 2 септември, ще се касае за самото съществувание на Интернационала; преди да го напусна искам да го защитя

от разрушителни елементи...” (N.В.: Т.е. още от м. март, преди

решенията на дълго отлагания Хагски Конгрес, двамата “класици”

подготвят маневра, която прилича на бягство от полесражението.)

§ 3) ХАГСКИЯТ КОНГРЕС И ДВАТА ИСТИНСКИ ВАЖНИ

ВЪПРОСА В НЕГОВИЯ ДНЕВЕН РЕД

На предишния IV-ти конгрес в Базел (6-12 септември 1869 г.) особенно ясно се открои тежестта на различните течения в Първия Интернационал. Гласуванията по различните резолюции и поправки

показаха следното “разположение на силите”:

63 % от делегатите са се групирали под текстовете на така нар. анти-авторитарно крило (на “бакунистите);

31 % - под текстовете на активистите, наричащи се марксисти и

6 % са поддържали своите мютюелистки или прудонистки убеждения.

(Виж:https://ru.wikipedia.org/wiki/Первый_интернационал#.D0.94.

D0.B0.D0.BB.D1.8C.D0.BD.D0.B5.D0.B9.D1.88.D0.B0.D1.8F_.

D1.80.D0.B0.D0.B1.D0.BE.D1.82.D0.B0_.D0.B8_.D1.80.D0.B0.

D1.81.D0.BA.D0.BE.D0.BB)

Тези резултати подсказваха на “класиците” опасността, която представляват за тях Бакунин и съмишлениците му и полицейските мерки, които следваше да вземат, ако не искат да изгубят доминиращи-те си позиции не само в Интернационала, но и в неговия Генерален

Съвет. Особено след Парижката Комуна, която реализира на дело

бакунистката антидържавна програма.

Лондонската конференция беше замислена от Маркс като “генерална репетиция” на предстоящия, решаващ V-ти конгрес на Интернационала. Дневният им ред беше идентичен. В него се очерта отново

разделителната линия между марксисти и анархисти. Ако дешифри-раме формулировките на подлежащите на разискване въпроси, ще

констатираме, че те се свеждаха до начина на функциониране и вземане на решения в Инернационала и в бъдещото общество, чийто

първообраз той трябваше да бъде: отгоре, чрез Генсъвета или отдолу - от общите събрания на местните организации и конгреси

или конференции на федерациите.

Очевидно ставаше дума за ДВА ПРОТИВОПОЛОЖНИ НАЧИ-НА НА ОРГАНИЗИРАНЕ НА ОБЩЕСТВОТО - ОТ ДЪРЖАВА-

ТА или ОТ АНАРХИЯТА.

Тези организационни концепции и приложението им в работата на

Интернационала, разкриха напълно фундаменталните теоретиче-158

ски и практически разлики в противостоящите една на друга крайни

гледни точки, които можеха да завършат само с пълен разрив. Това

стана по време на Хагския конгрес на Интернационала (от 2 до 7

септември 1872 г.), когато двете несъвместими позиции доведоха до

фактическото и окончателно скъсване на всякакви организационни

отношения между марксисти и анархисти.

В резултат на машинациите, Маркс разполагаше със сигурно мнозинство на конгреса, благодарение на многочисленото и непропорционално присъствие на германските делегати. За да се презастра-хова, той бе раздал на привържениците си непопълнени мандати, а

двамата с Енгелс, както на Лондонската конференция, представляваха секциите по на няколко страни: Русия, Германия, Дания, Италия, Испания и не бяха задължени да се отчитат пред Генералния Съвет, макар в него да нямаше нито един съмишленик на Бакунин.

Италианските бакунисти не изпратиха на конгреса нито един човек, заявявайки че не желаят да имат нищо общо с Генералния Съвет. Ис-панците имаха само един наблюдател... Бакунин не присъстваше на

конгреса. Юрската Федерация бише делегирала Джеймс Гиьом. Ан-тиавторитаристите упрекнаха Маркс, че е изфабрикувал това изкуствено мнозинство и оспориха валидността на мандатите. Конгресът

употреби половината от времето си за проверката им, при което се

стигна до бурни сцени. От своя страна, Генсъвета поиска да обяви за

невалидни мандатите на онези делегати на секции, които са отказали

да внесат своите пенита в касата му.

Тълкувайки по своему целите на Бакунин относно Интернационала, Маркс не се интересуваше от нищо друго, освен от спечелване на

“битката на живот и смърт”, чиято загуба е предусещал от сведения-та, получени от болшинството секции. Затова, верен на диктаторски-те си и централистични концепции, той води своята война йезуитски

и безскрупулно, чрез Генсъвета на Интернационала, където се ползва с абсолютна власт, страхувайки се да не му бъде отнета от противника, комуто приписва тъмни намерения, в частност - желание Съветът да бъде преместен в Женева, което, според него, би означавало

“Интернационалът да попадне под диктатурата на Бакунин”.

В докладът “Алиансът за социалистическа демокрация и МРА”, редактиран от Маркс и Енгелс по данни на Утин, Лафарг и др., който

“голямият вожд” прочита пред Хагския конгрес, е казано: “За да бъде

признат, като шеф на Интернационала, на Бакунин му беше нужно

да се представи, като командир на една друга армия, абсолютно

преданна нему, чиято вярност трябваше да бъде подсигурена от

една тайна организация. След като инсталира открито своя Съюз

в Интернационала, той възнамеряваше да обхване с неговите пипа-159


ла всички секции и да установи своята абсолютна власт над тях.

За тази цел, той основа в Женева открития Алианс на социалната

демокрация… Но този открит Алианс криеше един друг, който

на свой ред беше ръководен от още по-секретното Интернацио-

нално Братство на стоте стражи на диктатора Бакунин.”

Маркс прочита също “Обръщение към конгреса” на бланкиста Тео

Ферре от Париж, изпратено му чрез Утин, за да го предпази от “узур-патора” Бакунин. В него пишеше: “Граждани, никога един конгрес

не е бил по-тържествен и по-важен от Хагския. На вашите заседания ще става дума не за някакъв незначителен, формален въпрос

или банален параграф от устава, а за самия живот на Интернационала…Позорно прогонените интриганти Бакуниновци, Малоновци, Ришаровци се опитват да основат някаква абсурдна федерация, която в амбициозните им проекти трябва да смаже МРА. Е добре, граждани, това гротескно семе на раздори е опасно и трябва да

бъде унищожено на всяка цена. Неговият живот е несъвместим с

нашия и ние разчитаме на вашата безмилостна енергия, за да спе-челите един решаващ и огромен успех.”

В желанието си да отстрани опасния съперник, Маркс губи равновесие и дава израз на своята ненавист и дълбоко презрение към Бакунин в теоретичен и личен план: “Програмата на Бакунин, предста-вена на конгреса в Лозана, беше едно преливане от пусто в празно, дърдорене, лишено от идеи, което търси да предизвика тръпки у

еснафите. Накратко, тя е една сива, бездарна импровизация, разчи-таща да произведе моментен ефект (...) Тази смехотворна програма е една отвратителна микстура, наниз от общи фрази(...) Що се

отнася до самият Бакунин, той е едно от най-невежите създания в

областта на социалната теория, който се представя като основател на секта. Теоретичната програма на Алианса е просто фарс”.

По-нататък, мислейки как, по собствения му израз, да “отлъчи” руския революционер, Маркс заявява, че не може да става и дума за

какъвто й да е постоянен контрол над дейността на Генералния Съвет от страна на базата, тоест от секциите на Интернационала, или за

отчет пред тях, колкото и “братски” да са отношенията с тях.

Както видяхме, Бакунин искаше проблемите на борбата: целите, стратегията, функционирането на организацията, координирането и

съгласуването на решенията и действията да се решават отдолу – нагоре и от периферията към центъра, поради което не отдаваше никакво значение на Генералния съвет. (Подобен пропуск ще направят

50 години по-късно колегите на Джугашвили-Сталин от Политбюро

на ЦК на ВКП(б). Те заплатиха с главите си, загдето подцениха значението на поста генсек и не взеха никакви мерки за матирането му, когато “култа” започна да превишава правата си…)

160

След проверката на мандатите и “приветствията” започна клоуна-дата или маймунадата. Два бяха съществените въпроси от дневния

ред на Хагския конгрес и те са тясно свързани помежду си. Останалото е плява и камуфлаж. За Маркс и за неговите последователи

ОСНОВНИЯТ ВЪПРОС на РЕВОЛЮЦИЯТА Е ТОЗИ ЗА ЗА-

ВОЮВАНЕТО НА ВЛАСТТА” И УСТАНОВЯВАНЕ НА ТАКА

НАР. ДИКТАТУРА НА ПРОЛЕТАРИАТА. Вторият е свързан с

премахването на препятствията по пътя, който води към нея. ТЕЗИ

БАРИЕРИ бяха БАКУНИН И ДРУГАРИТЕ МУ ОТ М.Р.А.

Точно затова Маркс постави за n-ти път (и в дневния ред на Хагския

Конгрес) важния за него въпрос за задължителното участие на пролетариата в политиката, посредством секциите на Интернационала, превърнати в политически партии, които са ръководени от централните си комитети, а те – по ленинската схема - от неколцината “врели

и кипели, опитни вождове”. И понеже и в МРА бе въведен “принципът на демократичния централизъм”, Маркс надмина по властни-ческите си апетити дори своя ученик и “баща на народите и цялото прогресивно човечество” Йосиф Джугашвили, пишейки на своя

спонсор Енгелс: “Сега тази огромна машина – Интернационалът

ще бъде в нашите ръце - и за да няма съмнения, относно мисълта

му, добавя: - тоест, в моите и твоите”.

Планът на Маркс в Първия Интернационал претърпя фиаско, но на-следилите го “бълхи”, “дракони” и кърлежи във Втория Интернационал и в Третия (Коминтерна) успяха да заместят ПРЯКАТА АКЦИЯ

НА МАСИТЕ, с политиката на партийните вождове.

С участието си в политическия живот, соц-партиите се интегрираха

първи в капиталистическото общество, на което под ръководството

на Енгелс, Кауцки и др. “отговорни дейци” на Втория Интернационал бяха обявили своята “класова война на живот и смърт”. Малко

по-дълъг се оказа пътят до интеграцията на марксленинските “революционери”. Чрез своята “пролетарска” диктатура + етатиза-цията на икономиката, те пролетаризираха всички слоеве и класи

на старото буржоазно общество, превърнаха себе си в “НОВАТА

КЛАСА” от паразити, експлоататори и потисници, която организира

репресиите и терора срещу своя единствен и реален класов враг –

пролетариата, за да извършат обратния преход и стигнат до там, от

където тръгнаха преди 75 години – до частния капитализъм и пазар-ната демокрация.

С този финал тезите на Бакунин за същността на марксизма, намериха своето пълно потвърждение в Западна Европа, в Русия, в “народните демокрации” и в “Третия свят” (Азия, Африка и Латинска Америка). Малко по-рано или малко по-късно, ПОЛИТИКАТА и НЕЙНАТА ЦЕЛ - ВЛАСТТА (със или без парламентарен сос) ДОВЕДЕ

161

УЧАСТВАЩИТЕ В НЕЯ ДО ИНТЕГРАЦИЯТА В БУРЖОАЗНАТА

СИСТЕМА, ПРЕВРЪЩАЙКИ ГИ В СКЪПО ПЛАТЕНИ “ЛЕВИ”

ЛАКЕИ ИЛИ ГОСПОДАРИ, КОИТО ПРОДАВАТ И ПРЕДАВАТ

ПОВЯРВАЛИТЕ ИМ “ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ…”

В последния ден, заседанията на конгреса стигнаха до ПРОБЛЕМА

С “АЛИАНСА”. Той беше оръжието на бакунистите срещу властта

на “революционерите”-марксисти. Затова стана обект на марксовите

атаки в разгъналата се ожесточена борба на Хагския конгрес. В тях, Маркс и Енгелс бяха поддържани, освен от своите немски социалдемократи и от членовете на Ген-съвета, в който бяха кооптирали

някои бланкисти, с които нямаха противоречия по въпроса за “революционната” диктатура. Тази компания потвърди решенията на

Лондонската конференция и в абсолютно противоречие със статутите на Интернационала(*), включи в устава му един нов член 7a) за

“задължителното създаване на политически партии и участие в

политическия (парламентарния) живот, като предварително условие за еманципацията на работническата класа...”

(*) Първият абзац на статутите на МРА, чийто автор беше Карл

Маркс, гласи:

“Еманципацията на работническата класа трябва да бъде дело на

самите работници; борбата за тази еманципация не е за привилегии, нито за някакъв монопол, а за утвърждаване на равни права

и задължения и за премахване на наемния труд и на всяко класово

господство.”

Когато марксистите прокараха въпросният § 7а, бакунистите отго-вориха:

“Всяко участие на работническата класа в държавната политика

води до интеграцията в буржоазното общество и не може да има

друг резултат, освен консолидацията на съществуващия ред, което

парализира революционната социалистическа акция на пролетариата.

Конгресът на интернационалистите от френскоговорящата част

на Швейцария препоръчва на всички секции на МРА да отхвърлят

всяка акция, имаща за цел постигане на социалната трансформация чрез политиката на национални реформи и да насочат своите

усилия към създаване на обща Федерация на революционните синди-кати, като единствено средство за осигуряване успеха на социалната революция. Истинското представителство на труда е тази федерация, която действа абсолютно отвън и срещу политическата

власт, чиито представители са една от най-съществените части

на класата на паразитите.”

Известно е, че Маркс използва в качеството на главен аргумент за

изключване на Бакунин и Джеймс Гийом от Интернационала, про-162

дължаващото съществувание на тайния Алианс и назначи по този

“казус” една 5-членна “следствена комисия”.

Какво беше действителното положение? И какво констатира комисията?

Знаем за решението на какви задачи бе създаден Алианса, известна

е неговата революционна програма и организационна дейност във и

вън от Интернационала. Неяснота съществуваше само по проблема

със съдбата на тристепенната му организация ЛЕГАЛНА, ПОЛУ-ЛЕГАЛНА И НЕЛЕГАЛНА, с повишаващи се нива на секретност, свързани със създаването на международен контразаговор, чиято

цел беше ни повече, ни по-малко унищожението на паразитната система на държавите и на капитала чрез УНИВЕРСАЛНАТА ПЕРМАНЕНТНА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ НА МАСИТЕ.

Знаем също, че Маркс беше поставил, като условие за членството

на Бакунин и съмишлениците му в Интернационала, ликвидирането

на Тайния Алианс и приемането поотделно на секциите на открития

“Алианс за социална демокрация” в МРА. Знаем и това, че Бакунин

беше категорично против разрушаването на делото на живота му, но

за да бъдат приети в МРА организациите от отделните страни, другарите му обявиха официално, че се саморазпускат, с изключение на

Испанската “Alianza”, която мотивираше съхраняването си, като сек-ретен нелегален съюз с условията при които всяка открита революционна и дори синдикална дейност беше невъзможна, преследвана и

наказуема със смъртни присъди или дългогодишен затвор.

Добрият, стар анархист и архивар от Амстердам – Артур Ленинг, твърдеше, че са се “съхранили личните приятелски връзки, кореспонденция, срещи и обсъждания на проблемите на революцията, но

несъмнено Алиансът повече не е функционирал, като тайна организация и следователно марксовите обвинения са били неоснователни…”

Френско-украинският анархист Александър Скирда и мнозина други

изследователи се придържат към това мнение.

Според мен, би било предателство спрямо каузата на революционния анархизъм да се разпусне една тайна международна организация, която беше успяла да обедини над 70 интернационални братя и

стотици членове в националните братства, които не само работеха за

революционизиране на секциите на Интернационала, но и бяха основали внушителната испанска и активната италианска секции, които

се присъединиха към Интернационала.

На Хагския конгрес Маркс представи своя “Доклад за Алианса на социалната демокрация” от името на Генералния Съвет. В него отпра-вените обвинения не бяха подкрепени с каквито и да са доказател-163

ства. Едва ли си заслужава разбора и анализа им, след като се знае, че главният информатор беше Утин, следващият – ренегатът Лафарг

– бивш бакунист и настоящ зет на Йехова, а редактор - самият Маркс

ан персон, комуто Бакунин действаше, като червен плащ на бик.

След малко ще изложим мнението на Меринг, а тук проследяваме

работата на марксистките следователи. Един от тях беше агентът на

френската полиция Ван Хеддегем с псевдоним “Валтер”, което вече

само по себе си беше достатъчно, за да постави под съмнение заклю-ченията на Комисията. Към това се добави фактът, че сред “кошарев-ските свидетели”, които Маркс бе извадил от утайката, имаше друг

доносник - агент-провокаторът Дантрег с псевдоним “Сварм”, също

член на марксистката клика. При тези обстоятелства, следствената

комисия се отказа да поддържа обвиненията срещу Бакунин по “параграфа” за Алианса. Поради това, на Маркс се наложи да извади обвинението в “джебчийство”, във връзка с аванса от прословутите 300

рубли за превода на “Капитала”, върху който случай ще се спрем, след като приключим историята с тайния Алианс. И така следствие-то и обвинението в процеса срещу Бакунин нямаха доказателства за

съществуването му и бяха принудени да се откажат от тази част на

Доклада - “обвинителен акт”.

Ако резултатът от разследването беше друг, щяхме да бъдем в правото си да запитаме: - ЩО ЗА ТАЕН Е БИЛ ТОЗИ АЛИАНС, ако

всеки шпионин можеше да си завре носа в тайните му ???

Нека дадем отново думата на Меринг за последния ден на конгреса, в който Маркс поставя “персоналния въпрос”, който стана централен и “мотивира мнозинството” на Конгреса да “отлъчи” Бакунин

и Гиьом. След този акт двамата класици останаха, като “генерали

без армии”, ако не броим “народняците” от Германската Работническа Социал-демократическа Партия (ГРСДП) - привърженици на

“народната държава” почти век преди поредния съветски класик на

маркс-ленинизма... Никита Хрушчов.

“Последните часове от последния ден на Хагския конгрес – пише

Меринг - бяха посветени на изслушване доклада на петчленната комисия за “разследване” и изключване на Бакунин и другарите му.

Отсъстващият Михаил Александрович бе обвинен, че е създал таен

съюз с устав, диаметрално противоположен на устава на Интернационала; че си е послужил с измамнически маневри с цел да присвои

чужда собственост и че, за да анулира паричните си задължения, неговите агенти са употребили заплаха срещу кредитора. Поради

това, комисията предлага изключването му, заедно с Гийом и мнозина негови привърженици. Доказателства в потвърждение на обвиненията не са били представени, само докладчикът на комисията

Куно твърди, че мнозинството (без един) е имало “чувството на

164


морална увереност” и затова е поискало конгресът да му гласува

доверие.

Членовете на Алианса отказват да признаят комисията и я трети-рат, като “Светата Инквизиция”. Поканен да се защити, Гийом

заявява, че се отказва от защита, тъй като не желае да вземе

участие в тази комедия и допълва, че ударът не е насочен против

неколцина, а е срещу федералистичните стремежи...

Конгресът изключва Бакунин с мнозинство от 27 гласа против 7, при 8 въздържали се. Изключен е и Гиьом по неизвестни мен обвинения. Другите предложения за изключване сред които е и Швицгебел, са отхвърлени.

Тази заключителна сцена на Хагския конгрес – продължава Меринг - бе безсъмнено недостойна за него. Решенията на мнозин-

ството на комисията бяха недействителни по простата причи-

на, че в състава й участваха двама агенти на полицията. Би било

човешки обяснимо, ако Бакунин бе изключен по политически съ-

ображения, дори без да могат да се докажат черно на бяло об-

виненията. Но да се позори честното му име, и то поради това,

че не правел разлика между “мое” и “твое”, бе непростимо, и за

съжаление вината за това лежеше изцяло върху Маркс...”

След изключването на Бакунин и неговия приятел Дж. Гиьом, Конгресът постанови да се публикува съставения от Маркс, Енгелс, Утин

и др. доклад на Генералния Съвет за разследване на тайната дейност

на бакунистите против Първия Интернационал.

Това стана през 1873 г. , няколко седмици преди “конгреса на мъртвите души”, за който ще стане дума в параграфа за финала на Интернационала. Вместо разпадналата или “уволнена” хагска “Комисия по делото Алианса-Бакунин”, председателствана от Куно, който

напусна своя вожд, “петорката”: Маркс, Енгелс, Франкел, Дюпон и

Серайе издава “Доклада” на френски и английски. А след последния

VI конгрес, преработен и “подобрен” от Енгелс, докладът излезе и

на немски език, снабден с прокурорското заглавие: “Заговорът срещу Интернационала”...

“Съставена от Маркс и Енгелс – пише Меринг - тази брошура стои

по-долу от всичко, което те са публикували. Тя не е исторически документ, а едностранчива обвинителна реч, чиято тенденциозност

бие на очи на всяка страница. Втората половина на брошурата е

запълнена от “разкритията” на благородния Утин - първият руски

марксист и агент на императора Александър II (така нар. цар Освободител) - в която той разказва какъв долен изнудвач и разбойник по

друмищата е бил Бакунин в Русия, как заради услугите, които правил на царското правителство, заточеният Бакунин станал таен

управник на Сибир и облагодетелствал капиталистическите пред-165


приемачи срещу “дребни бакшиши” и т.н., и т.н...

След като Утин услужи на Маркс в “идейната” му борба с Бакунин, той дойде в Лондон, за да съобщи и “други, много по-големи

чудесии” за Бакунин... За щастие, когато Утин пристигна в Лондон

брошурата за “Заговора” бе излязла и въпросните “чудесии” останаха скрити в истинолюбивата гръд на Утин, който скоро след

това се завърна в обятията на царя-отец, за да увеличи доходите

си от предоставеното му монополно право за доставка на ракия за

армията...”

“Тъкмо тази, посветена на руските дела част от “Заговора” - казва Меринг - унищожи окончателно политическото въздействие на

брошурата. Тя отблъсна дори онези кръгове от руските революционери, които бяха в обтегнати отношения с Бакунин и докато

неговото влияние върху руското движение от 70-те години на 19

век не отслабна, Маркс загуби много от симпатиите, които си бе

спечелил в Русия...”

За отбелязване, е че през лятото на 1878 г., Маркс, който си е ле-кувал ревматизма, е имал още една последна среща в Карлсбад със

завърналия се вече в “родината” Утин. За жалост, в историята не са

останали следи от “конфиденциалния разговор между двамата революционери...”

Отстраняването на Бакунин от Интернационала, с обвинение в мо-шеничество за тристата рубли, получени в аванс за превода на “Капиталът” от Любавин, който сам признава, че няма никакви доказателства срещу “обвиняемия”, предизвиква всеобщо негодувание

срещу Маркс даже у някои от тогавашните и бъдещи “марксисти”.

Ето как, няколко десетилетия по-късно, ултралевият германски комунист Отто Руле - съди за бягството на “най-голямия философ на

хилядолетието” (ВВС) от идейния спор с опасния му съперник и “откриването на огън” срещу него с… лайномета:

“Възтържествувайки над ненавистния си враг, Маркс не се задо-воли само с разрива на “братските партийни връзки” със своя съперник, но пожела да удовлетвори своето чувство на омраза, като

го унижи. Бакунин бе допуснал грешката, ако може да се вярва комисията, излъчена от конгреса, да не върне 300-те рубли на Маркс

за перевода на “Капитала”; и Маркс, същият този Маркс, сам за-месен в хиляди тъмни афери и проживял цялия си живот за сметка

на чужди пари, на чужд гръб, превърна това в дело, достойно за

обесването на човека.

Нему беше позволено да се бори войнственно за една обективна политика от която, изключвайки всяка друга, очакваше освобождението на пролетариата. Докато, свикваше Интернационала, за да

се опита да се избави от Бакунин, който правише всичко възможно, 166

за да възпрепятства неговата политика и да я дискредитира, нещата оставаха в рамките на законната, нормална реакция и форма

на идейно-политическа борба. Но, когато за своето тържество, се възползва от едно, толкова срамно за революционера средство, каквото е обливането на противника с кал, това вече беше една по-зорна постъпка, която ни най-малко не накърни честта на Бакунин, а свидетелстваше само за подлостта на нейния автор. В това се

отразяваха ярко пагубните черти на неговия характер: нито политическите въпроси, нито работническото движение, нито интересите на революцията, нищо и никога не би могло да бъде по-важно

за Маркс от грижата за собствената му персона. Това, че един

международен революционен събор, готов при първа възможност

да разруши правото на частна собственност и буржаазния морален кодекс, изгони, забрани и изключи по донос най-обаятелния

вожд от своите членове, под предлог: нарушаване буржоазните

закони на собствеността, това е една от най-кървавите подиграв-ки на Историята.” (Oттo Рулe, “Карл Маркс”, Париж, Издателство

Grasset, 1937 г., cтр. 320-321)

Въпреки цялата безпощадна суровост на тази окончателна присъда

на Отто Руле, тя е непълна, защото засяга само използваните средства, а не политическите цели, на които те са подчинени. Същевременно, в Хага за тях не стана дума. По известния ни опортюнистичен

маниер, тяхното обсъждане беше подменено с разчистване на лични

сметки…

§ 4) СЛЕД ХАГСКИЯ КОНГРЕС - КРАЯТ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛА

Още преди конгреса в Хага, Маркс знаеше, че е изгубил влиянието

си в почти всички секции на Интернацинала, освен тази в бисмарко-ва Германия (ГРСДП), затова, верен на централистичните си и диктаторски възгледи, нему беше необходимо да отстрани Бакунин, Гийом и другарите им. Макар и не съвсем успешно, използвайки своето

книжно мнозинство (чрез измамата с мандатите), “отлъчването” се

състоя през следобеда в последния ден на конгреса.

Но по време на заседанията през седмицата от 2 до 7 септември 1872

г. той разбра, че има вероятност да изгуби и позициите си в Лондонския Генерален Съвет. Сега опасността идваше от страна на неговите “съюзници” бланкистите – емигранти след разгрома на Парижката Комуна. Освен славата си на комунари, те бяха “по-на ти”

с “демократичния централизъм”, бяха истински конспиратори, привърженици на диктатурата и далеч по-опитни в политическите игри

от Йехова. А загубата на Генералния Съвет означаваше, че всичките

му машинации и непосилен труд за преобразуване секциите на Ин-167

тернационала в политически партии ”отгоре”, с цел: - “завоюване на

държавната /политическата/ власт”, са били “за лудо” (за чужда

сметка). Затова, Маркс и Енгелс с “немско-езичните членове”, решиха да пренесат седалището на Генералния Съвет на Интернационала

в... Нью-Йорк, т. е., колкото се може по-надалече от европейския театър на сраженията. Контролът над Генералния Съвет там бе поверен

на неколцина немски емигранти, подбрани сред верните му привърженици.

“За целта – пише Джеймс Гийом - Хагският Конгрес постанови новият Генерален Съвет, състоящ се от няколко немски социал-демократи “да заседава” отвъд океана - в Ню-Йорк, където няма

никакви работнически организации, които биха могли да го контролират.”

От този момент, за този “Генерален Съвет” не се чу нищо повече, чак

до кончината на марксисткото крило на МРА в САЩ четири години по-късно. Принципните различия между марксисти и анархисти

по въпросите за държавата и политиката окончателно разцепиха

(или по-скоро умъртвиха) Първия Интернацинал. В действителност, Маркс повтори това, което се беше “случило” през 1851-1852 г. със

Съюза на Комунистите. Когато изгуби контрола си над него, той се

опита да отстрани конкурентите си от нелегалната сцена, което доведе до намесата на пруската полиция, до Кьолнския процес /в който

Маркс не беше подсъдим!/ и до скоропостижната смърт на Съюза.

Така завърши първият и последен опит да се съберат под едно знаме всички, чиято обща характеристика беше тяхният “работнически

произход” или “заставането им на позициите на пролетариата”. Очевидно неговата “историческа мисия” и хомогенност са съществували

само “виртуално” в главите на “класиците”, на социал-демократите

от ХIХ и на болшевиките в ХХ век.

Интернационалът не изчезна веднага след Хагския конгрес през 1872

г. Всяка от двете фракции съхрани прежното си название. Марксистката МРА бе сведена до своя действителен израз – ГРСДП, под

ръководството на Либкнехт и Бебел. Тя беше произлязла от айзе-нахското обединение на двете разновидности на тогавашния немски

полу-марксизъм: Съюза на германските работнически дружества и

Всеобщия германски работнически съюз на покойния Фердинанд

Ласал. По това време, някои от най-твърдите и верни в течение на

повече от 20 години привърженици на Маркс, като Екариус и Юнг, започнаха да критикуват открито неговите маневри, разобличиха

“диктатурата” и напуснаха кораба му…

В един последен опит да спаси своята “демократично-централис-тична”, авторитарна и “международна” организация от окончателен

разпад, Маркс и неговият Генсъвет насрочиха през септември 1873

168

г. конгрес в Женева.

Тридесетте делегати представляваха само себе си. Това бяха главно

емигранти, неколцина швейцарци и 1 (един) австриец. Решенията не

бяха публикувани. (Не ги публикуваха и истинолюбивите историци

от “съветската” епоха, които предпочитат да премълчават историята

и делата на този свой VI-ти Конгрес.) Беше решено на следващата

1874 г., конгрес да не се провежда, а самият Йехова-Маркс призна

пълния крах на конгреса. Така Шестият конгрес на МРА, свикан

формално от името на Ню-Йоркския Генерален съвет в Женева на 8

септември 1873 г., издаде смъртният акт на марксисткия “Интернационал”.

Отчаяното бягство на Ген-съвета не го спаси от тоталното поражение. Независимо от марионетния марксистки Конгрес в Женева в

1873 г., където, както казва старият социал-демократ Бекер, им се

е налагало «да изравят мандати из-под земята», тоест от гробовете, за да не останат само в компанията на своите немски швейцарци, фракционният разкол на Маркс се провали и изчезна в кьорсокаците

на Историята...

По същото време, болшинството секции на Интернационала отхвър-лиха приетите в Хага решения и поддържаха връзките си с изклю-чените Бакунин и Джеймс Гийом. Юрската Федерация замени Генералния Съвет и свика конгреса в Сент-Имие, с което даде макар и

краткотраен тласък на дейността на анархистическия Интернационал. Участваха 28 делегати от федерациите на седем страни: Англия, Белгия, Холандия, Швейцария, Испания, Италия и Франция.

Конгресът преразгледа устава на Интернационала, провъзгласи пълна автономия на секциите, ликвидира Генсъвета, като орган и го замени с бюро, лишено от всяка изпълнителна власт, натоварвайки го

с функции за техническа координация. Тези функции се поемаха ротационно, от конгрес до конгрес, от една от федерациите. Конгресът

се произнесе за подготовката на генерална стачка, която “всъщност

е Социалната революция”, и призова работниците да се обединят в

международни профсъюзи, способни да организират такива стачки в

своите профессии.

От есента на 1872 г. Испанската, Италианската, Белгийската и

Юрска Федерации продължиха да съществуват още пет-шест години и да провеждат редовно ежегодните конгреси на местните секции.

Болшинството от техните делегати се изказаха категорично против

действията и решенията на Ген-съвета, за съюз с Юрската Федерация. В отговор Лондонският Ген-съвет, тоест Маркс и Енгелс, поста-новиха изключването от Интернационала на всички федерации, секции и отделни лица, отхвърлящи Хагските решения, на първо място

участниците в конгреса в Сент Имие, както и белгийската и холанд-169

ска федерации.

От всичко това Бакунин заключи, че Интернационалът може да стане

инструмент за освобождението на пролтариата, само ако «първоначално освободи сам себе си» и престане да се дели на «большинство, състоящо се от слепи оръдия, и малцинство от “научни локомотивни машинисти». Неговата интуитивна мисъл бе потвърдена на друго ниво: полвин век по-късно се появиха маркс-ленинските «научни

машинисти на историята», които използваха, като гориво десетки

милиони трупове на трудещите се. Не случайно в прощалното си

писмо до Юрските секции той бе обявил “за център на европейската реакция, с която работниците трябва да водят десетилетия

на ужасна борба, авторитарният социализъм на Маркс, наравно с

дипломацията на Бисмарк.” Това сравнение между “железния канцлер” и наследниците на Маркс (Ленин, Троцки и Сталин) показва

колко много могат да се заблуждават относно бъдещето и велики

умове.

В същия момент, когато неговите идеи удържаха победа в Интернационала, Бакунин реши да се оттегли от борбата. Изморен и разочарован, той търсеше покой. На 1 юли 1876 г., склопи очи в една работническа болница в Берн, Швейцария. Приятелите му го погребаха в

Бремгартен, поставяйки на гроба му една скала с надпис: Michel BAKUNIN 1814 – 1876 и малко по-долу -

“Спомнете си за този, който пожертва всичко за свободата на

човечеството”.

Две седмици след смъртта на Михаил Александрович Бакунин въз-дъхнали си от отминалата ги опасност, марксистите решиха на “конференцията” във Филаделфия на 15 юли 1876 г. да “саморазпуснат”

своя Интернационал, с което се извърши и ОФИЦИАЛНОТО МУ

ПОГРЕБЕНИЕ...

ВЕРСИЯТА НА ФРАНЦ МЕРИНГ:

“Смъртният акт на стария Интернационал бе издаден на Шестия

му конгрес, свикан в Женева на 8 септември следващата година от

Генералния съвет в Ню-Йорк. Докато на бакунисткия контра-конгрес, който бе открил заседанията си още на 1 септември също в

Женева, все пак участваха по 5 белгийски, френски и испански делегати, 4 италиански, двама английски, 1 холандски и шестима швейцарци, марксисткият конгрес се състоеше в мнозинството си от

швейцарци, живущи в Женева. Нямаше англичани, французи, белгийци и италианци Германците и австрийците бяха представени с

по един делегат, а Генералния съвет в Ню-Йорк не можа да изпрати свой представител... Маркс призна, че конгресът е претърпял

фиаско и посъветва Съвета да оттегли временно на заден план

170


формалната организация на Интернационала...

Няколко седмици преди марксисткия “конгрес”, вместо разпадналата се хагска “Комисия по делото Бакунин”, “Петорката”: Маркс, Енгелс, Франкел, Дюпон и Серайе издаде от името на Генералния

Съвет в Ню-Йорк “Меморандум” под заглавие “Заговорът срещу

Интернационала”... (В предишния параграф видяхме мнението на

Меринг за съставената от двамата “класици” брошура на основа на

доносите на агента на царската охранка, пръв руски марксист и вожд

на руската секция на Първия Интернационал в Женева - Николай

Утин.)

…Бакунин им отговори в “Журнал дьо Женев”, от което личеше

дълбокото му огорчение, с което го бяха изпълнили нападките в

“Заговора” и обяви за оттеглянето си от борбата, считайки, че е

удържал морална и идейна победа над своите противници. Оттеглянето си той обясни с влошаващата се сърдечна болест: “Нека

по-младите се заловят за работа, аз вече нямам необходимите

сили, за да продължавам да тласкам “Сизифовия камък” срещу

тържествуващата навсякъде реакция”.

В прощалното си писмо до Юрските секции той “обявява за център

на европейската реакция, с който работниците трябва да водят

дълги десетилетия ужасна борба, “социализмът” на Маркс, наравно с дипломацията на Бисмарк.”

Разбира се, марксистите осмяха “здравословните съображения”

на Бакунин, но той, като че ли за да ги “опровергае”... почина в

горчива бедност и мъчителни физически страдания на 1 юли 1876

г. в Берн.

“Бакунин - завършва Меринг - заслужаваше по-добра смърт и

по-достойна памет от тая, която е запазена за него в много кръгове на работническата класа, за която той се бори толкова храбро и

страда толкова много. Въпреки неговите недостатъци и слабости, историята ще му отреди почтено място между челните борци на

международния пролетариат, макар че то може да бъде оспорва-но, докато на земята има филистери, независимо от това, дали те

нахлупват полицейската нощна шапка над дългите си уши, или се

опитват да прикрият треперещия си скелет под “лъвската” кожа

на един Маркс”.

(Франц МЕРИНГ, из “Карл Маркс – история его жизни”, 1918 г.) Няма да спорим с Меринг за това, какво се е криело под въпросната кожа…

МАРКС-ЛЕНИНСКАТА ВЕРСИЯ:

Официалното обяснение за бягството в Ню-Йорк беше:

“Във връзка с неблагоприятната обстановка на континента, къде-171


то господства реакцията, и заплахата, че английските реформисти

и бланкистските сектанти могат да заграбят ръководството на

Генералния съвет, последният по настояване на Маркс и Енгелс е

пренесен в Нью-Йорк. Ген-съвета е бил напълно обновен: основното

ядро са образували ръководителите на Североамериканската федерация - Ф. А. Зорге, Ф. Болте и др…

В най-близките месеци след Хагския конгрес Маркс и Енгелс продължават в качеството си на упълномощени от Генералния съвет

за Европа да се занимават непосредствено с делата на Първия Интернационал и с пропагандиране взетите решения от конгреса. По

тяхна инициатива, Нью-Йоркският Генерален съвет обявява вън

от редовете на Международната Работническа Асоциация всички бакунистки и поддържащите ги организации, които саботират

тези решения и разкола в Интернационала.

Така Хагският конгрес ознаменува идейната победа на маркси-

зма.

Отстоявайки прогрaмните и оргaнизaционни принципи на Интернaционaлa в борбата с aнaрхистите и разните дребнобуржоaзни

елементи, Мaркс и Енгелс подготвят неговия пореден конгрес: те

водят преписка със секциите и с отделни деятели на рaботниче-ското движение. Енгелс отделя особено внимaние на Испaния,

която е основния плaцдaрм в борбата с тaйната оргaнизaция на

бaкунистите – Алианса на социaлистическата демокрaция, като

си пишат редовно с (зетя) Лaфaрг, който е в Мaдрид, получaват

подробна информaция за дейността на испaнските секции, с която

информират Генерaлния Съвет за положението там и чрез него

ръководят борбата против бaкунистите.

Вече в края на aвгуст 1873 г., нa основa на съобщенията от местните федерaции и секции, за Мaркс и Енгелс стaва очевидно, че

поредния конгрес на Интернaционaлa, който по решение на Хaг-

ския конгрес от 1872 г. трябва да се проведе в Швейцaрия, няма да

има междунaроден хaрaктер. Във връзка със създaлата се обстa-

новка, Мaркс и Енгелс стигат до единодушно мнение за нецелесъ-

обрaзността на присъствието на предстaвител на Генерaлния

Съвет нa предстоящия конгрес и убеждават Хепнер и Серaйе да

се откaжат от пътуването до Женева.

Писмото до грaждaните делегaти на Женевския конгрес на МРА е

нaписaно с ръката на Енгелс, съглaсувaно с Мaркс, от името на

Сераие, на 3 септември 1873 г. Оригиналът се е съхранил. Те двамата приготвят отчета на Генсъвета, както и други мaтериaли, преднaзнaчени за конгресa. В дневния му ред са били включени въпросите: за преразглеждане на Устaвa; за междунaродното обединение на профсъюзите; за политическата борба на рaботниче-

172

ската клaсa; за всеобщата рaботническа стaтистика. Конгресът

се открива в Женева на 8 септември 1873 г. Около две трети от

делегaтите са предстaвлявали швейцaрските и най-вече женев-

ските (утиновски) секции. Нa конгреса, чиято рaботa е била ръко-водена от Й. Ф. Бекер, са били прочетени отчета на Ген-Съветa и

местни доклaди. Женевският конгрес през 1873 г. е бил последни-

ят конгрес на МРА…

В края на ноември 1873 г. Енгелс работи над подобряване на немския

превод на доклада на Маркс (по Утин) «Алиансът на социалистическата демокрация и Международната Работническа Асоциация»,

изпратен му от парт-издателството на ГСДРП «Volksstaat» (На-

родна Държава); немското издание под заглавие «Заговорът про-

тив Интернационала» излиза от печат в Брауншвайг в 1874 г.

Историческата задача на Първия Интернационал е била изпълнена,

идеите на марксизма - доведени до напредничавите работници

на икономически развитите страни в света. В новата историческа обстановка, възникнала след поражението на Парижката Комуна, пред работническото движение застава непосредствената

задача за “...създаване на масови социалистически работнически

партии на базата на отделните национални държави” (dixit Ленин В. И., Полн. собр. соч., 5 изд., т. 26, с. 50). Маркс и Eнгелс са

видяли необходимостта от преход към нови организационни форми.

Вземайки под внимание положението на работите в Европа,

аз считам за безусловно полезно временно да изместим на заден

план формалната организация на Интернационала... Събити-

ята и неизбежното развитие и усложнение на обстановката

сами ще се погрижат за въстановяването на Интернационала в

подобрена форма.” — пише Маркс до Ф. Зорге на 27 септември 1873

г. (Маркс К. и Энгельс Ф., Соч., 2 изд., т. 33, с. 508—09).

Официално Първият Интернационал бе разпуснат с решение на Фи-ладелфийската конференция през 1876 г.” И ЭТО ВСЕ…

(NB: “Подобрението”, което Маркс обещаваше, дойде във вид на

II-ри Интернационал през 1889 г., за който четвърт век по-късно

Роза Люксембург ще каже, че е един вонящ политически труп.

Следващото, неизмеримо по-голямо подобрение – III-ти Интернационал - стана полицейско-шпионски филиал на ГПУ/НКВД, огла-вяван от техният агент – Георги Димитров и съставител, по заповед

“отгоре”, на касапските списъци на наивниците емигранти, потърси-ли убежище в “страната на строящия се комунизъм”.

В навечерието на Втората световна война Бенито Мусолини писа във

в-к “Джорнале д’Италиа”: “Никой не е успявал да нанесе по-смъртоносни удари върху идеята за Социалната революция и не е избивал

с по-яростно ожесточение толкова революционери, колкото Ста-173


лин”.

В договореност с Рузвелт и Чърчил, по време на “отечествената война” през месец май на 1943 г. III-ти “Интернационал” бе разтурен от

“бащата на цялото прогресивно човечество”. Бившият американски

посланник в Москва през годините на “големия терор” – сър Джозеф

Дейвис – каза по случая, че Сталин е превърнал Коминтерна в…

ПОГРЕБАЛНО БЮРО НА КОМУНИЗМА.)

174

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Паразитизъм и свързаните с него експлоатация, насилие, войни, социално неравенство и производните им: капитали, държави, империализъм и борби на “нисшите класи” срещу “висшите” за ликвидиране на социалното и интернационалното статукво, характеризират

съвременното общество.

Посегателствата към хляба и свободата от страна на паразитите, предизвикват отпора на “нисшите” срещу експлоатацията и господството на една класа над другите, пораждат стремежи за премахването им и за създаване на общество в което “царуват” свободата, равенството и братството между хората и народите.

Последното е същността на Социалната революция (С.Р.).

Формулирането на проблема и търсенето на неговото решение, доведоха през ХIХ век до създаването на теории на Социалната революция. Сред тях две – на Бакунин и на Маркс - раздвижиха духовете и

импулсираха организирането на унизените, потиснатите и експлоатираните за борба срещу “законно-установения ред” на буржоазията.

Основният въпрос, който двете теории поставиха и отговорите, които те му дадоха, могат да бъдат резюмирани лаконично с две думи: АНАРХИЯ или ДИКТАТУРА?!

В опита да систематизираме революционната теория на Бакунин, проследихме исторически практическата проверка на двете алтернативи или по-скоро на двата антипода, сравнявайки техните програми, стратегия, тактика, организация на С.Р., методите и средствата

на борба и най-вече резултатите от нея в десетилетието между средата на 60-те и 70-те години на ХIХ-и век.

Не е трудно да се констатира, че по важност, разглежданите въпроси

надхвърлиха далече рамките на това десетилетие и се отразиха съд-боносно върху събитията и през следващия ХХ-и век. Нещо повече, те очертават перспективите, които се разкриват през настоящия

ХХI-и век и предопределят бъдещето на човешкия род, пред който

историята поставя хамлетовия въпрос: ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ?

Същевременно, мимоходом, засегнахме и един друг въпрос: коя от

двете теории се оказа действителното приближение до решението на

задачата. Неговият отговор е най-тясно свързан с този на предишния

въпрос.

И така, Маркс или Бакунин? Няма да си играем на “ези-тура”. Ми-175

сля, че е време да отговорим: чия теория издържа практическата

проверка?

Енгелс беше казал: “Маркс е гений, ние сме само таланти”. Според

таланта, геният бил открил “фундаменталният закон”, че хората първо трябвало да ядат, да пият, да имат жилище и облекло, а след това

всичко останало… Неговите гениални препоръки за легална политическа борба отведоха част от работническата класа в помийната яма

на социалдемокрацията. Полунелегалната маркс-ленинска версия, постави друг дял от пролетариата под железната пета на държавно-капиталистическата диктатура.

С примера на Първия (и Втори) Интернационал продемонстрирахме

неефикасността на откритата легална борба с паразитизма. Техните

методи за унищожение на сакулината доказаха негодността си. Тя

просто нямаше и не го допусна. Глупаво е да се мисли, че виждайки

как се опитват открито да срежат “кислородните й шлангове”, тя ще

позволи ножа да влезе в действие. “Научни” доказателства на този

очевиден факт, не са нужни.

С “марксизмът, като ръководство за действие”, Третият Интернационал или Коминтернът превърна партийната, военно-полицейската и

административната бюрокрация в сакулина, която се интегрира в…

глобалния паразит.

Независимо от тази “историческа практика”, беше крайно време да

се разбере, че известният на цял свят лозунг на Иехова-Маркс, отправен открито към “пролетариите от всички страни”, в действителност

отдавна е реализиран тайно от паразитите-сакулинисти в неговата

коригирана форма: “Паразити от всички страни съединявайте

се!” Те отдавна са извървели тайния път от ломбардската банко-мафия до системата от транснационални и глобални фугер-помпи, обединени и създали мощна междудържавна паразитна структура с

нейните мултинационални или национални милитаристични и полицейски израстъци и пипала. Упованието във вярата, че политическата просвета на масите и всеобщото избирателно право ще изключат

фугер-помпата “в конституционен порядък”, занулявайки проценти-те на рефинансиране на фалиралата система, е чиста утопия, ако не

е поредната измама на масите. Свръхпаразитите веднага ще вземат

всички превантивни мерки за сметка на… “брашняните чували”, както това се видя при различните банкови и системни кризи, на които

станахме свидетели в наше време, а ако те се окажат неефикасни за

санацията на системата, на тях им остават в резерва мащабните регионални касапници и в последна сметка бъдещата… световна война, като “изход” от кризата.

За разлика от двамата “класици”, Михаил Бакунин, който бе посветил изцяло живота си на делото за освобождение на човечеството, 176

без откривателски претенции постави основите на една универсална

теория на социалната революция. Той обоснова концептуално нелегалния начин на борба, като освен организационната му форма – контразаговора - предложи и технологията на обезпарази-тяването.

Бакунин не е разработвал общата и частна теория на социалната революция като кабинетна доктрина. Не е имал време за това и е бил

убеден, че извършването на един революционен акт, струва много

повече от написването на дузина революционни програми. Той беше

революционер, който прекара живота си в конспирации, на барикадите или в затворите, затова неговата теория е “разсята” в не многобройните му трудове и в многочислените писма и брошури. Въпреки

това, макар и в “насипно състояние”, тя е великолепно проектирана

и дори само за това си заслужава търсенето, анализирането и доиз-граждането на оставеното ни идейно наследство.

Успоредно, той направи ред констатации и открития, в които неговият приоритет е безспорен, но които повечето от нас дори не се

постараха да разберат. Сред тях:

- Възгледът върху политическата история, като перманентен заговор;

- Заговорът, като фактор на паразитогенезата;

- Държавата, като резултат от паразитогенезата (без да е крайна

фаза на паразито-метаморфозата). Концентрацията на икономическата и политическа власт е процес, който започва в зората на политическата история с организираните банди, преминава през националните държави, за да стигне в наши дни до мултинационалните

и транснационални паразитни и милитаристични образувания на

свръх-държавите;

- Идеята за контразаговора: на организирания заговор на паразитите трябва да се противопостави организираният анти-паразитен контразаговор. Той единствен е в състояние да преодолее заговора на

свръхпаразитите, това обаче, предполага интернационален контразаговор на потиснатите и експлоатираните;

- Идеята за комбинирана атака или взаимодействието между

бунтовната стихия на масите и тайната революционна организация - срещу политическата, икономическа и социална система

на паразитите;

- Идеята за перманентната социална революция. Следва да подчертаем дебело, че бакунинската концепция за перманентна социална революция се разгъва в две измерения - в дълбочина и в ширина.

В дълбочина ще рече до ликвидиране на държавата и на пазара, и замяната им с анархокомунизма, а в ширина – до реализирането му в планетарен мащаб – върху петте континента. Двете

177

развития са взаимозависими: “в дълбочина” е основа на развитието

на революцията “в ширина”, или другояче казано, в дълбочина е

“първичното” начало, а в ширина – “вторичното”!

- Констатацията, че колективните усилия или еднопосочни-те действия на една организация /класа/ са много по-мощни и

по-резултатни от сумата на индивидуалните, изолирани усилия

на нейните членове /на съставящите я единици/. (Това днес наричат неадитивност на кумулацията на човешките усилия.) Имайки най-сериозни намерения да осъществи своята идея за контразаговора, Бакунин очерта контурите на общата универсална теория на Социалната революция и пристъпи практически към създаване на необходимата за провеждането й революционна организация, или с други думи, намери опорната точка и лоста за преместване на

днешното общество в бъдещето.

Успехът на революцията, чийто импулси излъчват неговите идеи е

гарантиран:

- от разрушителната стихия на поставените в безизходица “нисши класи”;

- от неизбежността на революционната ситуация, вследствие разрушаването на социалното и интернационално статукво;

- от волята за създаване на тайна, интернационална революционна организация, вместо централизираната партия, която е ембрион на “новата” класа от паразити и на нейната диктатура.

Мощта и ефикасността на бакунистката организация е свързана с

недвусмисленото формулиране на целите, структурата, методите, средствата и ролята й преди-, по време на- и след социалната революция и зависи от ръста на революционния потенциал, олицетворя-ван от пролетариата, прекариата, лумпен-пролетариата или “нисшите класи”, които нямат друг модус за оцеляване, освен Социалната

революция;

- от стратегията за превръщане на световната криза, чиято кулминация е империалистическата война, в гражданска и в крайна сметка – в Социална революция.

- от перманентните революционни акции, основаващи се върху трите принципа - мондиализъм, стихийност и организация, които имат за цел унищожение на държавите, експроприация на

капиталите и ликвидиране на класите.

Крайно време е да разберем, че “велосипедът е открит”, че разработе-ните и оставени ни в наследство от Бакунин идеи, програми, устави на

тайни организации, стратегия, тактика и технология за разрушаване

на паразитните структури на държавата и капитала бяха потвърдени, за жалост чрез негативния исторически опит на маркс-ленинските

политически партии. Но, въпреки всичко, по-скоро рано, отколкото

178

късно, предопределеният от Р.Р. (роботронната революция) край

на двойното (социално и интернационално) статукво и създаде-ните от нея материални условия на анархокомунистическото общество, правят победата на Социалната революция неизбежна.

Това също едва ли се нуждае от особенни “научни” доказателства, защото няма алтернатива…

Остава ни да се спрем лаконично върху разликите в програмите на

марксизма и анархизма и последиците от практическата им реализация, които ни отпращат в две различни “социални пространства”

– на държавния капитализъм и на анархо-комунизма:

Манифестът на компартията”, с неговите програмни десет

точки за установяване на диктатурата й и за етатизация на икономиката, го превърнаха в най-пълната и завършена програма

на държавния капитализъм. Нейното внедряване - най-напред в

Русия, а след това в Източна Европа и редица страни от “Третия

свят”, сред които и Китай - се оказа една ЗАКЪСНЯЛА БУРЖОАЗНА “РЕВОЛЮЦИЯ”.

Чрез спряните на полупът Руска (1917 – 1921 г.) и другите революции на ХХ-и век, ленинско-сталинско-маоистката фракция на “революционния” марксизъм се превърна в “демиург” на диктатурата на

държавния капитал и гробар на перманентната социална революция, а тезисите на “зрелите” Маркс и Енгелс, част от които цитирахме в

предишните глави, се оказаха по-скоро… “меншевишки”.

След ¾ вековно разиграване върху световната историческа сцена, кървавата руска трагедия завърши, като смрадлив фарс в блатото на

съвременния капитализъм и неговите социалдемократически лакеи.

Вместо марксистката политика, чиято основна цел беше завоюване на държавната власт (независимо дали по мирен или въоръжен

начин), установяване на “пролетарска” диктатура и етатизиране на

икономиката, вследствие на което паразитите и държавата щели

“да отмрат”, Бакунин провъзгласи за непосредствена цел на революционната дейност интелектуалното, социаликономическото и политическото освобождение на човечеството. За постигането й, той

предприе организирането на широкомащабен международен заговор

на анархистите от всички страни за насочване на бунтовната стихия

на масите към осъществяване на интегрална (засягаща всички сфери на човешката дейност), перманентна, интернационална Социална

революция, чиято пряка и основна задача е унищожение на съвременните държави и организиране на тяхно място на анархията, тоест, на свободната федерация на комуните, на областите, регионите

и страните.

Посредством експроприацията на капиталите и премахване на класите в хода на революцията, федерираните комуни на въоръжени-179

те труженици трябваше да ликвидират паразитизма и организират

колективното владеене на собствеността, на производството и раз-пределението, върху началата на освободения и доброволен труд, на равенството и на справедливостта. Възникналото в резултат на

такава революция общество на генерализирано самоуправление

във всички сфери на живота – “политическа”, социална, икономическа, културна и т.н. - ние наричаме СВОБОДЕН КОМУНИЗЪМ или АНАРХОКОМУНИСТИЧЕСКО ОБЩЕСТВО.

Всички подобни опити през ХIХ-и и ХХ-и век бяха смазани с военната сила на буржоа, болшевики или фашисти, и удавени в

кръвта на пролетариата, защото нашите революционери прене-брегваха теоретичното и практическо наследство, оставено ни

от Михаил Александрович Бакунин.

Разбира се, неговите писания не са “свещенни”, нито са библия, в

която, като поповете, можем да намерим отговор на всеки въпрос. А

такива има много, те стоят открити и ще се появяват и нови, на които

сме длъжни да отговорим.

Критикувайки непримиримата анти-етатистка позиция на Бакунин, в своите “Писма до стария другар”, Херцен задава един от тези въпроси: “От това, че държавата е преходна форма, не следва, че

тя вече е преминала... И още, какво означава да отричаш дър-

жавата, когато главното условие за края й е пълнолетието на

болшинството?”.

Поставен е смислен въпрос, който се нуждае от смислен отговор! Не

зная дали Бакунин го е дал – не го намерих в съчиненията му, затова

си позволявам да заключа в неговия дух: достигането на “пълнолетие от болшинството” ще бъде улеснено с разрушаването на държавата. Въпросът по-скоро е: как двата процеса – на разрушението

и навършването на пълнолетие - да се задействат, като “зъбча-ти колела”? Но, ако “болшинството не е навършило пълнолетие”, а

“революционното малцинство” избърза да “отрече” /разбие/ държавната машина, ние трябва да сме наясно в какви материални и социални условия и с какви методи и средства можем да задвижим “колелото на историята”, т.е. да подпомогнем движението /самоорганизирането или синергетиката/ на масите в посока на АНАРХИЯТА, САМОУПРАВЛЕНИЕТО или КЪМ ПРЯКАТА ДЕМОКРАЦИЯ,

(които са синоними), а ако такова движение не започне, ако сме

го изпреварили, ако “сме взели втория месец на бременността за

девети”, как ДА ПОПРЕЧИМ НА КОЕТО И ДА Е ВЛАСТНИЧЕСКО “МАЛЦИНСТВО” да вкара това недостатъчно осъзнало

се, “непълнолетно” мнозинство в “кривия макарон” на държавността, както това ставаше във всички досегашни АБОРТИРАЛИ социални революции?

180

Особено, ако на сцената се появят “революционни” хамелеони, които ще кажат:

“Маркс си схожда с Прудон в това, че и двамата са за “разбиване-то” на съвременната държавна машина. Това сходство на марксизма с анархизма (и с Прудон, и с Бакунин) нито опортюнистите, нито кауцкианците не искат да видят, понеже те са се отклонили

от марксизма в този пункт... Ние болшевиките съвсем не се раз-

минаваме с анархистите по въпроса за отмяната на държавата,

като цел. Ние само твърдим, че за постигането й е необходимо

временно използване на оръдията, на средствата и на приомите

на държавната власт против експлоататорите, така както за

унищожението на класите е необходима временната диктату-

ра на угнетената класа.” (Ленин, “Държавата и революцията”, том

33 на 5-то, допълнено издание на пълното събрание на съчиненията

му, стр. 53, 60) След този цитат на Ленин в биографията на Бакунин

“съветската бакуниноведка” Наталия Пирумова казва, че нейният

“обект” не е забелязал цялата очевидност, съдържаща се в марксленинските “аргументи” и твърдял неуморно, но погрешно, че “Само

пълната свобода, би могла да породи свободната организация на

обществото”.

Историята показа, че тогава, вчера, днес и утре, Бакунин е имал абсолютно право! Никакво свободно и още по-малко комунистическо

общество, не може и не ще се роди от марксическата диктатура. Ре-ализирайки 10-те програмни точки на “Манифеста на компартията”, вместо абсурда - “пролетарска” диктатура, тя установи в “съветската” империя ДИКТАТУРАТА НА ПАРТИЙНАТА, ВОЕННО-ПОЛИЦЕЙСКА И ЧИНОВНИЧЕСКА БЮРОКРАЦИЯ, ОБРАЗУВАЛА

“НОВАТА” ИЛИ ДЪРЖАВНОКАПИТАЛИСТИЧЕСКАТА КЛА-

СА, за която в своята лебедова песен по случай петата годишнина

от октомврийския преврат, нейният създател Улянов, признава печално (или лицемерно): “Въпреки цялата ни архиреволюционност, нашият бюрократичен държавен апарат, който сме разкрасили с

“ком”–етикетчета, не се различава по нищо от царисткия, освен

по това, че от 1 300 000, “порастна” с още 200 хиляди” /пара-

зити/. (В статиите си “По-добре по-малко, но по-добре” и “Как да

реорганизираме РАБКРИН?”)

Четиридесет години по-късно, по времето на Хрушчов, паразитите

стигнаха внушителната цифра от 20 милиона, а “съветските” учени писаха в списание “Проблеми на мира и социализЪма”, че при

такива темпове, към 2000-та година цялото население на така нар.

СССР няма да стигне за нуждите на “пролетарския” Левиатан, който

се бил превърнал в “народен”. Четвърт век по-късно, го обявиха за

един “правов и демократичен”, буржоазен Левиатан и завършиха с

181

обратния преход от държавен към частен капитализъм и с трансформация на НОМЕНКЛАТУРАТА В ОЛИГАРХИЯ, което може би…

предотврати реализацията на хипотезата за катастрофалния ръст на

бюрокрацията?

Впрочем, Бакунин предсказа тази еволюция и ИНВОЛЮЦИЯ на

марксизма, който за век и половина извървя в Русия пътя от УТИН, през БОЛШЕВИКИТЕ, до ПУТИН. Резултатите от тези метаморфози и класови мутации или дегенерации, потвърдиха безусловно

бакунинската прогноза и старата дефиниция на Блаженния Авгус-тин: “ДЪРЖАВАТА (при всички конфигурации на паразитите) НЕ

Е НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ЕДНА СВРЪХ-ГОЛЯМА БАНДА!” Но, светиня му не отговори на въпроса КАКВО ДА СЕ ПРАВИ, ЗА ДА

МОГАТ ОГРАБВАНИТЕ ДА СЕ ОСВОБОДЯТ ОТ ГРАБЕЖИТЕ И

ИЗДЕВАТЕЛСТВАТА НА БАНДАТА?

ОТ РУСКИЯ, КИТАЙСКИЯ И ДРУГИТЕ МАРКСИЧЕСКИ ЕКСПЕ-

РИМЕНТИ СЛЕДВА ДА ЗАКЛЮЧИМ, ЧЕ ПОЯВАТА НА ЕТА-

ТИСТКИ САКУЛИНИ ОТ РОДА НА ЛЕНИН, Е ВЪЗМОЖНА,

АКО ЛИ НЕ И НЕИЗБЕЖНА ПРИ ОБСТОЯТЕЛСТВА, КАТО

ОПИСВАНИТЕ В “ХЕРЦЕНОВИЯ КАЗУС”. ЗАТОВА, АКО НЕ

СМЕ ПРОЗЯПАЛИ УРОЦИТЕ НА СОБСТВЕНАТА СИ ИСТОРИЯ, АКО НЕ СМЕ ЗАБРАВИЛИ ТРАНСФОРМИРАЛИТЕ

СЕ В КОНТРАРЕВОЛЮЦИИ АБОРТИРАЛИ РЕВОЛЮЦИИ

ОТ МИНАЛОТО И АКО СМЕ НАУЧИЛИ НЕЩО НОВО ОТ

КЪРВАВИТЕ СОЦИАЛНИ ЕКСПЕРИМЕНТИ – НИЕ АНАР-ХО-КОМУНИСТИТЕ ТРЯБВА ДА ИМАМЕ ПРЕДЕЛНО ЯСЕН

ОТГОВОР НА ВЪПРОСА НА ЧЕРНИШЕВСКИ:

ЧТО ДЕЛАТЬ?”

Мисля, че отговорът се съдържа в революционната теория на Михаил Бакунин. За да се попречи на “аборта” на революцията, тя трябва

да се превърне в перманентно състояние, като се ликвидира – по линия на масите - всяко новопоявяващо се или новопоявило се контрареволюционно, властническо малцинство още в зародиш! Включая

и такова, което може да се роди от евентуалната “анархистическа” дегенерация. При това, преди малцинството “да е вдигнало, търкалящата се в калта по улиците на Петроград власт” или, в краен

случай, ако студеното чудовище се е навдигнало – да го довършим

преди то да е завършило “строителството” на “Че-Ка” и на “Червената армия”. Това предполага СВОЕВРЕМЕННА ЛИКВИДАЦИЯ

на всички “строители на новата държавност” от рода на Робеспиер, Сен-Жуст, Ленин, Троцки, Дзержински и може би... Джугашвили и

епионите му. (Защо “може би” ли? – Защото са интелектуални нищожества, които стават безжалостни касапи, само ако сме оставили да

наследят диктатурата, установена от предишните.)

182

А, ако силите ни са недостатъчни, ползвайки военния език, да приложим незабавно “СТРАТЕГИЯ АНТИКЛАУЗЕВИЦ”: НЕ С

МАСОВ, А С “ПУНКТУАЛЕН” ТЕРОР - В ПОДХОДЯЩИЯ

МОМЕНТ, НА ПОДХОДЯЩОТО МЯСТО, СРЕЩУ ПОДХО-

ДЯЩИТЕ ОБЕКТИ !!!

НА ПОСЛЕДНО ПО МЯСТО, НО НЕ И ПО ВАЖНОСТ, ОТГОВОР

ЧАКА И ТАКИВА ВЪПРОСИ:

- ЗАЩО МАРКСИЗМЪТ “ПОБЕДИ” ПРАКТИЧЕСКИ В ПЕРИОДА 1917-1989 г., ЗАБАВЯЙКИ С ЕДИН ВЕК СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ?

ОПРОСТЕНИЯТ ОТГОВОР Е В “ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕКОЛО-

ГИЯ”, ЗА КОЯТО СТАНА ДУМА В ПРЕДИШНИЯ АБЗАЦ, ДРУ-

ГИЯТ СЕ НУЖДАЕ ОТ НОВ КОЛЕКТИВЕН ТРУД, (ЧИЕТО НА-

ЧАЛО СЕ ОПИТАХ ДА ПОСТАВЯ В НЕЗАВЪРШЕНИЯ “АПОКАЛИПСИС – КОГА?”), В КОЙТО ТРЯБВА ДА СЕ ВЗЕМАТ ПОД

ВНИМАНИЕ ВСИЧКИ НЕОБХОДИМИ И ДОСТАТЪЧНИ УСЛО-

ВИЯ И ФАКТОРИ ЗА УСПЕХА НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

В ХХI ВЕК.

- КАКВО СЛЕДВА ДА ПРАВИМ, КАТО ЧЛЕНОВЕ НА ЕДНА

АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗА-

ЦИЯ /ТАЙНИЯ КОНТРА-ЗАГОВОР/ ПРЕЗ “МИРНИЯ”, ПРЕД-РЕВОЛЮЦИОННИЯ, РЕВОЛЮЦИОННИЯ ИЛИ ВЪВ ВЕРОЯТ-

НИЯ КОНТРА-РЕВОЛЮЦИОНЕН ПЕРИОД, ЗА ДА НЕ ПОВТО-

РИМ ТРАГИЧНИЯ ИЛИ ПОЗОРЕН ОПИТ НА НАШИТЕ ПРЕДШЕСТВЕНИЦИ?

ТЪЙ КАТО, НЕ САМО ЗА СВОЕТО ВРЕМЕ, НО И ДО ДНЕС, НИКОЙ НЕ Е ПРЕДЛОЖИЛ ПО-ДОБРА КОНЦЕПЦИЯ И ПЛАН ОТ

БАКУНИНОВАТА ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА НА СОЦИАЛНАТА

РЕВОЛЮЦИЯ, ТЯ СЛЕДВА ДА НИ СЛУЖИ, КАТО ОСНОВА, ВЪРХУ КОЯТО ДА ИЗВЪРШИМ ЗАДЪЛЖИТЕЛНА АКТУАЛИ-ЗАЦИЯ И АДАПТАЦИЯ НА НАШИТЕ ОРЪЖИЯ, ТАКА ЧЕ ДА

ОТГОВАРЯТ НА УСЛОВИЯТА И НУЖДИТЕ НА СОЦИАЛНИТЕ

ВОЙНИ ПРЕЗ НАСТОЯЩИЯ ВЕК.

КАТО НАЧАЛО, ЗА ДА НАМЕРИМ СЪОТВЕТСТВАЩИТЕ НА

ЕПОХАТА ОТГОВОРИ, МИСЛЯ, ТРЯБВА ДА СЕ ЗАПОЧНЕ СЪС

СИСТЕМЕН АНАЛИЗ НА ПРАКТИКАТА И ОПИТА НА НАШИ-

ТЕ СОБСТВЕНИ ОРГАНИЗАЦИИ ПО ВРЕМЕ НА ПАРИЖКА-ТА КОМУНА, НА РУСКАТА И ИСПАНСКАТА РЕВОЛЮЦИИ, КАТО ПАРАЛЕЛНО ИЗСЛЕДВАМЕ РОЛЯТА НА ВЕРСАЙЦИ, НА БОЛШЕВИКИ, НА ХИТЛЕРИСТИ, ФРАНКИСТИ, МАОИСТИ

И ПОДОБНИТЕ ИМ; ДА АНАЛИЗИРАМЕ ГРЕШКИТЕ И ПРЕИ-

МУЩЕСТВАТА В МЕТОДИТЕ НА БОРБА И ИЗПОЛЗВАНИТЕ

СРЕДСТВА ОТ ГРАДСКИТЕ ГЕРИЛЕРОСИ, ОТ ОРГАНИЗАЦИИ

183

И ГРУПИ, КАТО НАРОДНА ВОЛЯ, NOSOTROS, ТУПАМАРОС, ИРА, ЕТА, БААДЕР-МАЙНХОВ, НА БОЙЦИТЕ ОТ АЛ-КАЙ-ДА И ДРУГИТЕ МЮСЮЛМАНСКИ МРЕЖИ, ДА АНАЛИЗИ-

РАМЕ И СИСТЕМАТИЗИРАМЕ ОПИТА НА НЕПРЕКЪСНАТО

ПОЯВЯВАЩИТЕ СЕ ТАЙНИ “КОНТРА-ЗАГОВОРИ”, (КОИТО

ВСЛЕДСТВИЕ СИСТЕМНАТА КРИЗА НА СЪВРЕМЕННОТО ОБ-

ЩЕСТВО, ЩЕ СТАВАТ ВСЕ ПО-МНОГОБРОЙНИ, ПО-ЕКСТРЕ-

МИСТКИ, ПО-ОПТИМАЛНИ И ЕФИКАСНИ), КАТО ГИ ПРЕЦЕ-

НЯВАМЕ И ПРИЛАГАМЕ КРИТИЧНО - С ОГЛЕД СОБСТВЕНИ-

ТЕ НИ ЦЕЛИ. И НА ПОСЛЕДНО, НО САМО ПО-МЯСТО, НАРЕД

С ПРОУЧВАНИЯТА И АНАЛИЗИТЕ, ДА ПРОЯВИМ ОТКРИВА-

ТЕЛСКА СТРАСТ, ТВОРЧЕСКО ВЪОБРАЖЕНИЕ, ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТ И НАЙ-ВЕЧЕ АПОСТОЛСКА САМООТВЕРЖЕНОСТ

В АГИТАЦИОННАТА, ПРОПАГАНДНА И ОРГАНИЗАЦИОННА

РАБОТА С ЦЕЛ СЪЗДАВАНЕ НА КРИТИЧНИЯ МИНИМУМ НА

ОРГАНИЗИРАНОСТ, ПОМНЕЙКИ, ЧЕ

АЛТЕРНАТИВАТА НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ Е…

ГИБЕЛТА НА ЧОВЕШКИЯ РОД. ЗАТОВА: ОРГАНИЗАЦИЯ, ОРГАНИЗАЦИЯ И ПАК ОРГАНИЗАЦИЯ! ПРИ ТОВА - ОЩЕ

СЕГА! УТРЕ ЩЕ БЪДЕ КЪСНО…



184

СВОБОДНА МИСЪЛ”


Михаил А. БАКУНИН ВЪЗВАНИЕ КЪМ РУСКАТА АРМИЯ

Настъпва часът на последния бой между руското Самодържавие и

Народа! Пролетта е под носа ни, а в ранна пролет двубоят ще започне. Всеки мъж или жена, към каквото и съсловие да принадлежи

е длъжен да си даде сметка и реши окончателно към коя от двете

страни може, иска и е длъжен да застане. Средата става невъзможна, защото нито едната, нито другата страна няма да я търпят.

За тържеството на народното дело ще бъде от решително значение

на чия страна ще застане армията. Ако тя застане на страната на народа, за неговото свято дело, кръвопролития почти няма да има, а

само поголовно изхвърляне зад пределите на Русия на всички паразити и лентяи, за да се научат в чужбина да си изкарват насъщния

хляб с пот на челото с личния си труд. Ще заплатят с мизерния си

живот само палачите, полицейските агенти и техните помощници, само мъчителите на трудовия народ. Великодушен в победата

си, този народ, забравяйки множеството стари грехове и обиди, ще

предостави на всички останали или по живо-по здраво да си заминат

където им е угодно, да умрат от глад, или да живеят свободно на

освободената руска земя, работейки заедно и наравно с народа.

Ако, обаче, войската заеме страната на народните палачи, тогава работата ще бъде друга. Тогава, за да се смаже грамадната и организирана военна сила, революционният народ ще бъде принуден

да си послужи с всички ужаси на безпощадното разрушение и изтребление. От армията зависи да избави Русия от подобно нещастие.

И за това тя има само една възможност - да премине на наша страна

и да се слее с въстаналия въоръжен народ.

Офицери и войници от руската армия, ние възлагаме големи надежди на вас. Особено на тези от вас, които са най-малко подхвърлени

на корумпирането и получаването на царски милости за сметка на

пробитите джобове на народа.

Каква е програмата на революционното дело на трудовия народ? Тя

е пълното освобождение на всички от гнусното насилие на държа-185

вата, угнетяваща го от векове. Тя е ликвидирането на игото на всички държавни съсловия: бюрократично-аристократичсското, казионно-църковното и кулашко-търговското, които под покровителството

на властта обират разорения народ. Целият този мръсен свят на

паразити и насилници трябва да бъде низвергнат и разрушен до

основи, така че и следа да не остане от него върху освободената

руска земя.

Но за да се предприеме такова колосално дело, като разрушението

на целия съсловно-държавен ред, не трябва да се самооблащаваме и

опиваме с лекомислени очаквания. За тази задача трябва да се създаде организирана сила. Нейните елементи винаги са съществували в

народа, но за да се създаде от тях действителна революционна сила, те трябва да се ОРГАНИЗИРАТ! Самата държава не е нищо друго, освен организиране на народните сили, изключително в полза

на паразитите от привилегированите държавни съсловия, против интересите на трудовия народ. За да се разруши престъпната

държавно-съсловна организация е необходимо да се създаде противна ней РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ. Изграждането на истинска конспирация, годна да създаде действителна революционна, народна сила, не е лесно предприятие. Самата държава се крепи върху постоянната конспирация на всички правителствени и привилегировани съсловия против народа. Този открит заговор, който се

нарича държавен и правов ред, има в своя подкрепа класовите

интереси на всички привилегировани, благословията на всички

възможни църкви, всички предразсъдъци, традиции и навици на

народа, стотиците милиарди, одирани от него ежегодно по законен начин, милионната армия, безчислената бюрокрация, тълпите от жандарми и шпиони — с две думи, цялата ДЪРЖАВНА

ОРГАНИЗАЦИЯ. От вън той е подкрепян от интернационалния

заговор на всички потисници и дипломати против поробените

народи и от активната помощ на всички държави, винаги солидарни, когато трябва да се усмирява народния бунт.

Този, който за пръв път се сблъсква с огромността на тази задача, навярно ще изпита и страх, и съмнение в успеха. От къде да се вземат толкова духовни и физически сили, за да се сломи гръбнака на

държавната машина с нейните бюрокрация, офицерски и полицейски корпуси и с тълпите от надзиратели и шпиони, лакеи и еснафи, които са за “реда”?

Може ли една шепа от нелегални революционери, дори и да са няколко хиляди, може ли да смаже държавата и нейните безчислени

отряди от наемници и институти?

Някога, когато държавата бе в ембрионално състояние -да! Но днес, това би било възможно само при едно условие - ако програмата

186

на революционната организация е най-адекватния и верен израз

на народните интереси, искания и стремежи. Нашата програма

отговаря на тези изисквания - ние не искаме нищо друго, освен

това, което иска народа: СВОБОДА И ЗЕМЯ! Общонародно владеене на земята и върху нея, очистена и освободена от всички

дармоеди, създаване на свободен живот за всички, основан на

равен труд и равно възнаграждение.

Ние вярваме в успеха на нашата конспирация, защото народът е с

нас. В това няма и не може да има никакво съмнение. Който малко от малко си дава труд да узнае всичко, което става ежедневно

около него, той знае до каква степен народът ненавижда тази

разбойническа и злобно-потисническа правителствена, чиновническо-бюрократична, полицейска и попска сволач, КОЯТО

СОБСТВЕНО И ОБРАЗУВА ДЪРЖАВАТА. Нему е известна без-дънната омраза и ненавист срещу нея.

Ако народът още не е въстанал поголовно и смазал държавната гади-на, то е само защото още не е осъзнал собствената си сила и не е съу-мял да се организира. Да му се вдъхне това съзнание, е единствената

цел на нашата революционна пропаганда. И тогава, сплотяването на

раздробените му стихийни сили в един съкрушаващ ураган - ето коя

е целта на революционната организация!

За такава колосална работа силите и волята на отделния човек

не са достатъчни, дори да са титанични. За изпълнението й са

нужни дружните, колективни, непрекъснати и най-важното —

строго подчинени на ЕДИНЕН ПЛАН действия на няколко стотин души. Тези хора трябва да бъдат свързани помежду си не само с

единна народно-революционна програма, но и с най-пълна и безусловна солидарност в действията и единство на волите. Това може да

бъде постигнато само чрез най-строга организационна дисциплина, основана на пълната самоотверженост и отдаденост на всеки на революционното дело. Всякога и навсякъде те трябва да действат като

един човек!

Да се създаде такава организация не е лесно, но веднъж създадена, революционната сила ще бъде готова и при дълбоката и повсеместна криза и недоволство на народа, които съществуват днес в цяла

Русия, победата й ще бъде несъмнена. Тая тайна организация, силна

със своята дисциплина, страстна преданост и самоотверженост на

членовете си, се нуждае от безусловното подчинение на всеки на раз-порежданията на един всезнаещ и таен комитет.

Членовете на тоя Комитет са се обрекли, отричайки се дори от собственото си Аз. И това им дава право да искат безусловно самоотри-цание от всички членове на организацията. Те до такава степен са се

отказали от всичко, което представлява ценност в очите на всички

187

властолюбци, честолюбци и щестлавно-самовлюбени, че отхвърляйки завинаги стремежа към лична собственост, власт и могъщество, от

всякакво официално място в йерархическото общество, те обричат

себе си на вечна неизвестност, предоставяйки на другите рекламната

слава, външния блясък и шума от успехите на делото, съхранявайки

за себе си не лично, а колективно, неговата същност. Подобно на

йезуитите, но с цел освобождението на народа, а не неговото поробване, те са се отказали дори от личната си воля. В Комитета, както

и в организацията, мисли, желае и действа НЕ ИНДИВИДА, А

КОЛЕКТИВА!

Такова отричане от собствените живот, мисъл и воля за мнозина би

изглеждало невъзможно и дори възмутително. И то действително е

трудно, но заедно с това - НЕОБХОДИМО! Особено трудно ще се

стори то на начинаещите, на току що встъпващите в организацията.

На хора, които не са отвикнали от празнословието и приповдигна-тото фанфаронство. На играещите си на лична чест, достойнство и

право, утешаващи себе си със жалките призраци на въображаемата

човечност, зад която у нас се скрива най-робска покорност на всички

и всеки пред условията на най-гнусната и подла действителност. То

ще бъде трудно и за тези, които търсят в революционното дело удовлетворение на самолюбието си и предлог за салонно фразьорство

или намират в него отражението на собственото си драматическо-ге-роически рисуващо се лице, а не самото дело. Същото ще е и за онези, които ненавлезли в революционната работа, още не са успели да

разберат необходимите и неизбежни условия за тържеството на революцията. Те само постепенно, в хода на ежедневната революционна

дейност ще усетят онзи всепоглъщащ стремеж и страст, изключващи

и подтискащи дребните, лични страсти. Под неотстъпното влияние

на нелегалната революционна практика, живите, способни, силни и

действително предани на революционната кауза хора, все повече и

повече ще се отричат от дребнавите интереси и подбуди, изпълващи

предишния им живот.

Така, те все по-дълбоко ще се проникват от колективната страст, мисъл, воля и дисциплина, приближавайки се към самия център на организацията. И колкото по-близо се намират до него, толкова по-широка и разнообразна ще става дейността им.

Революционната организация не иска от своите членове отричане от

мисленето, волята и страстите. Напротив, тя се нуждае от умни, силни, волеви и страстни хора. Тя иска от този, който встъпва съзнателно и свободно в редовете й да се откаже веднъж завинаги от щестлав-ното своеволие на мисли и страсти, т.е. иска ТОЙ ДА БЪДЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛЕН НА РЕВОЛЮЦИОННОТО ПОПРИЩЕ, КОЕТО

Е ИЗБРАЛ СВОБОДНО, ДА БЪДЕ ВЕРЕН НА СЕБЕ СИ!

188

Да, единственото, което тя иска от него е само последователност.

Всеки нов член влиза свободно в организацията, но веднъж вля-зъл, той ПРИНАДЛЕЖИ НЕЙ, А НЕ НА СЕБЕ СИ!

ВСТЪПВАНЕТО В ОРГАНИЗАЦИЯТА Е СВОБОДНО, НО ИЗ-

ЛИЗАНЕТО ОТ НЕЯ Е НЕВЪЗМОЖНО, защото всеки напуснал я член би подхвърлил на опасност нейното съществуване. То

не трябва да зависи нито от лекомислието и капризите, нито пък от

честността, силата или скромността на едно или няколко лица.

В страна, където само полицейското подозрение е достатъчно, за

да бъде подхвърлен всеки на най-жестоки мъчения, ОРГАНИЗАЦИЯТА ТРЯБВА ДА ГЛЕДА НА ИЗЛИЗАЩИТЕ ОТ НЕЯ,

КАТО НА ИЗМЕННИЦИ! Затова, встъпвайки в нея, всеки трябва да знае, че той й се обрича с всичко, което има - сили, средства, умения и живота си. И то БЕЗВЪЗВРАТНО.

Затова лесното и ЛЕКОМИСЛЕНОТО влизане в организацията

ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАПРАВЕНО НЕВЪЗМОЖНО. Този, който желае да участва в нея, трябва да има най-сериозни подбуди и мотиви.

И истинска и дълбока страст. Организацията не признава никакви

други мотиви и страсти, освен СТРАСТТА КЪМ ДЕЛОТО НА НАРОДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ. Всичко това е казано ясно и определено в обнародваната от нея програма, задължителна както за членовете на Комитета, така и за всички останали.

Организацията не само, че не отрича правото на своите членове

да мислят и разискват, но апелира за интелектуални усилия и

психологическа подготовка от страна на всеки новопожелал да

влезе в редовете й. Тя не го приема, докато не се убеди, че той е

разбрал и усвоил изцяло и напълно нейната програма на социалната революция. Тази програма е от такова естество, че поло-винчато отношение към нея е невъзможно. ТЯ ИЛИ СЕ ПРИЕМА ИЗЦЯЛО, ИЛИ СЕ ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО!

Но, нито един човек не може да я приеме сериозно и искрено, докато ненавистта към целия днешен политически, социален и

икономически ред и стремежа към безпощадното му разрушение

не са станали негова преобладаваща и всепоглъщаща страст.

Със самото желание за встъпване в организацията, новият член показва, че тази страст съществува в него. На организацията остава

само да провери НА ПРАКТИКА, не е ли излъгал той себе си и

нея.

Проверката не е трудна, защото още първите стъпки на попрището

на революцията свидетелстват ясно и определено за характера и способностите на всеки. Ако в новопостъпващия действително съществува революционната страст, то всичко, което организацията ще му

поиска, ще бъде леко за него. За страстта не съществуват трудности.

189

Тя не признава невъзможното и колкото по-непреодолими изглеж-дат препятствията, толкова по-силни стават напрежението на волята, умението и силата на възбудения от нея човек, стремежа му към

удовлетворяването й. В този, в който тя съществува няма място за

дребни страсти. Той даже не ги жертва, защото голямата страст ги

измества естествено. Жертви принасят само подчиняващите се на

попския или метафизически морал и дълг, а не хората действащи под влияние на действителната страст. У такива хора няма

място за самолюбие, честолюбие и славолюбие, нито чужди сър-дечни подбуждения, умора и стремеж към покой. Страстта не

знае умора и не търси покоя. Отхвърляйки всичко, което тя не е, тя

денонощно се стреми към предмета на своята единствена и изключителна цел.

Всеки човек, встъпващ в редовете на организацията може да желае

само едно: ТЪРЖЕСТВОТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА, на основа на изцяло приетата от него организационна програма. Всичко останало, независимо дали се касае до самия него или близките му, е безраз-лично за него, защото ако той наистина се е издигнал на висотата на

революционната страст, той сам ще възненавиди всичко, което може

да повреди или попречи на делото.

Той ще възненавиди преди всичко глаголстването и празното

любопитство. С ярост ще преследва дори сянката на словесното

кокетство и парламентско бръщолевене в салоните, защото това

е опасно, тъй като винаги завършва с полицейска визита. И още

повече затова, защото пренасянето на тези маниери в организацията, действа разложително върху всички нейни членове, предизвиквайки

напразни спорове, съперничества и стремеж към създаване на разни

партии в средата на самата организация, която е създадена не за сло-вопререкания и лични забавления на повече или по-малко способни-те си членове, а за революционна работа и борба.

Всяка излишна, дори невинна дума е вредна, ако щете само затова, че се губи скъпоценно време и се разпилява енергията и де-морализират членовете на организацията. Пречи се на бързите

решения и действия, а в тази област, БЪРЗИНАТА Е НЕЙНАТА

ГЛАВНА СИЛА.

Сериозният член на организацията е убил всяко любопитство у

себе си и го преследва безпощадно и у другите. Макар че съзнава себе си достоен за всяко доверие и именно защото е достоен

за него, той не търси и не иска да знае нищо, което няма отношение към възложеното му дело, което не е необходимо за ефикасното му изпълнение. Той говори за работата само с този и само

това, което е свързано с нея. При изпълнението й, той се съобразява

безусловно и строго с всички получени от Комитета инструкции и

190

нареждания, без да пита и се старае да узнае на каква степен на доверие и отговорност в организацията се намира. Той желае да му бъде

възложена колкото може повече работа, но не се натрапва, а чака

търпеливо именно на него тя да бъде възложена от другарите му.

Такава желязна и безусловна дисциплина може да удиви и даже да

оскърби новаците, но тя ще зарадва и заедно с това удовлетвори всеки сериозен член, всеки действително умен и силен човек, ако в него

действа онази всепоглъщаща страст към тържеството на социалната революция, за която говорихме. Сериозният член ще разбере, че

именно такава дисциплина е необходимия залог срещу индивидуа-лизма и е условието, без което е невъзможно тържеството на народното дело. Че само тя може да сплоти действително организацията и

създаде колективната революционна сила, която опирайки се на могъщата стихия на народа, ще бъде в състояние да събори и разруши

мощната държавна организация.

Някои ще попитат: Как можем да се доверим на ръководството на

един таен и непознат нам Комитет?

Но Комитета ви е известен! Първо по ясната и определена програма, обнародвана и най-подробно обяснявана на всеки, желаещ да стане

член на организацията. За него можете да съдите и по доверието, което имат към Комитета онези известни и уважавани от вас лица

- членове на местните организации. Доверие, което ви заставя да

влезнете именно в тази, а не в друга организация. Най-после за комитета ще съдите по резултатите от неговата неуморна, решителна и

всепроникваща дейност, съобразена единствено с програмата и целите на организацията. Доброволното възприемане, подчинение и

изпълнение на директивите и решенията са възможни само, когато на практика сме убедени от предвидливостта и бдителнос-тта, от разумното изразходване на организационната енергия, от

целесъобразността на комитетските разпореждания и ефикасността от прилагането им. Само при такива реално проверени

предпоставки може да се приеме необходимостта от тая желязна

дисциплина, без която е невъзможно съхранението на организацията в условията на полицейщина и нелегалност.

Другата гаранция, която Комитета предоставя на всички членове на

организацията, е обстоятелството, че той е колективно тяло, в което

всеки член се подхвърля на същия неумолимо строг, взаимен контрол, на който са подложени всички останали. В никой от членовете

на Комитета не може да има място за лично честолюбие, още повече, че членовете му са обрекли имената си на вечна неизвестност, а себе

си - на пожизнена обществена незначителност. Когато в утрешния

ден революцията победи, нито един от тях не ще излезе на сцената и не ще заеме видно място. Комитетът ще си остане ТАЕН, 191

издигайки открито хора, които не са негови членове и са дори

чужди на организацията, задоволявайки се с това, че те ще из-пълняват неговата програма.

В Комитета не може да има партии. Те не могат да съществуват, защото двете основни причини за появата им: личното честолюбие

или користолюбие са унищожени във всеки член из корен. Нито

едното, нито другото не могат да се развиват там, където честолюбиви и щестлавни индивиди не могат да интригуват задкулисно и

създават конфликти на едни членове срещу други. При пълния взаимен контрол и съвършена прозрачност в действията на всеки

член от организацията, подобни интриги и конфликти са невъзможни.

По какъв начин се набират членовете на Комитета? Как в случай на

нужда техният брой се попълва и разширява? Аз вече казах: Членовете на организацията се приближават толкова повече до Комитета, колкото повече не на думи, а на дело се проникват от духа и страстта на революционната програма, колкото повече самоотверженост, енергия и способност проявяват при изпълнение на възложените им

задачи. Те се приемат в него на основата на фактически доказателства, при което се вземат в съображение не така наречените лични

заслуги, а единствено ползата им за организацията и революционното дело.

Ще добавя още и следното. Планът на цялата организация е такъв, че никаква сила не може да я разруши. Дори, ако в предсто-ящата революционна борба ние претърпим ново поражение (от

което не се страхуваме), то и тогава, сред най-бедствения разгром на народното въстание и най-дива реакция на властта, организацията трябва да остане цяла и невредима. Основана върху безусловната, фанатична и неизменна преданост на всички

свои членове и най-вече на дълбоко народния характер на своята програма, тя ще бъде толкова здрава и неуловима, че никаква

полицейска сила и хитрост не ще могат да я подкопаят. Враговете й не ще я намерят, но на нея ще могат да разчитат всички

другари по идеал и осмислена революционна страст. Тя ще продължи да набира нови членове, укрепвайки и разширявайки се

до тогава, докато създаде нова сила, достатъчна, за да разруши в

края на краищата държавата.

Какво трябва да се направи, за да се освободи руския народ, а заедно

с него и всички народи подтискани от руската държава? Повтарям -

ДА СЕ РАЗРУШИ ДЪРЖАВАТА! Но какво представлява главната, бих казал цялата сила на държавата, без която тя не може да съществува? - АРМИЯТА. Значи трябва да й се отнеме тази армия, т.е. да

се превърне от държавна армия във въоръжен народ. Да се спечелят

192

войниците за революционната кауза.

Войникът е роб, по-голям от всички роби в Русия. Роб, оплетен от

военната дисциплина и принудена клетва за вярност към държавата, началството и знамето. Роб, изтръгнат от редовете на поробения

народ, за да го държи във вечно робство. Той е невинен, защото не

знае какво върши и защото е обвързан така, че не може да не изпълни

заповедите на началството. А началството му заповядва да бие народа и да стреля в него. Така е било винаги. И сега, повече от по-рано, главното предназначение на войника е да стреля в баща и майка, в

родните си братя и сестри, за да дадат, умирайки от глад и последната си копейка за наслажденията, развлеченията и охолството на

своите мъчители и врагове.

Войникът е невинен, защото е беден, оплетен и неосъзнат роб. И заедно с това, той е страшен престъпник: отцеубиец, братоубиец, на-родоубиец!

А какво да кажем за офицерите, които постъпват на военна служба

по своя воля и могат да я напуснат по всяко време? Които, колкото и

да са необразовани, са несравнимо по-развити и много повече знаят

и разбират от простите войници. Които, поради това вършат съзнателно и свободно това, което ПРЕДВОЖДАНИТЕ ОТ ТЯХ войници

правят несъзнателно и по неволя?

Ще кажат - нуждата! Наистина великолепно извинение! Значи

нуждата може да оправдае всяка мерзост? Затова са се навъдили

у нас толкова полицаи, жандарми, доносници и шпиони. Всички

тия бедни люде са станали мерзавци по нужда. При това нуждата е

понятие крайно еластично: Днес е нужен хляб, утре баница, а в други

ден с шампанското и хайвера ще станат нужни карета и палат. Сега

можем да си обясним, защо с много малки изключения, целия този

привилегирован свят, наричащ себе си образован, се е превърнал в

стадо подли сволачи . . . Всички от нуждата!

Че, ако нуждата заставя да се вършат мерзости, не е ли по-добре да се

крадат портфейли, или още по-добре - да се стане разбойник и да се

грабят по друмищата помешчици и търговци вместо да се водят бедните войници на отцеубийство, братоубийство и народоубийство?

Кой върши по-голямо престъпление? Този ли, който обира портфейли или граби, а може би и убива, притеснители-помещици

и търговци-спекуланти, или онзи, който по заповед на гнусното

началство избива десетки, стотици, че и хиляди невинни и измъ-чени? Кой е по-голям престъпник - офицерът или разбойникът?

- Разбира се, офицерът!

Офицерът обикновено се прикрива зад заповедта на началството. А

ако началството му заповяда да убие баща си, изнасили майка си или

даде сестра си за забавление на някакъв генерал, на великия княз или

193

дори на царя - Трябва ли той да изпълни тая заповед? Някой фанатик

на военната дисциплина или на верноподаничеството, или по-точно

някой мерзавец, прикриващ користолюбивата си подлост с маската

на мним фанатизъм, ще отговори: Да, ще изпълня всяка заповед на

началството! - А ЗАЩО? - Защото началството изпълнява винаги волята на Господаря. - А защо тази воля е свята? - Защото Господаря е

божи помазаник. . .

С такива скотове не си и струва да се говори. Тях трябва да ги

биеш по муцуната. С други средства не можеш ги вразуми.

Друг, по-хитър ще ви отговори: Държавата е необходима за общо-народното благо (хубаво е това благо - огледайте се около себе си!) Държавата се нуждае от армия - продължава нашия хитрец - а тя без

най-строга дисциплина, т.е. без сляпо послушание и подчинение на

началството не може да съществува.

Заключението е неопровержимо, само предпоставките му са лъжливи. Истина е, че без ТАКАВА дисциплина, ТАКАВА армия не може

да съществува. Не по-малко вярно е и това, че без ТАКАВА войска

никаква държава въобще, и още по-малко руската не би издържала и

един ден. Но съвършено лъжливо е предположението, че съществуванието на каквато и да е, и най-вече на руската държава е необходимо за благото на народа. Справедливо е обратното - всички държави, и сред тях най-вече Романовското самодържавие, са пагубни за народите.

Още веднъж, огледайте се около себе си! Вижте нещастното положение, ежедневните страдания, народното робство и не ще ви са

нужни никакви други доказателства, за да се убедите, че тая държава е създадена за гавра, изтезание и ограбване на народа, а не

за благото му. И тогава, отхвърляйки с негодувание всички мръсни

софизми, измислени от мерзавците за прикритие на мерзостите им, ще кажете сами, че дълг на всеки честен офицер, у когото под мун-дира не е замряло сърцето, е да застане на страната на народа против

държавата, против правителството и ако е нужно, и против самата

армия, когато тя се нареди на тяхна страна.

Работата е в това, че всички тези “благородни” господа не крадат

портфейли и не разбойничестват, а се задоволяват с извършване на

злодейства, позволени от закона и заповядани от началството, защото за частни кражби и грабежи те подхвърлят на заточение в Сибир, докато за казионните злодейства се получават награди, чинове

и ордени. Поради това те са по-безопасни и изгодни, независимо, че

именно поради безнаказаността си са хиляди пъти по-подли и престъпни, т.е. пагубни за народа, от джебчийството или бандитизма.

(Примери и доказателства във всяка история има в изобилие.) Може

би в по-малка степен казаното важи и за руския войник. Защото, как-194

во представлява тоя войник, докато остава верен на клетвата си и

знамето и послушен на началството, изпълняващо “върховната” по-веля? Аз казах вече - Той е царски палач, отцеубиец, братоубиец, на-родоубиец. Що за свой е той? - Да, той е невинен - казват, защото

не знае какво прави. Но нали и бясното куче, когато хапе е също

невинно, защото и то не знае какво върши, но това не ви пречи

да го застреляте.

Разбира се, преди да се стреля във войника, трябва да се употребят всички усилия, за да бъде вразумен. Това е справедливо и

човечно и най-важното - ИЗВЪНРЕДНО ПОЛЕЗНО ЗА ТЪРЖЕСТВОТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА. Но що значи да се вразуми войника? Това значи да бъде разбунтувай против началството, против

знамето и клетвата и бъде убеден, че той - син на народа, трябва да

отиде с народа против царя. За войника, както и за офицера няма

среден път. Те или по заповед на царя ще душат народа, или заедно с народа ще съборят държавата.

Войници и офицери! Тези от вас, които умеят или искат да видят и

чуят, у които има сърце и ум и макар една капка човешка справедливост и истина, те не ще питат кои са причините на приближаващата

революция. ТЕ ГИ ЗНАЯТ.

Положението на “ОСВОБОДЕНИЯ” от милостивия господар народ

е вече НЕПОНОСИМО! Разорен и във веригите на закона, той е длъжен днес да избира между бунта и гладната смърт. Няма съмнение, че той ще потърси спасението си в бунта. Не минава година, а понякога и месец, през които да не излизат военни отряди, за да усмиря-ват мужиците. Значи днес те се бунтуват, а преди десет години все се

надяваха на царя. Сега това свърши и за него трябва да благодарим

на самия Александър Втори. Никой, както него не научи и вразуми

мужиците, убивайки в тях окончателно тази нещастна, историческа

вяра в царското провидение. С десет годишния кървав опит, той доказва, че народа няма по-лош враг от царя, и че на него се опира

цялата вража сила.

Народа вече не чака от никого защита и не се надява повече на ни-чие милосърдие и справедливост. Той знае, че всеки бунт завършва

с по-страшни изтезания и влошаване на положението му. И въпреки

това се бунтува! Значи той няма повече сили да търпи. Мужишките

бунтове са повсеместни, но още са разединени. В това е и слабостта

им!

Който носи в гърдите си любов към народа, сега трябва да мисли

само за едно: КАК ДА СЕ СЪЕДИНЯТ ВСИЧКИ ТЕЗИ МЕСТНИ, РАЗЕДИНЕНИ БУНТОВЕ В ЕДИН ВСЕОБЩ, СПОСОБЕН ДА СВАЛИ И СМАЖЕ ДЪРЖАВАТА, и как, съобразявайки

се само със собствените си инстинкти и вековните желания на наро-195

да, да определи в главни линии революционната програма, която да

заключва в себе си и крайната цел, и първите мерки, стъпки и методи

на революцията и да посочи на народа как върху развалините на държавата да създаде своята свобода и щастие.

Десетилетните интелектуални усилия и пламенните търсения на мла-дото и грамотно поколение, опиращи се на цял ред искрени опити и

самоотвержени подвизи, заради които плеяда от най-добрите синове

на народа заплатиха със свободата и живота си, изработиха най-после тази програма — ПРОГРАМА НЕ КНИЖНО-ПЕДАНТСКА, А

ЖИВА, ПРОСТОНАРОДНА И ЗАЕДНО С ТОВА, СЪОТВЕТСТВА-

ЩА НА ИЗИСКВАНИЯТА НА НАЙ-РАЗВИТИЯ РАЗУМ.

Основните принципи на тая програма са най-широки и чове-чни: най-пълна свобода и равенство за всички хора от двата

пола, основани на обществената собственост и общ труд, равен

и задължителен за всички, изключая, разбира се, тези, които ще

предпочетат гладната смърт пред работата. Такава е днес програмата на черноработния свят и тя е в пълно съответствие с вековните

инстинкти и искания на нашия народ.

Предлагайки тази програма на черноработниците може да се констатира с удивление, с каква бързина и колко широко те я разбират, и

с какъв жар я приемат. Така, че програмата е готова! Който е за нея, той ще дойде с нас и ще бъде наш приятел. Който е против, той е

приятел на властта, на жандармите и палачите. Той е наш враг!

Но само програмата не е достатъчна! За да се доведе тя до народното съзнание и на основа на нея да се сплоти стихийната сила

в победоносно-революционна, Е НЕОБХОДИМА ОРГАНИЗАЦИЯ. Нещо повече, организацията трябва да създаде ЦЯЛОС-ТЕН ПЛАН НА НАРОДНОТО ВЪСТАНИЕ и да подготви първите необходими условия за успеха му. Когато тя пусне дълбоки

корени в народа, тя ще може да унищожи самия стълб на всяка

реакция - ДЪРЖАВАТА!

Който е за такава организация, ще бъде наш другар, който не - наш

враг!

КОЙТО НЕ Е С НАС, ТОЙ Е ПРОТИВ НАС! ИЗБИРАЙТЕ!

196

N.B.: Превъзходната студия на Алексей Боровой -“Бакунин”, която

предлагаме на вниманието на читателя, е писана през 1926 г., по случай 50 години от смъртта на нашия Мишел. Тя е едно от най-добрите

крипто-изложения на неговите философски и революционни възгледи. В нея Боровой го цитира многократно, позовавайки се на петтом-ните избрани съчинения на издателство “ГОЛОС ТРУДА, излезли

от печат през 1919-1922 г. В текста, след всеки цитат или резюме на

бакунинската мисъл, е посочен тома и страницата. Напр. (т. III, стр.

123) или още по-кратко (III-123).

Но, както ще ce разбере от следващата статия на Горелик (“Анархистите в руската Революция” ), времето на написването й, е било

кърваво, ужасяващо време. Десетгодишната “диктатура на пролетариата”, е направила откритото изказване, дори на късчета от истината, смъртоносно. Тиранията е показала цялата ограниченост на

легалността. В най-добрия случай, тя води до автоцензура, която

убива словото. Смешно е да се говори за “открита борба”. Затова, под погледа на убийците от Че-Ка, Боровой си служи със своя философско-езоповския език, характеризиращ се с недоизказаност, с на-меци и със загатвания, разчитащи на досетливостта, на тези, чийто

мозък все още не е парализиран от страха. Поради това, днешните

нетърпеливци могат да започнат четенето на студията от... средата.

Но продължението на ленинизма, със същите средства направи и

Езоп невъзможен. Боровой надживява само с известен брой години

другарите си, загинали в борбата за ХЛЯБ и СВОБОДА, още през

първата петилетка след “великия октомври”.

След което и той на свой ред, ще бъде ликвидиран, с лепенка на устата.



197


АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ - "МИХАИЛ БАКУНИН"

В историята на анархизма Бакунин заема изключително място.

Анархистическата мисъл и действие са намерили в него своя гени-ален изразител. Анархистическият мироглед за пръв път получава

израз в неговата съвършенна чистота и мъжество. Световното значение на бакуниновата “бунтарска” философия и агитация е осъзнато

отдавна. Но неговото философски и идейно наследство все още е из-следвано в незначителна степен. Досега то си остава проблем. Неговото учение и живот са се сплели ведно с легендите и, извращавайки

облика му, те живеят до наши дни.

Покрай издигнатите паметници на Бакунин от Макс Нетлау и Джеймс Гийом, едно истинско изследване на Бакунин започна едва от две

десетилетия, особенно от времето на Октомврийската революция, всмукала незабелязано в себе си стихията на бакунизма. Но, може

смело да се твърди, че основният комплекс от идеи, с които живее

съвременният, в частност руския анархизъм, принадлежи на Михаил

Бакунин. Нещо повече, опитът на Октомврийската революция, който

застави анархистите да преразгледат своя теоретичен и практически

багаж, остави непоклатими неговите идейни и тактически формулировки, давайки решителни доказателства за гениалната му прозорливост.

Такова преразглеждане трябва да постави в целия му ръст необходимостта от изследване, както на социологическите и политически

проблеми на бакунизма, така и проблемите на анархистическия мироглед като цяло. И тук, наред с възможностите за истински открития, изследователят ще срещне и значителни трудности.

При един повръхностен, тенденциозен и циклопски синтез, Бакунин

изглежда изтъкан от противоречия. Думите на Кант, че към автора

не винаги може да се предявява искане да признае, като свое напи-саното и казаното от него, като че ли с пълно право могат да бъдат

приложени към Бакунин.

В неговото своеобразно, хаотично, огромно творчество, би било напразно да търсим простота, прозрачност, мярка. Би бил безнадежден, наистина лилипутски труд, да се опитваме да го улавяме в противоречия, в грехове и прекалявания. Правилно, единствено правилното

и заедно с това целесъобразно и справедливо, би било да оценяваме

неговото творчество, като велико жизнено дело, като цяло, стремей-198

ки се да вникнем в неговата мисъл и патос, отделяйки оригиналното, изразеното за пръв път и само от него, от преходните исторически

наслоения, от случайните или моментни “приумици”.

Истинската бакунистка същност на неговата философия, е приемането и прославата на живота в неговото многообразие и неповтори-мост. Нетърпимите за “логизиращия” разум противоречия, живеещи

редом в реалността, са еднакво важни и необходими, защото от тяхното органическо единство се конструира самото понятие за живота.

Още на младини, дълго преди да се сложи окончателно неговият

реалистичен мироглед, той не само е чувствал перманентността на

противоречията в живота, но нееднократно, с пластична яснота, е

формулирал в писмата си до своите близки това чувство: “Противоречията – това е живота, прелестите на живота и който не може

да ги преодолее, той не може да преодолее и живота. Но всеки е

длъжен и може да го стори. В това се състои неговата човешка

същност” и т.н., и т.н.

В светлината на това виждане, отделните противоречия на Бакунин

престават да са грешки, пропуски или дефекти на мисленето, или на

методологията. Те са обусловени от своеобразието на самия мироглед и са оправдани теоретически и практически.

Наред с това, трябва да се има предвид и “техническата” обстановка в която са създавани бакунистките текстове. Неговите съчинения

– памфлети, не са търпелива систематизация на натрупани върху

листчета бележки, а лава, която трябва да изпепели противника. Ба-кунисткото слово винаги е било отговор на непосредствен въпрос. В

увлечението си, по отдавна почувствани перспективи, той е преска-чал границите на политическата или социологическа импровизации

и е пишел трактати. В такива условия не би било най-мъдрото да

очакваме от автора методологическа издържаност и теоретическа за-вършеност.

Но, без да се взираме в несъблюдаването на изискванията на научна-та методология и на отсъствието на научен апарат, представляващи

гордостта на днешния ерудит, творчеството на Бакунин е монумен-тално, то звъни с вълнуващ лиризъм и хипнотизира със страстното

си изложение.

Федерализъм, социализъм и антитеологизъм” , много части от

Кнуто-германската империя” , “Писма до французина” или

изобличенията на Мацини звучат не като политически опити, а като

вдъхновена философска поема.

Творчеството на Бакунин, като цяло е антроподицея, т.е. обяснение

и оправдание на човешкия свят. Човекът е централния мотив в неговото философстване. Мирогледът на Бакунин е наситен с човека.

199

Неговият човек не е мършавата абстракция на рационалистите от

епохата на Просвещението, нито е плод на “разумната” диалектика. По-малко от всичко, той е “равноправен” член на “човечеството”

или избранник с чудесната мисия да прославя Твореца с делата си.

Накрая, той не и романтичен герой, призван по волята на мислителя

или на вожда да осъществи метафизиката на прогреса.

Човекът на Бакунин е първичната, неразложима интуиция, израсла

от живото съчувствие на свръхнадарената натура към всичко човешко. Човекът на Бакунин е жив, реален, конкретен човек, къс пластична материя, в далечното минало – брат на горилата, а днес – мислител, бунтовник, скулптор на нов човешки свят.

Как е възможно такова творчество?

В традиционните характеристики на бакуниновата философия на

историята, по нашему, се подчертава прекалено значението на негативния елемент.

В неговата обща концепция за света, в учението за живота, като безгранично развитие, като вечно движещ се многофазов, единен поток, отрицателният момент естествено трябва да заеме своето важно место. Животът е диалектически процес и неговата същност се състои в

последователната смяна на утвърждаване и на отрицание, намиращи

се в органичен синтез. Всяко утвърждаване крие в себе си елементи

на собственото си разрушение; отрицанието е необходима предпоставка за утвърждаването.

В този хаос на взаимодействащи причини, конкретните явления се

нуждаят от наличието на определени условия и типични отношения, вън от които тяхното самопроявление и по-нататъшно съществувание е невъзможно. Опитът да се въстане срещу тези условия, би бил

въстание против причините, обусловили самото явление и затова би

го заплашил с гибел.

При целия романтизъм на своята натура, Бакунин е бил реалист от

главата до петите. Той си е давал ясна сметка при какви именно условия “бунтът” има шанс да успее, в какви, без да претендира за непосредствено-практически успехи, може да има възпитателно или

пропагандно значение, и най-после, в какви - бунтът е равносилен

на безумие – не в смисъл на извънредно пренебрегване на реалната

обстановка, в която трябва да протече самият бунт, а в смисъл на ко-ренно извращение на задачите на човешката дейност, на безмислено

покушение над това, което по същество стои над човешката воля и

възможности. Такава е природата с нейните закони, такива са обществените закони – не временните, конкретни форми, в които човек

въвежда своите исторически преходни достижения, а основните закони на човешкото битие, действащи като природни сили.

Затова, представата за Бакунин, като нихилист, бунтар и универса-200

лен отрицател не само на юридическите, но и на природните и обществени закони, посягащ на принципните основи на природната и

социална материя, е напълно невярна.

Свободата на човека, се разбира от него не метафизически, като независимост от действията на “естествените закони на физическия

и социален свят”. Личността е обвързана от “естествената необходимост” (подчинена е на природните закони) и “обществената необходимост” (подчинена на законите на общественото битие). Тази

подчиненост е основа и условие за нашето съществувание. Въстанието против тях, би било нелеп опит да поставим себе си вън от

действието на всемирната причинност, опредеяща съществуванието

на всички вещи. В този смисъл, човекът е роб, но роб на закони, стоящи не над него, а образуващи собствената му природа, неотделима

от условията на неговото съществувание.

Затова, за Бакунин няма (и не би могло да има) разрив между “свободата” и “необходимостта”. “Разумността” на реалността не подлежи

на оспорване в неговите очи, както и “бунта” против нея. Противо-речието между тях е мнимо.

Биологически и социологически, “разумната” действителност – а за

Бакунин няма и не би могло да има друга – довежда с естествена

необходимост човека до отрицание на “обективния ход на нещата” и

до бунт против него.

Затворен в световния поток на причинност, обусловен от природните и социални закони, човекът обаче е “протестант” от момента на

раждането си. И в зависимост от укрепването в него на “човешкото” – в това е цялото обективно съдържание на неговата история

все повече се усъвършенстват методите му на борба с действителността, която в условията на даден момент, за него престава

да бъде “разумна”.

Така обективният ход на нещата и световната причинност, опреде-ляйки мястото на човека в космическия поток, подготвят собствения

си отрицател, прогресиращ постоянно в дълбините на бунтарските

си замисли и усъвършенстващ своите практически методи. Революционерът не е фокуса на историята, изхвърлен от стихийните й сили

върху нейната сцена, за да му даде възможност “да поживее според

глупавата си воля”; революционерът влага в своето отрицание силата на своя субективен исторически смисъл, като продукт на “разумната” действителност. Бунтовникът може да е сгрешил в изчисле-нията на обективните условия на съществуванието, в патетичния си

порив може да е рискувал да поиска “невъзможното”, да е извършил

тежки грешки, разкривани от последващата история, но самото му

право на бунт е безспорно, по силата на обективния ход на неща-201

та и на иманентния му творчески инстинкт. Счетоводните грешки, стратегическият крах и дори разгромът, не принизяват нито правата

ни, нито нашите реални възможности да се гмурнем в “разумната”

действителност и да опитаме по своему да променим “обективния”

ход на нещата. Това е война, в която победител може да бъде всяка от

страните. Историческият опит е показал, че именно “научните теории за общественото развитие” са най-обилния източник на грешки; обективният ход на нещата дава право на революционера, независимо от степента на съвършенство на неговите априорни формули.

Но подобно построение няма нищо общо със сляпата вяра, с “вярвам, защото е абсурдно” на Тертулиан . “... Какво е логично в природата и в историята? - Не е толкова лесно да се определи... За да се

знае това до степен никога да не се сгреши, трябва да се познават

всички причини, влияния, действия и противодействия, определящи

природата на която и да е вещ или факт, без да се изключва нито

една от причините, макар и най-отдалечената или най-слабата. А

коя наука или философия може да се похвали, че е в състояние да

обхване и да изчерпи всичко това в анализа си? Трябва ли заради

това, да се съмняваме в науката? Трябва ли да я отхвърлим затова, че ни дава само онова, което може да даде? Това би било безумие, много по-зловредно от първото”.

Свободата в отношението към “разумната действителност”, към “естествения закон”, се заключава в познанието, признаването и ползването им за целите на по-нататъшното освобождение. Задачата

на науката е откриване и систематизиране на законите; а задача на

практиката е въвеждането им, по пътя на народната просвета, сред

широките маси. Успешното осъществяване на тези задачи решава

въпроса за практическата свобода, понеже с усвояването на тези закони, отпада необходимостта от принудителните институции в съвременната общественост. Човекът е свободен, доколкото признава

и се подчинява доброволно на естествения закон; регулирането отвън трябва да отпадне.

Дори, ако се признае, че гносеологичният и психологически бунт

против “закона” въобще, е възможен, че ако не цялото общество или

някаква обществена организация, а отделен конкретен индивид – в

припадък на неистов логизъм, на теоретичен или практически его-центризъм, накрая, вследствие катастрофален афект, може да вдигне

глас против основите на битието, все таки ще бъде ясно, че подобен

бунтар въстава не против законите и закономерностите, а против самата тяхна идея, против нормите на собственото си съзнание.

Бакунин никога и никъде не е проповядвал такава неограниченост.

Неговият бунт против “науката” и “научните закони” или против им-202

периалистическите претенции на разума въобще, е бил бунт против

правото на науката и научния закон да имат самостоятелно битие; не против стремежа на науката към създаване на свои “логически

единства”, не против опитите с помощта на своята специфична методология да обясни самия живот. Неговият бунт е бил насочен срещу

опитите да се подчини животът на науката, против наивните претенции на последната да вярва в адекватността на своите закони със

законите на истинското битие, против опитите да се разкрие същността на живота, с помощта на нейните, по неизбежност, ограничени формули – да се разбере света като “представа”. Прагматичният

смисъл на научното знание е бил ясен докрай на Бакунин. Разбира

се, ограничението на ролята на научното знание, противопоставянето на неговите скромни възможности на всемогъществото на живота, не може да бъде оправдано от гледна точка на последователния

позитивизъм, но именно този непоследователен позитивизъм, проведен съвсем последователно в цялото бакунистко учение за живота, е

основната черта на неговото философстване. Бакуниновото “Света

ще преобърна” , независимо от съблазнителния титанизъм на тези

думи, съвсем не е лозунг на революционера-полубог, опитващ се да

разтърси междупланетните пространства.

“Всичко ще преобърна” – има необятни хоризонти, обаче, ограничени не само от обективните норми на битието, но и от революционния

гений и здравия смисъл на самия Бакунин. То има отношение към

всяка историческа форма на общественост, към всяка социално-пра-вова система, макар и да въплъщава идеално очакванията и указани-ята на даден момент, но само към него. Доколкото за Бакунин въз-ходът на реалния човек от животинското към човешкото не е имал

предели, за него не би могло да съществува позитивен обществен

строй, който би поставил точка на по-нататъшната еволюция на човешките общества. Бакунин никъде не е изразил това пряко. Борбата

срещу властническия фанатизъм го е владеела до степен, че той, ре-алиста, прекарал целия си живот като на палатка, не е могъл да отдели време за разсъждение за “другите светове”, които ще възникнат

върху развалините на държавите. Но, мисълта за невъзможния краен

анархистически идеал, мисълта за “перманентната революция”, по

мое убеждение, е трябвало да бъде естествения извод, произтичащ

от общата философска концепция на Бакунина. В това още повече ни

убеждават думите, стоящи зад “всичко ще преобърна” във фразата, приписана на Бакунин от Райхел: “пред вечността всичко е напразно и нищожно”. Твърде очевидно е, че тези думи имат смисъл, само

в този случай, ако “всичко ще преобърна”, е имало предвид нещо по-зитивно и историческо, което не постулира личността, като метафи-зическо “Аз”. Ако Бакунин би се опитвал да се утвърди в качеството

203

си на извънвременна и извънпространствена субстанция, абсолютно

независима и свободно творяща, то за нея естествено е трябвало да

отпадне заплахата от “вечността”.

Перманентната революция не може да бъде тълкувана, като непрекъснато отрицание, като отрицание заради отрицанието. Революцията винаги съдържа в себе си утвърждавашия смисъл - не само в призивите и в лозунгите, но и в труда, в работата за консолидиране на

“новото”. То трябва да премине през стадия на приспособяването, на

услугите, преди да бъде отхвърлено на свой ред от процеса на перманентната революция в името на нови търсения. Теоретичното отрицание в сферата на мисълта и практическото отрицание в сферата

на бунта – настъпват тогава, когато завоеванията на революцията са

встъпили в автоматичната фаза на съществувание, която ще завърши

като фетиш.

Перманентния бунт на Бакунин е отрицание на “Царството Божие”

на земята - тази последна точка, в която толкова дълго е вярвала и

продължава още да вярва социалистическата есхатология. Но те не

са краткотрайно увлечение по вечната мания, неспособно да се спре

за миг, за да си даде отчет за ставащото; Зад стихията на бушува-щото отрицание в Бакунин, зад неговия разрушителен патос, изсле-дователите обикновенно не могат да почувстват мощта на неговия

конструктивен гений. Цялата Бакунинова философия на историята се свежда за него до две равнозначни положения: отрицание

на животинското в човека и утвърждаване на човечното в него.

В реалния живот, двата постулата се сливат в едно, понеже се

спътстват един-други, неизменно обуславяйки се един-друг. По

такъв начин, във философско-историческата концепция на Бакунин, негагитвният елемент е напълно уравновесен от положи-телния.

Афоризмът на Жул Елизар, псевдонимът под който в 1842 г. Бакунин публикува прочутата си статия «Реакцията в Германия», която

завършва с този афоризъм: “ДУХЪТ НА РАЗРУШЕНИЕТО Е ТВОРЧЕСКИ ДУХ” или “СТРАСТТА ДА РАЗРУШАВАШ, Е ТВОРЧЕСКА

СТРАСТ!”, който мнозина тълкуват, като универсално-абсолютната

формула на отрицанието, е, по същество, формулата на културата, изразена с гениална лаконичност, която няма нищо общо нито с ни-хилистичната взискателност, нито с упоритостта на скептиците. Този

афоризъм, предвестник на бурята, разкрива превъзходно смисъла на

бакунинското отрицание. Разрушението е присъщо и неделимо от

творчеството. То има смисъл само дотолкова, доколкото е съпът-ствано от съзиданието. Върху това е акцента на афоризма. Най-много може да се говори за равноправие на двете части на формулата и

тя не трябва да се тълкува в смисъл, че Бакунин изобщо не е искал да

204

строи и е черпил енергията си изключително от отрицанието.

Обратно, утвърдителният патос на Бакунин е могъщ, убедителен, ра-достен. Неговата свобода не е само бунт срещу робството, но и освобождаване на новия свят. Никой от социолозите не е успял да покаже

така необходимостта от “съществуването на второто”, както Бакунин. Неговото “революционно дело” изисква не само разрушителни

страсти, но и воля за създаване на ново общество: “отрицателната

страст е абсолютно недостатъчна, за да се издигнем на висотата

на революционното дело, но без нея последното е немислимо и невъзможно, защото не може да има революция без широко и страстно

разрушаване - спасително и плодотворно разрушение - защото само

от него и чрез него се зараждат и възникват нови светове”. (I-90) Бакунисткият проблем на последователното човешко освобождение, е заедно с това и проблем на културата. Отрицанието на животинското, като фактор на прогреса, предполага не само стихийни, вътрешни

изменения, не само придобиване на нови истини, извлечени от без-крайните дълбини на духа под влиянието на неизследваеми капризи

на “всемирната причинност”, но и целева борба, прилагане на аб-страктно “мислене” и “мускулна сила” към конкретните нужди, аку-мулиране на приьоми, предаването им, по-нататъшно развитие и т.н.

Бакуниновата лава се стича и изгаря всичко по пътя си, за да

разчисти място за утвърждаване на нови ценности, а не за фети-шизиране на сметища. Бакунин е могъл да изложи Рафаеловата ма-дона на крепостните стени на атакувания от абсолютизма Дрезден, могъл е да вдигне светотатствено ръка на “Тюйлери, на Парижката

света Богородица и дори на Лувъра” в първите дни на социалната

революция, като на монументи, неотделими от деспотизма в паметта

на парижкия пролетариат (IV-197), но подобни проекти на разрушението за Бакунин не са били “Изкуство, заради изкуството”, нито

божествена игра на безотговорно разрушителния дух.

Бакунин е вкусил прекалено много от плодовете на най-изтънчената

човешка култура, за да не знае действителните мащаби и стойност на

обектите на своите посегателства. Обаче, никаква култура, веднъж

постигната, не е могла да се превърне за него във фетиш, затормозя-ващ по-нататъшните човешки постижения. Културата е премяна, в

която човек облича историческите си потребности. Със съдбите на

последните, са свързани съдбите на културата.

Резюмирайки казаното, ние мислим, че имаме правото, колкото и па-радоксално да звучи това за традиционните представи, да говорим за

системата на Бакунин, дори за Бакуниновия “догматизъм”.

Бакунин не е учен, нито експериментатор, макар че в други условия

при хегелианската си начетеност и изключителната диалектическа

надареност би писал трактати по всички правила на схоластиката.

205

Той не е и спокоен, хладен наблюдател. Бакунин е преди всичко и

повече от всичко – трибун, “оратор на човешия род” и импрови-затор, имащ при всяко сядане пред писалищното бюро някаква практическа цел. И независимо от затрупването от своите многобройни

основни теми, отстъпления, подробни вмъквания, разчистване на

сметки и пр., той неотклонно и настойчиво се е връщал към едни и

същи основни линии на мирогледа си, поддържайки ги с една и съща

аргументация. В крайна сметка, ядрото на неговото учение може

лесно да бъде изолирано от общата маса на неговите съждения и да

образува това, което нарекохме негова “догматика”.

Своите философски позиции Бакунин определя като позитивизъм

и научен материализъм. Позитивизмът, наричан от него също “рационална наука”, “всемирна наука” или “рационална философия”, е за него преди всичко освобождение от призраците на религията

и метафизиката. Позитивизмът е система, която не приема нищо на

вяра, отнася се критично към всички явления, построява всички свои

твърдения върху опита. Позитивистката система не е аристократична или авторитарна, като религията и метафизиката; но е свободна

и демократична, която се строи “отдолу нагоре”. Нейно основание е

достъпният всекиму опит. Изходната точка на позитивистката соци-ология е природата, а пътеводна нишка – собствената физиология на

човека. (III-152-155, IV-54)

“Научният материализъм е действителното основание на всяка

истина”.

Заостряйки своето разбиране за материализма и материята, главно в

споровете си с идеалистите, Бакунин отхвърля решително идеалистическата концепция за материализма. Тя е уродлива операция над

света на опитите, с цел порицание на “презряната материя”. Материята на идеалистите е толкова произволна и недоказуема представа и

същност, каквито са Бог, Сатаната, Безсмъртната душа и пр. Тяхната

материя е “нисша инертна, безформена и безжизнена маса”, “остатък

от реални същества, на които са били отстранени силата, движението, живота, ума” (който идеалистите наричат “дух”). Бездейна и глупава в сравнение с идеалистическия бог, тя е плод на собственото им

идеалистическо въображение.

Под материя и материален свят, Бакунин разбира “цялата сума, цялата стълба от действителни неща и същества, започвайки с

най-елементарните неорганически тела и завършвайки със строежа на мозъка..., всички прояви на реалния свят в човека и вън от

него...” Материята на Бакунин “не е презряната материя” на идеалистите, не е caput mortuum (мъртвешка глава), не е измислица. Тя е

жива, “стремителна, вечно подвижна, деятелна и плодотворна”. (II-206

148, V-62-65)

В основата на неговата обща материалистическа представа за същността на световния процес, лежи следната “аксиома”: “Всичко, което съществува, всички същества, образуващи безкрайния свят на

вселената, всички съществуващи в света предмети, каквато и да

е тяхната количествена и качествена природа, големи, средни или

безкрайно малки, близки или безкрайно далечни, си оказват едно на

друго непосредствено или по косвен начин, действия и противодействия, независимо от желанията ни. Тези непрестанни действия и

противодействия се комбинират в единно движение и съставляват

това, което наричаме причинност, живот и всеобща солидарност”.

“Всеобщата солидарност” – пояснява Бакунин – това е всемирна, естествена и необходима, но съвсем не предопределена и не пред-видяна комбинация от безкрайно множество частни действия и противодействия. Разбира се, тя не е “нещо абсолютно”, а е производно, резултат от едновременното действие на частните причини”, образуващи “всемирната причинност”.

Бакунин е убеден, че в подобна конструкция на космоса “няма място нито за предвзети планове, нито за ”предварително предвидени и

инсталирани закони”, и че между така построеното “реално всемирно единство” и “идеалното единство” на религиозната и философска

метафизика няма нищо общо.

Но – възможно ли е познанието на “всемирната причинност”, ако

няма “творящ” световете – понеже Бакунин счита, че понятията

“Творец”, “творение” са способни да породят недоразумения с представи за живота – даден отвън, чрез един първоначален тласък, импулс – за раждане, развитие и смърт на всяко същество, на всеки

свят? Не! - “Абсолютната свързаност и безкрайност на реалните

трансформации на вселената”, “можем да предполагаме с разума

си, като вечно движеща се и действена солидарност, като всемир-ният живот, но никога не можем даже да ги обхванем с въображе-нието си и още по-малко да ги опознаем”. (III-156-162, 176-177. Ако

във въодушевеното лирично определение на материята се чувстват

нотки, които, като че ли нарушават позитивистката хармония, то те

са следствие от учението за единната, безкрайна, всемогъща и затворена в себе, си непознаваема “всемирната причинност”, която не е

добита от опита и създава нова метафизична същност.) Атеизмът на Бакунин е логически извод от неговата материалистическа концепция за света. Бог с неговите атрибути е продукт не

само на идеалистическата логика, но и на логическите антиномии на

идеализма, понеже идеалистите постулират едновременно бога и човечеството, безсмъртието и човешката култура, абсолютизма и свободата. У тях, човечеството е откъснато от света и поставено между

207

двата идеалистически полюса – божественото и животинското, без

да разбират, че тези понятия характеризират една и съща същност.

Бакунин извършва щателен преглед на така нар. доказателство за

“божието битие”, разкривайки последователно призрачността на

аргументацията – учението за традициите, т.е. за древността и все-мирността на вярванията, за първоначалната световна хармония, за

абсолютното съвършенство на бога и т.н.

Бог е продукт на човешката мисъл, бог е абстракция, родена в определени исторически условия, от определени исторически причини.

Исторически позитивните религии са плод на колективното съзнание. Те са специфично отражение на някои страни на обществения

процес. Религиозното вярване израства от инстинктивния и страстен

протест на човека против непоносимите условия на земното съществувание. В масите, които не са израстнали до осъзнаване на социалната борба и социалната революция, божествеността става символ на

последващото възмездие за изпитаната несправедливост на земята.

Така небето се “обогатява с отпадъците на земята”.

Но, израствайки от човешкото съзнание, небесната символика подчинява човека и неговото реално съществувание. Тя се преобразува

в самодостатъчна и независима същност и властва неограничено над

породилия я творец. От днес бог е всичко, света – нищо; бог е господар, човекът – роб. Религията убива разума у човека, поизводстве-ната му мощ, чувството за справедливост, стремежа към човечност.

Идеализмът, изповядващ божественост, осъжда човека на “безизходно животинство”. И ако човек иска да бъде свободен, той е длъжен

да отхвърли и разруши религиозната система, защото исторически

божеството се е превърнало в съюзник на тираните, на мъчителите и

експлоататорите на народните маси.

Обръщайки се към съвременните му събития, Бакунин поставя въпроса:

“...Къде бяха материалистите и атеистите? – В Парижката Комуна. А къде бяха идеалистите и вярващите в бога? – В Народното събрание. Какво искаха парижките революционери? Те искаха

окончателното освобождение на човечеството, посредством освобождението на труда. А какво иска сега победоносното Версайско

събрание? Окончателното падане на човечеството под двойното

иго на духовната и светска власти...”

Теоретически и практически човешката свобода е възможна само

при категоричното унищожение на “фикцията за небесния владика”.

(II-150-163, 182-186, 259-260, 267, 280; III-149-152, 166, 176, 180; IV-102-104; V-60-67.) Забележките на отделни критици на Бакунин

за религиозното или мистичното в неговите възгледи, са построени

върху недоразумения. Без да говорим за неговата обща концепция, 208

изключваща категорично всичко “божествено”, у него на тази тема

има и определени указания, които не оставят никакво место за съмнения. Още в статията си “Реакцията в Германия” той пише: “Ние

сме длъжни да действаме не само политически, но и самата наша

политика трябва да действа религиозно – религиозно, в смисъл на

свобода, чийто единствен истински израз е справедливостта и любовта”. В недатираното си писмо до Э. Сторжевский той пише, че

“напълно се е отказал от това да признае бог научно и теоретично”, но го търси “в хората, в тяхната любов, в тяхната свобода и сега в...

революцията”. Тук мистична е не същността, а терминологията. Става дума не за вяра в бога, а за трудността или даже за невъзмож-ността на някои дефиниции в термините на чистия разум. Свободата, революцията, равенството и някои други понятия, като завършени

реални единства, са нещо повече от механичната съвкупност на политически, исторически, психологически и други представи, свързани с тях. Те говорят не само на разума ни, но и на нашите чувства, на

нашата воля, на нашата природа, като цяло. Тези лозунги и митове

се превръщат в нещо, което често е неосъзнато и от нас самите. Тях

Бакунин нарича “религиозни”.

При това, той счита за нужно да подчертае, че научният материализъм проявява себе си в живота, като практически идеализъм; обратно, идеализмът, независимо от близостта му до небето и всички

негови вербални финтифлюшки, е изкалян в действителния живот от

най-вулгарния материализъм.

На фикцията за човешкия разум, опитващ се да обясни и да оправдае

света, материалистът Бакунин противопоставя самия живот.

Тук, в самия Бакунин, като че ли се води някаква борба. Рационалис-тичните елементи на неговия светоглед се опитват да защитят своята

самостоятелност.

Син на привилегирован и просветен кръг, всестранно образован човек, бившият хегелианец, революционер, е всмукал в себе си осво-бодителните традиции на епохата на Просвещението, принципите

на 1789 година, на утопистите. Гениален диалектик и безграничен

ентусиаст – Бакунин, разбира се, не може да не плати дан на “просветата”, на “науката”, на “мисълта и разума”.

“Мисълта” определя мястото на човека в животинския свят. “Мисълта” отделя “човешкия мир” от всичко останало в органичния свят.

“Мисълта” твори историята на човечеството. Увлечен от великата

координираща сила на човешкия разум, Бакунин отождествява разума, идеята, логоса с реалната действителност”. “Всичко, което е

естествено – е логично и всичко, което е логично – съществува и

трябва да съществува в реалния свят: в природата, в собствения

смисъл на тази дума, и в по-нататъшното развитие – в естестве-209


ната история на човешкото общество”.

“Науката” е универсално средство за освобождението на човечеството.

На религиозната и метафизическа мисъл, която постулира “съществуванието на бога” и с това налага ограничения на правата на човешкия разум, отказ от чувството за справедливост и отрицание на

човешката свобода, Бакунин противопоставя “рационалната наука”

и “пропагандата на социализма”. Рационалната философия не е авторитарна, а е анархистична: “тя се организира свободно отдолу

нагоре и признава само опита, като свое единствено основание...

Бог, Безкрай, Абсолют... се отстраняват напълно от рационалната

наука”. И Бакунин завършва своите рационалистически твърдения с

истинска прослава на “всемирната наука”: тя е “едно от най-скъпо-ценните съкровища”, “едно от най- славните дела на човечеството”.

Нейната гибел би била връщане на човека с няколко хиляди години

назад към състоянието на неговите прародители – горилите. И, поставяйки трагичния въпрос: какви са причините за бавния прогрес, близък до стагнация, довеждаща до отчаяние, което представлява

най-голямото нещастие на човечеството, Бакунин отговаря: “Причините са много и една от най-важните, разбира се, е невежеството

на масите”. (II-276; III-150-158)

С това си преклонение пред знанието и науката, Бакунин е наслед-ник на епохата на Просвещението и на утопистите. Но зрелият Бакунин не е само това. Редом с рационалистическите струи във философията, от него бликат други могъщи потоци, и в тях се разкрива

истинското значение на бакуниновото творчество. В тях той черпи

силата си за построяването на своята оригинална, последователна

анархистическа философия на историята.

Изпреварвайки съвременния “анти-интелектуализъм”, предугаждай-ки финната аргументация на Анри Бергсон, Бакунин пише красно-речива страница, посветена на автоматизма на “вкоченените” идеи:

“Всяко ново поколение намира в люлката си цял свят от идеи, представи и чувства, които получава в наследство от миналите векове..., както в света на фактите, въплътени и реализирани в хората, така и във всички обкръжаващи го вещи от първите дни на живота

му... Човешките идеи и представи първоначално не са били нищо

друго, освен продукт на действителни факти и събития... По-късно... те придобиват сила, достатъчна, за да станат на свой ред

причина за нови явления... Те завършват с това, че променят и преобразуват, наистина много бавно, човешкото съществувание, обичаи, институции - с една дума всички отношения между хората в

обществото... И когато поколението достигне зряла възраст..., то

намира в себе си, както и в заобикалящото го общество, цял свят

210

от установени мисли и представи, които му служат като изходна

точка и му дават своего рода суровини или тъкан за собствената

му интелектуална и морална дейност...”

Тази великолепна страница, разкриваща обусловеността на духовния живот на човечеството от неговото минало, неразривната връзка

между всички морално-интелектуални достижения на човечеството, огромността на колективният труд, изразходван за придобиването и

укрепването на идеи, превръщащи се по-късно в общ фонд, е заедно с това и най-мощния бунт против приемането в наследство на

“нелепи, но неизбежни идеи, фатални в историческото развитие на

човешкия ум”, идеи, “освещавани в течение на векове от всеобщото невежество и глупост, а също и от добре разбраните интереси на

привилегированите класи...” и т.н.

Тази страница е страстно възмущение “против поробването на човешките маси от колективното съзнание на предшестващите общества, против обкръжението на всяко общество и на всяко поколение в него от своеобразната интелектуално-морална атмосфера, поглъщаща наред с чувството за безопасност и чувствата на ру-тинност, посредственост и общност на интересите. В тази неизбежна и заедно с това отвратителна опека, са заложени високите

препятствия към моята реална свобода - на моето поколение и на

моето общество”. (II-273-276)

И пламенният протест срещу заробването от настоящето се превръща

в открита атака против “идеята” въобще и нейните претенции за господство над живота. Мисълта създава единство, но то не е конкретно

и реално. Идеята винаги е абстрактна и затова винаги – отрицание

на реалния живот. Науката живее отразен, несамостоятелен живот; тя констатира представи, понятия за живота, но не е самия живот. Тя

има определени граници и е длъжна да помни, че не е всичко, а само

част от всичкото, част от живота, от безкрайния живот на световете

или поне от живота на човешките общества.

За мисълта и за науката са достъпни само постоянните отношения

и трансформации на вещите, но не и тяхната материална и индивидуална същност, не самата реалност и истинския трепет на живота. Науката мисли за живота, но не мисли самия живот. “Науката е

незиблема, безлична, безчувствена, обща, отвлечена... Целият живот е бързопротичащ и преходен, целият трепти от реалност и

индивидуалност, от чувствителност и стремежи, от страдания

и радости, от потребности и страсти. Той сам, самопроизволно, твори вещи и всички реални същества. Науката не създава нищо, тя

само констатира и признава творенията на живота. Тя е безсър-дечна... не може да схване конкретното и може да се движи само

211

в абстракциите. Вмешателството на хората на науката и на традиционните теоретици на историческия процес в непосредствените житейски дела – не само, че е безполезно, но е и дълбоко вредно.

Техните формули и доктрини опростяват и изтощават живота.

Предлаганото и сътвореното от тях е бедно, до смехотворност

отвлечено, лишено от кръв и жизненост, мъртвородено...”

Бакунин произнася безпощадна присъда над правителството на

“учените”. То може да бъде само аристократично, “безсилно, смешно, безчовечно, жестоко, угнетяващо, експлоатиращо, зловредно”.

“Всички източници на живота биха увехнали под неговото абстракт-но и многоучено дихание”. “Управлението на живота от науката

не би могло да има друг резултат, освен оглупяването на цялото

човечество”.

“Това, което аз проповядвам – заключава Бакунин – е бунт на живота

против науката”, защото науката е едно вечно жертвоприношение на

светкавично протичащия и преходен, но реален живот пред олтара

на вечните абстракции”... (I-237, 272; II-192-197, 202; III-155, 175) Бакунин обаче е далече от отрицанието на “авторитета” въобще. У

него “няма абсолютна вяра в никого”, тя би го превърнала в роб, в

“оръдие на чужда воля и интереси”. Но той е склонен да признае

авторитета на специалиста, обусловен от свойственото за съвременното общество разделение на труда. В едни истински свободни и

равноправни обществени условия, всички са длъжни да се редуват, като ръководители и ръководени. И ако няма и не може да има “постоянен, универсален авторитет, понеже не съществува универсален

човек”, то доброволната и временна “взаимна власт не може да не

съществува”. Накрая, Бакунин е готов да признае “абсолютния авторитет на науката”, но отхвърля “непогрешимостта и универсал-ността на представителите на науката”. (II-168-171) Животът, приматът на живота, е централен фокус на бакунистката

философия. Животът крие в себе си неограничени творчески потен-ции, той е самото творчество. Животът е конкретен и реален; той

господства над мисълта и определя волята. (II-74, I-237).

С мъжествени, изковани слова Бакунин изразява любимия принцип

на своето философстване: “Живот с всички свои преходни възвися-вания и великолепия – надолу в многообразието и смърт със своята

вечна и несравнима монотонност – нагоре в еднообразието на единството”. “Реалното многообразие е живот, логическото единство

– смърт”. (В ранните писма на Бакунин има огромен брой твърдения, предвещаващи неговата зряла философия за примата на живота

над абстракциите. В писмата му от Петропавловската крепост звучат

упорити и патетични химни на жизнен реализъм и постоянно осъж-дане на метафизиката и абстракциите. Те - вън от всяко подозрение

212

– са в пълно съзвучие с мислите на свободния, анархистическия Бакунин.)

Тук е ключът към това понятие, което е същността на анархистическото мировъзрение – СВОБОДАТА. Свободата в учението на Бакунин е начало и край на човешкото. Отделянето на човека от животинския свят, образуването и укрепването на човешкия свят, всички

бъдещи перспективи на човека произтичат от свободата, дишат със

свободата, хранят се с нея. Но да се осмисли понятието за свободата

докрай, означава преди всичко да се осмисли нейният творец – самият човек.

В общия строй на природата, човекът заема свое, особенно, никому

другиму не принадлежащо място. Както и всичко останало в света, човекът е преди всичко “напълно материално същество”. В него

няма нищо, което не би било материя и продукт на “грубата материя”. Неговият “великолепен ум”, “висши идеали”, “безкрайни стремежи”, са материя, неговият разум, единственият създател на цeлия

наш идеален свят”, е “свойство на животинския свят и най-вече на

абсолютно материалния мозъчен механизъм”. Всички интелектуални и морални действия имат за свой единствен източник материал-ната организация на човека. Никакви форми на “спиритуални или

извънматериални въздействия” ние не познаваме. Никой никога не е

виждал и не може да види “чистия дух, освободен от всяка материална форма”, съществуваща независимо от животинското тяло. С една

дума, човешкият и целият останал свят са слети в едно, в общия жизнен материален поток. Между тях няма разрив на непрекъснатостта.

Човешкият свят е непосредствено продължение на органичния свят.

Човекът е животно; по пряка линия той е произлязъл, ако не от

горилата, то от някакъв нейн сродник; да се освободи от своята

животинска природа е невъзможно. Но... човечеството е нейната

последна и усъвършенствана проява, и едновременно е растящето

отрицание на животинското начало в човека. Последният може и

е длъжен да преработи своята животинщина и да я очовечи чрез

свободата. (II-144, 147 – 148, 156, 203 – 205; III-154, 158; IV-86, 106

– 109).

Какво преобразува животното в човек? Какво го поставя на са-мостоятелната, висша и единствена степен в безграничната йерархия

на живите същества?

“Три основни принципа - отговаря Бакунин – съставляват съществените условия за всяко човешко развитие в индивидуалната и колективна история: 1) човекът - животно, 2) мисълта и 3) бунта”.

Разбира се, способността да се мисли и волята да се бунтува, съществуват и при други животински видове. Но само при човека умът

достига онази степен на развитие, която може да бъде наречена ми-213

слителна способност. От всички животни, само човекът мисли, само

той е надарен със способността към абстракции, откриваща му пътя

към анализа. Експерименталната наука и по-нататъшния теоретически и практически триумф над животинския свят и светът на вещите. Накрая, само човекът е надарен с тази властна любознателност, която го води по безкрайната стълба на познанието и го въоръжава с

необходимите средства за подчинение на природните сили. Тази любознателност е най-човешката от всички човешки потребности; чрез

нея той става човек в истинския смисъл на думата. И само човекът –

любознателен и мислещ – може да развие и да укрепи в себе си това

чувство - потребност от възмущение, бунт - с което строи животът, разрушава овехтялия порядък, без което самият живот би се превърнал в застояло блато”. (II-144, 147; III-158, 163-164, 167, 172, 178.) Любопитно е да се съпоставят тези положения на зрелия Бакунин с

неговите младежки контури. В “Записките” от 4 септември 1837 г.

ние можем да прочетем: “... Животът е блаженство; да се живее, значи да се разбира, да се разбира животът. Зло? Само ограничеността е зло, ограниченост на духовния взор. Човекът още не е свободен, но в него е заложена възможността за безгранична свобода

и за блаженство. Тази възможност лежи в съзнанието. Човекът е

съзнателно същество. Съзнанието е освобождение, възвръщане на

духа от крайността и ограничеността, в неговата безкрайна същност. Степента на съзнателност на човека е степен на неговата

свобода. Хегел казва, че само мисълта отличава човека от животното. Тази разлика е безкрайна, тя прави от човека самостоятелно, вечно същество...”

Така сред природата, в обществените условия, човекът-животно, възприемчив, жаден, страстен започва да твори своето “второ съществувание”, да строи за себе си новия човешки свят, отговарящ

на плановете му и издигащ заедно с него своя собствен ръст. В тази

борба за “свой свят”, диктуван му от “всемирния поток на живота”, от “всемирната причинност”, от “природата”, човек намира своята

воля, утвърждава своята свобода и “човешко” достойнство. Така цялата човешка история е едно прогресивно отрицание на първобитно-то животинство на човека и развитие на неговата човечност.

Общежитие, колективен труд, колективна мощ, са необходими условия за раждането на човешкото, за планомерната борба за осъществяване на свободата. Обществото е дърво, а свободата е неговия

плод. (II.156,262; III-159-160, 168-169, 171)

Теорията за прогресивния ръст на човешкото, за сметка на унищожението на животинското, почива върху солидна материалистическа

основа.

Този “велик принцип”, в съгласие с “научния материализъм” -

214

“единствен отправен пункт, както при изследването и развитието на

позитивната наука, така и за революционното движение на пролетариата” – Бакунин е формулирал по следния начин: “Както в материалния свят неорганичната материя... е определящата основа за

органичната материя..., така и в социалния свят, който може да се

разглежда, като последна, известна нам, степен на развитие на материалния свят, развитието на икономическите процеси винаги е

било и продължава да бъде определяща основа за всяко развитие на

обществото – религиозно, философско, политическо и социално”.

Той нееднократно противопоставя на лъжливия идеалистически

принцип, извеждащ явленията от идеите – единствено верния ма-териалистически принцип, утвърждаващ идеите, като отражения на

явленията, сред които са и икономическите, материални по същество

и база на останалите обществени явления. В основата на най-“аб-страктните” и “идеални” съперничества и борби винаги е лежал

материалният интерес. В този смисъл, човешката история, с цялата

съвкупност от свои явления и процеси, е продължение на борбата

за съществуване, свойствена на цялата органична природа. Накрая, самите принципи на Интернационала и тактиката на неговата революционна борба, са били изградени под влиянието на Маркс, върху

признанието на икономическия фактор, като основополагащ за социалния процес.

Обаче, Бакунин, верен на плуралистичния подход (и многофактор-ния анализ), отговарящи на общата му концепция за “живота” и съ-зиращ във всеки монизъм само един повече или по-малко успешен

опит за установяване на най-полезното “логическо единство” (т.е.

“умъртвяващо живота”), е далече от това да признае монистичния

принцип на “икономическия материализъм”, като абсолютно, единствено, реално основание на общия социален процес. Принципът е

верен, доколкото претендира за установяване на закономерности в

социалния процес, но е условен и относителен доколкото има претенции за абсолютно и универсално значение. В този случай, тези

претенции са неправомерни и измамни. (I-247; II-138-143; IV-85; V-68-70.) Бакунин, като бивш хегелианец, се изказва критично и за

диалектическия метод, “чукайки самара, за да се сеща марксисткото

магаре”. Той се опитва да докаже с негова помощ, как доктринерски-ят идеализъм, се изражда неизбежно в практически материализъм.

За Бакунин е реален само живота (“Вечно зелено е дървото на живота, теорията братко, сив е пущинак” – казва Гьоте във “Фауст”); в

социалния процес единствената истинска реалност е ЧОВЕКА. Само

такъв смисъл може да има неговото учение за системното и прогресивно отрицание на животинското начало у човека. Това отрицание

- естествено и неизбежно и, като такова, разумно (исторически и ло-215

гически едновременно) – е източник на интелектуално-моралните

ценности в човешкия свят.

Така, върху почвата на отрицанието на животинското, развитието на

способността да мислим и потребността от бунта, се изгражда човешкия свят, с неговите антагонистични и многообразни форми на

организация на интереси. В процеса на борбата, израства груповото, а по-късно и класовото съзнание, шлифова се класовата воля, изработват се класови методи на настъпление, стихийният, естествен

автоматически процес и творческата воля на угнетените маси, стре-мещи се към свободата – такива са реалните източници на всички

обществени явления.

Връщаме се към свободата.

“Свободата е най-великото слово, означаващо най-великото нещо, което никога няма да престане да възпламенява сърцата на всички

живи хора.” Вън от нея, д